През 2011 г. издадох книгата „Разпадането на политическата система в България“. Тогава използвах думата „разпадане“, за да обознача, че става дума за продължителен процес, който е започнал своето развитие, но все още не е завършил. През 2024 г. вече има основания да се говори за разпад, тоест за приключване на процеса на разпадането. Това определение можеше да прозвучи пресилено и теоретично неиздържано, ако зад него не стоеше конкретно съдържание. Няма как в един кратък текст да разгледаме подробно модела на политическата система, създаден от Дейвид Истън, със съставните ѝ компоненти на трите равнища – база, структура и ефективност. За ограничените цели на анализа следва само да се открои, че в базата е залегнала конституцията, а в структурата – партийната система и институциите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Дори само от този съвсем повърхностен поглед към същността на понятието е видно, че България е стигнала до етап, в който политическата система не функционира нормално и се намира в състояние на тотален разпад. Настоящият текст ще се фокусира само върху споменатите компоненти на политическата система, за да се опита да докаже, че разпадът не е метафора или фикция, а е част от българската емпирична реалност.

Конституцията

Конституционният съд отмени голяма част от последните поправки в основния закон. Развитието на актуалната политическа криза показва, че чл. 99 от Конституцията не работи ефективно нито в стария му, нито в новия му вариант, а измененията в него останаха в сила, тъй като конституционните съдии не успяха да се произнесат и при гласуването резултатът беше 6 на 6 гласа. От 2021 г. насам държавата неведнъж беше изправена на ръба на конституционна криза.

Да припомним първо ситуацията, при която Пламен Николов от ИТН изпълни проучвателния мандат и след като президентът издаде указ, с който внася за одобрение в НС проект за структура и персонален състав на Министерския съвет, Николов декларира отказа си от изпълнението на мандата. Тогава опозицията на ГЕРБ (без участието на депутатите на Слави Трифонов) наложи приемането на решение, с което парламентът констатира неуспешното приключване на процедурата. Тома Биков заплаши от парламентарната трибуна, че ако ГЕРБ също не участва в гласуването, страната ще бъде изправена пред безпрецедентна конституционна криза.

Вторият казус беше от пролетта на тази година, когато Мария Габриел предложи на Румен Радев проектосъстав на МС и веднага след това десет от номинираните кандидати за министри попълниха декларации за отказ от участие.

Третият емблематичен казус беше с неуспелия служебен кабинет на Горица Грънчарова. Ситуацията е отскоро и няма смисъл да се спираме подробно на нея. Но нека да се запитаме какво щеше да се случи, ако и Димитър Главчев беше отказал да стане служебен премиер, как изобщо щяха да се насрочат изборите.

Партийната система

Георги Карасимеонов до края на живота си отстояваше една доста спорна теза, според която в периода след 2001 г. започва период на перманентна трансформация и даже се извършват последователни преходи от една партийна система към друга, за да се достигне накрая до етапа на изграждане на партийната система на консолидация на демокрацията. Тази теза се оказа вярна само в първата си част, защото през 2001 г. на практика беше завършен преходът от двупартийна към многопартийна система. Други автори като Даниел Смилов, Светлозар Андреев и Милен Любенов започнаха да говорят за обратната тенденция на консолидацията – а именно за „фрустрация на демокрацията“ (по думите на Смилов), за фрагментация, за увеличаване на електоралната волатилност, за „преструктуриране на политическите предпочитания“ (Милен Любенов). Без да навлизаме в дълбочината на теоретичния дебат, е видно, че днес става дума за разпад, който обхваща всички части на политическото пространство. В следващите редове ще представим накратко процеса на разпад през призмата на случващото се в невралгичните точки на два от структуроопределящите кливиджи – етническия и идеологическия.

Тъй като сега това е актуалната тема, вероятно всички се сещат за разцеплението на ДПС – единствената партия, която остана консолидирана и монолитна от основаването си в началото на 1990 г. до драмата от лятото на 2024 г. Но и тя не беше напълно пощадена от феномена на роенето, макар че появата на формации като ДОСТ и НДПС не ѝ нанесе електорални щети. От другата страна на етническия кливидж стоят т.нар. патриотични или националистически партии. И тук трансформациите са трудно изброими – като започнем от появата на „Атака“, преминем през възхода и разединението на „Обединените патриоти“, за да стигнем до доминацията на „Възраждане“. Ако погледнем изборния резултат от 9 юни 2024 г. независимо от настъпилите впоследствие събития, ще видим, че пиковите стойности при ДПС (и до известна степен при „Възраждане“) се дължат на развитието на етническия кливидж. При партията на Костадинов нещата стоят малко по-различно, защото успехът ѝ се дължи не само на антитурската реторика, а и на комбинацията на тази реторика с отявлено русофилство и с националпопулистки послания. Впрочем аналогична беше и ситуацията с възхода на „Атака“, така че можем да твърдим, че в България етническите противопоставяния на терена на междупартийните борби в общи линии следват една и съща стандартизирана матрица.

Идеологическото противопоставяне от години вече не е структуроопределящ фактор за развитието на партийната система. БСП сега обединява около себе си едва ли не цялото ляво пространство в очакване на поредното отцепване – този път на групичката около Корнелия Нинова. А всъщност това ляво обединение се състои от множество малки формации, които през годините се отделяха или бяха изключвани главно в резултат на авторитарната политика на Нинова. И докато крилото около Атанас Зафиров се опитва да придаде убедителност и правдоподобност на мита за широкото ляво обединение, което ще възроди левицата и отново ще я превърне в доминиращ фактор, Нинова и нейните поддръжници се окопават в своите позиции и торпилират всяка възможност партията да се оттласне от електоралното дъно. Ако Зафиров полага усилия да възкреси мита, то Нинова доубива същия този мит в името на, меко казано, ирационалния стремеж да съхрани собственото си политическо оцеляване.

За дезинтеграцията на дясното се писа твърде много, но и тук трябва да кажем няколко думи в контекста на темата за разпада. СДС, основният двигател на прехода, вече е безличен и безгласен партньор на ГЕРБ, изпразнена от съдържание добавка към абревиатурата на една формална коалиция. За историята на различните десни формати няма смисъл да говорим. Скоро след като настъпи краят на „Синята коалиция“, последва и краят на Реформаторския блок. Наскоро Зелено движение напусна „Демократична България“. Коалицията ПП-ДБ функционира доста трудно, напреженията в нея са видими, не са тайна слуховете за евентуалния ѝ разпад след изборите. А доминацията на социално-ориентираната финансова и икономическа програма на ПП в този формат свидетелства, че е настъпила тенденция към олевяване на десницата – тревожен факт, който също е симптом за дезинтеграцията на автентичното дясно.

Политическите институции

Темата за дисфункцията на политическите институции е твърде обширна. Затова тук ще редуцираме анализа само до нейната взаимовръзка с разпада на партийната система. Известно е, че поради честите избори България няма нито стабилно НС, нито стабилно редовно правителство. Парламентарната квота в състава на ВСС е с изтекъл мандат, а това поставя под съмнение легитимността на започналата процедура по избор на нов главен прокурор. Неведнъж е коментирана и актуалността на проблема с изтеклите мандати на редица контролни и регулаторни органи. Така очертаната картина може да се обобщи с определението „разпад на политическите институции“. През призмата на казаното дотук, никак не е трудно институционалният разпад да бъде обяснен като елемент от общия разпад на политическата система:

Да вземем тривиалния пример с неспособността при няколко поредни легислатури на учредителното заседание да бъде избран председател на НС. Ако подходим строго формално и отхвърлим свободното тълкуване на чл. 76, ал. 3 от Конституцията, допускащо, че първото заседание може да бъде прекъсвано и да продължи няколко дни, то виждаме как народните представители започват работа с нарушение на основния закон минути, след като са положили клетва. Именно тук трябва да изведем едно отделно взето проявление на интегралния смисъл на разпада на политическата система: в него ясно се забелязва взаимовръзката между откроените три елемента. Първо, процедурата протича по ръба на Конституцията. Второ, партийната фрагментация и противоречията между партиите затрудняват в максимална степен нейното осъществяване. Трето, НС като институция показва неспособност да функционира нормално, неспособност дори да се конституира. А от формална гледна точка без конституирането му дори не може да бъде извървян пътят към назначаване на служебен кабинет.

