Малагар, Разпети петък, 1958 г.
През нощта на понеделник срещу вторник се разрази буря. Децата много се изплашиха и се изпокриха по стаите си, запазили мириса на зимата, на дългите и мрачни месеци, през които никой не е прониквал в затворения дом. И тъй, природата е в смут. Птиците замлъкнаха; лилиите и божурите, които бяха на път да цъфнат, клюмнаха. Днес, на Разпети петък, след ясната утрин слънцето, както е писано, се скри за три часа. Отчаян вятър, нахлул от морето, тласкаше към нас облаци в безредие.
Да продължа ли в този тон? И за какво да говоря? Между това, което един християнин възпоменава днес, и политиката на хората се простира пропаст, която не съм в състояние да преодолея. За какво да говоря, ако не за онова, за което един вярващ се опасява да говори – не от човешки респект, а защото любовта има своя свян. И най-вече защото той е наясно доколко всичко изречено си остава непонятно за този, който не го изпитва. Нюман казва (или пък беше Киркегор), че Бог е Някой, комуто говорим, а не Някой, за когото се говори. Много често кореспондентите ме разпитват в тази насока и се учудват на моята вяра, на този прилив, скрит под всичко, което пиша, но който изниква между думите.
В деня на Господнята смърт е редно да заговоря за това. Защо съм в тази религия? Защото съм се родил в нея? Да, без съмнение. Но както казва Паскал, тъкмо защото съм роден в нея, се възправям срещу нея. И тъй като съм роден в нeя, намирам я за различна от всички други. Не ми пречи (как да го отрека?), че тя ме е притежавала още преди да мога да ѝ окажа съпротива. Мнозина други, също така родени, неспирно се мъчат да се избавят от нея, без никога да са усетили привличането ѝ. Защо сме толкова различни, ние, верните? И у най-равнодушния християнин, ако е истински християнин, си остава някаква привързаност, страст на живот и смърт, нежност, на която е станал съпричастен още от детството, някаква кротост, която не е от този свят. Тази благодат носи със себе си своята очевидност. И все пак щях да се съпротивлявам, ако не вярвах, че всичко, което е написано, е вярно, вярно с буквална истинност, че всяко Слово на Господа (Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат)[1] тегне над Историята със своето вечно бреме.
И най-накрая, щях ли да реша да сътруднича на тази издателска поредица, озаглавена В какво вярвам?, ако можех да отговоря само с няколко реда, в които да обясня мотивите на моята вяра? Какво бих могъл да кажа тогава? Трябваше ли цялото това страстно одобрение да се сблъска със забраната на разума? Сведена до своя най-прост израз, моята вяра почива върху една очевидност, която несъмнено не е валидна само за мен: животът има посока, той има цел. Той не е могъл да възникне просто така, в даден момент, на повърхността на вечната материя. Първата жива клетка е носела в себе си зародиша на всяка любов и всяка мисъл, на всяка музика, на човешкото тяло, тъй красиво, когато е красиво. Ето защо всичко, което е вдъхновено, е достатъчно, за да ме накара да коленича.
Ако сме били сътворени, как Този, Който ни е създал, щом е любов, би могъл да не се яви? Тук стигаме до факта на Христос. „Митът”, ще ми възразят някои. Не, фактът, преди всичко. Дори се възхищавам на начина, по който се опитвате да се отървете от Него само с една дума, защото всичко почива върху история, а не върху легенда, върху текстове, върху свидетелства, разкрити от историческата критика. Принадлежа към поколение християни, които са били на по двайсет години по времето на модернизма, чиято вяра трябваше да понесе щурма на екзегети от Германия и Франция. Бях лично засегнат чак дотам, че да си забраня четенето на Евангелието от св. Йоан. И още се чудя на това.
Означава ли това, че вече не се съмнявам? Ще излъжа, ако го кажа: да вярваш означава да се съмняваш. Само тези, които вярват, се съмняват. Вярвам, Господи, помогни на неверието ми[2]. Това моление в Евангелието блика от едно клето сърце, докато то спре да бие. Спъвам се в греха на Адам, пред тайнството на злото, пред това творение, чийто закон изглежда, че е „изяждането-помежду-ни” (думата не фигурира в речника, но най-точно предава случващото се). Не давам никакво решение. Минавам през тази стена, както възкръсналият Господ. Доверявам се на словото, на обещанието на Този, Който е дошъл и ме е възлюбил.
Разбира се, има други религии, други кошари. Но аз съм от това стадо. Господ настоява върху това: неговите овце Го познават и Той познава овците Си[3]. Което не означава, че другите са презрени или са по-малко възлюбени. Струва ми се, присъща светлина за нашата епоха е, че различните човешки общности не се обръщат чрез сила, за да господстват едни над други, а само за да се свържат в обожанието, общо за тях. Още едно основание да леем кървави сълзи заради идиотската и престъпна политика, която ни отделя от нехристияните, доколкото с мъка откриваме връзката, която ни свързва с тях във вековете и на небесата. Христос казва на евреите: Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва[4]. Това предходно познание за историята, което Авраам е имал за Христос, засяга всичко, което идва след Авраама: историята на Иаков и Исмаил.
Тук спирам. С какво право пиша тези неща? И кой ми е дал мисията да говоря за това? Никой, вярно е. Но не е ли не по-малко вярно, че даже последният от християните трябва да свидетелства от мястото, което заема, и според споходилото го вдъхновение. А благодатта трябва да спаси онова, което трябва да бъде. Поне в това вярвам в тази вечер на моя живот.
Превод от френски Тони Николов
Франсоа Мориак (1885–1970) е френски писател, един от най-значимите християнски автори на ХХ в. Член на Френската академия (1933), носител на Нобелова награда за литература (1952). Останал сирак в невръстна възраст, Мориак израства в католическия пансион на марианистите край Бордо. Споменът за нравите във френската провинция е и ядрото на бъдещите му кратки, но психологически наситени романи, разкриващи болезнеността на страстите на душата: Терез Дескейру, Родителка, Пустинята на любовта, Фарисейката, Юноша от едно време, които Фондация „Комунитас” преиздаде на български език през 2013 г. заедно с изповедната му книга В какво вярвам. В политическата си ангажираност Мориак е убеден демократ и ярък противник на Аксион Франсез и крайната десница с нейния антисемитизъм и национализъм. Клони към социалното християнство и докрай остава близък на генерал Дьо Гол. Другите му по-известни книги с християнска тематика са: За няколко неспокойни сърца. Есета за религиозната психология (1920), Бог и мамон (1929), Страдания и щастие на християнина (1931), Животът на Иисус (1936), Син Човечески (1958). Предложеният тук текст е от прочутите Бележници (Bloc-notes) – сборници, в които Мориак обединява колонките си, публикувани всяка седмица в сп. Експрес. Пълната публикация от „Великденски размисли“ на Франсоа Мориак може да прочетете в брой 90 на сп. „Християнство и култура“.
На главната страница: Марк Шагал, „Изход“, 1966 г.
[1] Мат. 24:35.
[2] Марк. 9:24.
[3] Аз познавам моите Си и Моите си ме познават – Иоан. 10:14.
[4] Иоан. 8:56.