Начало Идеи Гледна точка Разпознаване
Гледна точка

Разпознаване

5241

И дивите, и домашните животни пасат на воля из полето и никога не бъркат коя трева става за паша и коя не. Може би когато научим как разпознават тревите, ще усвоим и ние изкуството на разпознаването. Както за животните, и за нас то също е от жизнена важност.

Понякога се случва да объркаме пътя и да се заблудим. Често слушаме за хора, излезли в планината, изгубили се, спасителите започват да ги издирват, понякога ги намират, но понякога не. Това са хора, които познават планината и нейните потайности, убедени са, че няма да се заблудят и няма да им се случи нищо лошо, имат увереност в себе си, имат смелост, познания, издръжливост и тръгват по приключенския път, надяват се, че той ще ги изведе до нещо интересно и примамливо. Заблуждаването и изгубването стават въпреки тяхната сигурност и увереност, въпреки техните възможности и очаквания. А понякога именно благодарение на тях.

Може да се заблудим и когато пътуваме с кола, особено когато се движим по пътища, по които не сме минавали. Първоначалната ни увереност и спокойствие се заменят с паника и ужас.

Ориентирането в пространството става по слънцето, с компас, с карта, по различни знаци, по памет. Но ние имаме нужда и от вътрешни ориентири за различните неща от живота не по-малко, отколкото от външни. Когато се заблудим в някоя ситуация, често дори не забелязваме и не си даваме сметка за това. Уплахата би ни помогнала да намерим верния път или вярното решение, докато самоувереността ще ни обърка още повече.

Мисля си за тези обърквания често, когато не съм сигурна в нещо. Самоувереността на други хора не ми помага и не се чувствам по-спокойна; ако следвам съветите и насоките на самоуверени хора, не зная дали техният път е верен, не зная дали бих желала да ги следвам, не съм сигурна дали техният път е и мой. Това не е хамлетовска колебливост, а предпазливост да не попадна в капан. Припомням си иконите на българското освободително движение – как разпознаваме, че в своята саможертва те са безкористни и как разпознаваме други, които излизат начело, водени от корист.

В колкото по-сложна ситуация живеем, толкова по-важно е да разпознаваме белезите, по които да се ориентираме. Но всъщност разпознаването през всички векове е било еднакво важно. Скоро, на Кръстовден, слушахме как са разпознали кръста на Христос измежду намерени три кръста на Голгота. Една версия на преданието разказва, че с него докоснали болен и той оздравял, друга версия твърди, че допрели кръста до мъртвец и той възкръснал. Достоверността на тези предания не е доказана и едва ли точно така се е случило. Необяснимо би било защо другите два кръста, на които са били разпънати двамата разбойници, са оцелели редом с кръста, на който е разпънат Христос? В действителност ние би трябвало да разпознаваме Неговия кръст във всяка една ситуация на нашия живот, би трябвало да Го следваме. И именно това следване често е съпроводено със самозаблуди. Не само по планинските пътеки се изгубваме, а и по уж познатите маршрути на нашия ежедневен живот също се губим понякога. Можем да потърсим съвет и напътствие, но често те също са грешни и именно това е проблемът – как да разпознаваме верните от грешните указания. Независимо колко са ни близки или колко умни са хората, които ни напътстват – отвсякъде можем да получим насока за път, който не е нашият.

Винаги съм стигала до извода, че най-добрият учител са собствените ни грешки и заблуди. Пазим се от тях, но всъщност те са най-надеждният и почти единствен учител в живота ни – тъкмо с тяхната трагичност и горчивина. Именно грешките развиват и усъвършенстват сетивата ни. По-добре е да се доверим и да сбъркаме, отколкото да сме недоверчиви, за да не сгрешим.

Разпознаването изисква синергия на сетивата ни. Колкото и да е развит слухът ни, без очи сме слепи. Една популярна източна притча разказва как няколко човека с вързани очи докосвали различни части от тялото на един слон – масивния торс, дебелите крака, малката опашка, тънките уши. После всеки описвал различно животно. Огромният слон ще остане неразпознат от нас, ако не го видим в цялост.

Солта и захарта изглеждат еднакво и само със зрението и обонянието не можем да ги различим, ако не ги вкусим. Ако сме прибързани, може да направим сладка супа или солена торта, които ще бъдат годни единствено за изхвърляне.

Винаги са ме впечатлявали думите на Христос „познавам Моите Си, и Моите Ме познават“. В разпознаването винаги има взаимност. Вече съществуват много технологии за разпознаване. Те могат да бъдат полезни в много области на живота. Детекторът на лъжата може да регистрира кога някой не казва истината, но не може да ни посочи що е Истина.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора