0
2010

Разпаленото сърце на пътниците за Емаус

Това „разпалено сърце“ пулсира във всеки ред на романа „Поразените“ – една от най-важните книги в съвременната ни литература, помен за жестокото минало, изследване на пораженията, но и надежда за спасение.

Преди да говоря за книгата, която задълго ми отне съня, ще разтворя наслуки четирите тома от поредицата „Писахме да се знае“, издадени преди повече от десетилетие от непрежалимия Васил Станилов. Всъщност те са българската „Черна книга на комунизма“. Най-зловещите истории са случилите се непосредствено след най-черната дата в нашата история – преврата на 9 септември 1944 година. Учителят Кирил Ризов разказва за „филма на ужасите“ в село Шишковци, Кюстендилско. В тъмно мазе са затворени най-видните мъже: „Една нощ ни завързаха с въжета за ръцете и ни откараха в гориста местност. Всички разбрахме, че ще ни убиват без съд и присъда!… Убийците започнаха с кирки, лопати и приклади да ни избиват! В настъпилата суматоха и боричкания успях да избягам в тишината. Чуха се изстрели по мен, но нощта ме погълна!“ В Шумен, заедно с много други офицери, арестуват поручик Нейко Нейков. Съпругата му, майка на двумесечно бебе, пита: „Какво ще стане с мъжете ни?“ Отговарят ѝ: „Не се безпокойте, госпожо, ние не сме фашисти. Няма да ги избием, само ще им понатрошим кокалите“. След чудовищния побой, след нечовешките изтезания Нейков издъхва в ръцете на палачите си, а пет години по-късно те предават на вдовицата смъртен акт като „безследно изчезнал“. Данчо Петков от Черноконево си спомня как са прибрали баща му и още десетима нищо неподозиращи нарочени. „И ги закарали на два-три километра зад Керазли и там ги убили. Не ги стреляли, ами ги секли с лопати и копачи… Вечерта ги натоварили на една каруца и къде са ги заровили, не знам…“ Свещеник Йордан Камберов от Новоселско бил язден като магаре от своите инквизитори, с оскубана брада, скопен и с камъни зверски убит. На другия ден селяни го намират – гол, премазан от бой, и тайно го погребват в гората на боаза“. Мога да продължа все така стотици страници, но едва ли ще успея да изчерпам злодеянията, наистина непознати в цялата ни история. Дори Василий Българоубиец е бил далеч по-милостив, като „само“ е ослепил пленниците си. Към всичко изречено дотук мога да добавя и личен детски кошмар. Бил съм на не повече от десет годинки, когато родителите ми ме заведоха в село Долна Баня, откъде е родът ни по линия на майка ми. Никога няма да забравя, че ми показаха площада и младият ми тогава вуйчо рече: „Сега виждаш плочки, наредени като шахматна дъска. Преди петнайсет години тук е текла страшно много кръв. Извели са първенците – кмета, учителите, свещениците, заможните селяни и са ги избили без съд и присъда – за назидание“.

Кой говори днес за всичко това? Дори не сме се опитали да узнаем точно колко десетки хиляди са жертвите на „освобождението“. Единственият художествен текст, който се стремеше мащабно да осмисли „промяната на чипа“, или по точно казаното „геноцида“ над народ и над интелигенция, беше романът „Девети“ от Анчо Калоянов. Аз се отнасям с доста големи резерви към стореното от Ангел Игов в „Кротките“ и от Стефан Коспартов в „Когато капят кестените“, тъй като първият няма ясна позиция, опитва се да се глуми с осъдените от Народния съд, а вторият не постига достатъчно силно естетическо послание. Затова с категоричността на човек, в когото тези събития, случили се непосредствено преди раждането му, са оставили дълбоки лични травми, и с пристрастието на литератор, следящ световните литературни тенденции, твърдя, че най-сетне в културния ни и обществен живот се появи събитие, не просто осмислящо болшевишкото робство, но и дирещо генетичните връзки между болшевишките погроми и случващото се в наши дни. Това е романът „Поразените“ от Теодора Димова.

Тя не стигна лесно до тази епохална книга. Немалко върхове трябваше да покори, за да дръзне да посегне към толкова болезнена тематика. Преведеният ѝ на много езици роман „Майките“ беше едно от стъпалата – там тя за първи път прониква дълбоко в подземията на Злото. След толкова години вече мога да повторя за Теодора думите, изречени от Жорж Батай за Емили Бронте в „Литература и Зло“: „Запазвайки нравствеността си чиста, тя се спусна на самото дъно на бездната на Злото. Малцина могат да се сравняват с нея по издръжливост, по смелост и по истинност. В познанието на Злото тя стигна до самия край“. Имала ли е от кого да се учи? Разбира се – дъщерята неотклонно върви по стъпките на своя знаменит баща, но не за да му подражава, а за да спори с него, да дири своята истина, която невинаги се покрива с неговата. Преди Теодора Димова само Димитър Димов се беше спускал в най-тъмните кътчета на Ада на душата, неслучайно толкова се говори за паралелите в романите му с „Градината на мъките“ на Мирбо. Когато за първи път четяхме „Поручик Бенц“, „Осъдени души“ и „Тютюн“, слабо познавахме Фройд и Юнг, не бяхме чували нищо за Айн Ранд. Сега вече поставяме творчеството му в съвсем различен, световен контекст и осъзнаваме доколко той е дирел превъплъщенията на Злото – във фанатизма, в догматизма, в еротиката… Постепенно Теодора Димова извървя неговия път, тя дори видя Адриана (една от най-енигматичните му анти-героини ) в ново измерение. Спорейки с истините на баща си, белетристката откри „Ороците“ на християнството и достигна до подстъпите на много важни за всички ни заключения: „Чрез националното ни безпаметство – пише тя в есето „Безпаметството ни“ – до голяма степен си обясних защо държавата, в която живеем, толкова много прилича на ада и защо толкова много млади хора се стремят да напуснат този ад и да живеят в нормални държави, които имат памет и я съхраняват и градят съвременния си живот върху паметта, а не върху безпаметството и нихилизма“.

Когато е размишлявала върху тези кардинални неща, тя вече е четяла кървавите хроники за болшевишките зверства. Можела е да подготви епопея с размаха на „Тютюн“, да преосмисли съдбата на „Никотиана“ и на „осъдените души“, да потъне сред масовите гробове. Избрала е съвсем друг път, много по-зрял, оставила е на нас задължението също като нея да се поровим из документите, за да подирим автентичното лице на миналото. Достигнала е до обобщения, които са извънредно съществени за националната свяст, но и за европейското и световното светоусещане през първите десетилетия на XXI век. Защото случилото се през 1944 г. може и да се повтори – Злото не е прогонено. „Поразените“ е акт на своеобразен екзорсизъм, значително по-мъчителен, отколкото в елементарните филми на ужасите. В зловещите нощи на настъплението на „червените зомбита“ загиват трима мъже – писателят, журналист и издател Никола Тодоров, предприемачът и търговецът Борис Пиперков, свещеникът отец Мина. Това е сякаш микрокосмос, но в сгъстения ритъм на книгата Теодора Димова успява да вплете и немалко други трагедии, да покаже двете „истини“: идеологическият блъф за възторжените посрещачи на Червената армия, за режисираните скандирания „смърт на фашизма“, но и чудовищната съдба на жената и на дъщерята на ханджията бай Добри от село Чирен, Врачанско, обезчестени от пияните „братушки“ (жената се отравя, а ханджията се обесва, дъщерята изчезва). Ще запомним и зловещите лица на палачите. Тук е моментът да си припомним есето на Теодора Димова „Вяра в безверие“: „Християнската вяра не е като някоя железобетонна конструкция, такава е болшевишката вяра, такава е вярата на фундаменталистите, на терористите, на талибаните. Християнската вяра е толкова крехка“. И още: „А за избавлението ни е нужен само един вопъл като вопъла на страдащия родител. Нужно е да се помолим за безверието си. Нужно е да потърсим собственото си синапово зрънце“. Подобно на предшественика си в правдотърсачеството, гениалният поет Николай Кънчев, белетристката ни повежда в търсенето на това синапово зрънце. Мъжете, които трябва да умрат, са напълно невинни, нещо повече – те са стожерите на кошера, наречен отечество. Никола брани красотата, отец Мина брани вярата, Борис брани реколтата, а всички заедно са рицари на духа, на онзи неповторим дух, който превърна робската земя и след това руската губерния в свободно Царство, чиито строители се стремяха да следват заветите на Апостола. Помните ли героят от поемата в проза „Влакът за Емаус“ – той е Мина, възкръсналият: „Като че ли всеки, който ви види, Мина, се чувства длъжен да ви разкаже за себе си, във ваше лице хората усещат Бог и имат нужда от окуражаване и подкрепа, от прегръдка, от потвърждаване на Божието присъствие в своя живот, затова сигурно всеки има нужда да ви разкаже за вярата си, избутана по ъглите на душата му, а вие като ловец я напипвате и изваждате и човекът се чувства като новопосветен, като окъпан…“ Да, именно като изповед пред отец Мина възприемам романа „Поразените“, може би изповед на внучката на Никола и на съпругата му Райна – Александра, която започва да проумява тайните на Злото двайсет години по-късно. Прилича ли това момиче на Теодора – ще се опитам да отговоря по-късно, а сега да се върна към отец Мина, тъй като в неговото светоусещане е скрито голямото откритие на книгата. Другите двама мъже не само не се чувстват виновни за нищо, те си представят някакво утопично бъдеще, в което ще се намери ценно място и за тях. Отец Мина обаче, наречен от палачите „фашисткия Исус“, провижда задаващия се ужас – пред очите му „кротките“ се присъединяват всекидневно и с ентусиазъм към шествията с червени знамена. А той години по-рано е предупреждавал и в сказките си по градове и по паланки е цитирал посланието на руския патриарх Тихон до съветското правителство по повод на първата годишнина от Октомврийската революция. Най-важните слова в него са: „Обещахте свобода, но вашата свобода е насочена към ниските страсти на тълпата, към безнаказаността на убийствата и грабежите. Всички прояви на гражданска, както и на висшата духовна свобода, се потъпкват безпощадно от вас. Вие разрушавате не само държавността и икономиката на страната, но и душата на народа, която е дълбинно вкоренена в религиозните ценности“. В тези думи е заключена същината на посланието на Теодора Димова. Престъпени са всички Божи заповеди, смъртоносно е наранена душата на народа, традиционните ценности са потъпкани. Всичко това осъзнаваме посредством съдбата на вдовиците. Можем ли да съдим съпругата на Никола Райна, която е готова да легне с Дявола, за да облекчи участта на мъжа си?

Теодора, заедно с отец Мина, отива още по-далече от патриарх Тихон, тъй като може да огледа миналото през призмата на почти цяло бездуховно столетие: „Комунизмът е новото въплъщение на Сатана, който някога също поиска да седне на мястото на Бога. Злото никога не е пасивно, то приема само различни форми и е опаковано в красиви и ефектни фрази, които прикриват истинската му същност“. И сега внимавайте, тъй като отец Мина се обръща към всички нас, предлагайки ни път за спасение: „Не искам да израснете с омраза към който и да е човек, синове мои свидни, не искам да мразите дори убийците на баща си и мен, но трябва ясно да виждате тяхната същност, да познавате механизма, според който те налагат властта си и погубват свободата и достойнството на хората“. Бъдещето, което описва духовният пастир е страшно, но всъщност то е трагедията на нашия живот: болшевиките сториха всичко, за да убият бащите ни в нас, да изкоренят спомените за тях. Стратегическата им цел беше да изтръгнат вярата ни в Христа. И още от словата на Теодора, които издигат мисленето ѝ до философското равнище на размислите на Асен Игнатов в неговата безмилостна „Психология на комунизма“: „Най-зловещият и зловонен белег на комунизма беше липсата на дух и именно тази бездуховност и присъщата ѝ грозота се бяха превърнали във всепроникващи.“ Все пак комисарите не успяха напълно – нямаше как да унищожат литературата, изкуството, макар да им навлякоха униформи – от развалините на разстреляния дух изпълзяха кълновете на новото време – стиховете на Николай Кънчев, на Константин Павлов, на Блага Димитрова, прозата на Димитър Димов, на Димитър Талев, на Радичков, на Ивайло Петров. Немалко бяха и онези, които послушаха интуицията и останаха в чужбина, и най-вече другите, готови да жертват живота си, за да бъдат свободни – Константин Кацаров, Стефан Попов, Стефан Груев, Христо Огнянов, Георги Марков, Димитър Бочев, д-р Любомир Канов и много други, чиито образи изникват в трагичните разговори на девойката Александра с покойния ѝ баща, художника Михаил. Александра е рожба за безличното безвремие, тя се задушава в него, макар „да не може да го осъзнае добре, да го формулира и изрече“. Говорих толкова много за жертвите, а всъщност незабравимите образи в „Поразените“ са жените – вдовиците и наследничката им. Момичето сякаш се е измъкнало от романа „Майките“, в който би имало място за нейната странна „родителка“ Сия. Благодарение на всички тези пределно живи хора, нито за миг романът не зазвучава назидателно. Те са представени пределно сложно, с доброто и със злото в душите им, най-вече с незарастващите белези от „поражението“. Александра сама трябва да открие травмиращата истина за миналото, макар самата тя непрестанно да е подложена на травмиращи преживявания от настоящето. Градейки парче по парче необяснимия пъзел за смъртта на баща си – подобно на сторилата същото дъщеря на Димитър Димов – младата жена постепенно ще научава най-важното: „крехкостта на човека, неговата уязвимост, но и неговата одухотвореност“ – всичко това „по необясним начин се превръща в сила, в Божие присъствие в света, което пронизва нещата“. Едва преди смъртта си Райна ще намери сили да види ясно чудовищното минало и да го сподели с внучката си – така връзката между поколенията укрепва. Свързва ги трагедия, смърт, бездуховност, но и спасение, защото – непременно трябва да се върнем към „Влакът за Емаус“ – мъртви и живи, намерили връзката помежду си, разчели скрижалите на миналото, „отсега нататък ще разговарят винаги, докато не поемат света в себе си, докато не го претворят, докато не се пренесат един другиму в жертва, защото там, където любовта не свършва, е едното, едничкото, единственото разпалено сърце на пътниците за Емаус“.

Това „разпалено сърце“ пулсира във всеки ред на романа „Поразените“ – една от най-важните книги в съвременната ни литература, помен за жестокото минало, изследване на пораженията, но и надежда за спасение. Финалната точка можем да сложим с посланието на Теодора Димова: „Нашето поколение е на границата, на която можем да предадем паметта за истината на тези, които ще живеят след нас. За да не живеят в унизителния свят на лъжата“.

Георги Цанков е завършил българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Доцент доктор в Института за литература при БАН. Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004), „Диаманти от короната на Франция“ (2013) и др. Преводач от френски на произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и на двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.

На главната страница: Казимир Малевич, Плащаница, 1908 г.