Другият нарицателен пример за взаимовръзката са честите правителствени кризи, които поставят държавата в състояние на перманентна политическа криза. Оказа се, че чл. 99 не може да работи ефективно нито в стария му, нито в новия му вариант. Партиите следват курса на изострена конфронтация и поляризация. Тезата, че можем да съставим само наше правителство с наши хора и с нашия мандат в 50-ото НС се лансираше не само от Костадин Костадинов и „Възраждане“. Точно тази теза в нейния радикален вид сега бе възприета и от ГЕРБ. Тя се оказа един от факторите за провала на първия мандат, а и на следващите два мандата. Подобен подход демонстрира и ПП. През последните години конституционната процедура не води до стабилност не само заради собствените си слабости. Тя е предвидена за извънредни ситуации на кризи, а партиите превърнаха тези ситуации в част от политическата нормалност. Наблюдава се и съществен парадокс: кризите възникнаха, защото партиите не успяваха да излъчат стабилен редовен кабинет с връчения от президента проучвателен мандат. Но промените в Конституцията не засегнаха тази процедура. Вместо нея бяха изменени правилата за формиране на служебното правителство, за да се ограничат правомощията на държавния глава. Така, поради редица спорни въпроси по законосъобразността и целесъобразността на избора на всички останали потенциално възможни кандидатури за служебен министър-председател^[1], България беше изправена на ръба на истинска конституционна криза след отказа на Румен Радев да издаде указ за назначаване на Министерския съвет, предложен от Горица Грънчарова. Още от първия ден на 50-ото НС беше видна нагласата на партиите да се върви към незабавен предсрочен вот, но нито една от тях не внесе предвидения в Конституцията закон за дейността на служебното правителство. Чакаше се решението на КС, което странно се бавеше, при положение че нямаше опция за преодоляване на политическата криза. От обстоятелствата, които посочихме в началото на текста, е видно, че и ситуацията с тълкувателното становище е пример за взаимовръзката между дефектите на основния закон и разпада на политическите институции и на партийната система. Казано разговорно, поправката в чл. 99 остана „висяща“, защото при разделението поравно на гласовете на конституционните съдии тя не бе обявена по категоричен начин нито за конституционосъобразна, нито за противоконституционна. Така КС безпрецедентно изпадна в състояние на дисфункция. Това, от своя страна, постави под въпрос легитимността на промените в чл. 99, без да е възможна тяхната отмяна. А партиите, които приеха новия текст, носят отговорността за настъпилите последици. Поляризацията, фрагментацията и междупартийните напрежения вероятно ще затруднят връщането на старото положение.

Настоящият текст съзнателно не беше сведен само до основния проблем на политическата криза, а именно невъзможността да се формира редовно правителство, защото е далеч по-важно да се осъзнае, че това е проблем, който е продукт на разпада на политическата система и че разпадът не е от днес или от вчера, че той е започнал много отдавна. На равнището на партийната система процесът беше видим за политолозите още от самото му начало. Ерозията на институциите се развиваше бавно, постепенно, латентно. Рефлексията ѝ върху политическата система остана незабелязана. Същевременно кризисният период „нормализира“ редица процеси, които могат да бъдат мислени като институционални девиации – достатъчен е примерът с поредицата от предсрочни парламентарни избори. Всъщност завръщането към автентичната нормалност преминава през преодоляване на разделителните линии между партиите, през създаване на неприемлива коалиция на компромиса, която ще взриви доверието към участниците в нея, но ще има силата да удържи на общественото недоволство, за да изкара пълен четиригодишен мандат и да нормализира политическата система. Това рано или късно трябва да се случи. Колкото по-рано, толкова по-добре.  

[1] Може да се приеме, че с встъпването си в длъжност като служебен премиер Главчев вече е в несъвместимост с длъжността председател на Сметната палата. Омбудсманът и заместник-омбудсманът са подали оставките си. Андрей Гюров обжалва решение за несъвместимост при поемането на поста подуправител на БНБ. Твърди се, че отказът от поста на управителя или на някой от подуправителите на БНБ подлага на риск присъединяването към Еврозоната.