Публикуваме „С цвят на пепел“, една от студиите в книгата на проф. Владимир Градев, издание на Фондация „Комунитас“.

Тази книга е писана в продължение на двадесет години. Темата ѝ е животът на душата и нейното отношение към трансценденцията. Макар душа­та днес да е забравена и изтласкана, вибриращата ѝ реалност поражда в продължение на хилядоле­тия идеи, опити, събития. Настоящите разпозна­вания на нейното отсъстващо присъствие в ев­ропейската култура следват пътищата на някои от големите ѝ търсачи.

Владимир Градев препо­дава теория на религията в специалност „Културо­логия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. С Фондация „Комунитас“ е издал кни­гите „Това не е религия“ и „Излизания“.

Владимир Градев, „Разпознавания. По пътищата на душата“, Фондация „Комунитас“, 2017 г., редактор Илияна Иванова, художествено оформление Николай Киров.

С цвят на пепел

Ahi ahi, s’asside
Su l’alte prue la negra cura.
Леопарди

1. Совата на неспокойството излита в мен, когато умиращият ден е с цвят на пепел, а всички неща са по-тъжни от мен и това е единственото, което ме развеселява. Неспокойството е хищна птица, която разкъсва и поглъща духа: най-желаната и питателна храна. Духът също трябва да разкъса неспокойството: той няма друга храна за своите подеми. Ала за да улови хищната птица, духът не трябва сам да е хищен, а да се остави търпеливо да го разкъса и погълне неспокойството.

Имената са най-различни: μέλαινα χολή, taedium vitae, ἀκηδία, tristitia, ennui morbide, spleen, english malady, Schwermut, saudade, litost, huzun. Широк е спектърът на състоянията и нагласите през различните времена и култури. Черната грижа, земна и духовна, изпълва и оцветява душата с всички свои нюанси: от благородната тъга до влудяващата тревожност. Тя не е просто отминала болест, забравен порок, а атмосфера на нашето време.

Формите и симптомите са разнообразни по продължителност и сила, но лесно се откриват и общите черти, характерните „семейни прилики“. Проявите често са „циклотомични“, връщат се периодично, винаги през същите месеци от годината, но зависят не само от следването на сезоните, но и от редуването на светлината и мрака, тъй като слизат „като облак“ през определени часове на деня.

Ето и психосоматиката: спад на жизнения тонус, апатия, летаргия, липса на апетит, изчезване на съня или напротив –постоянна сънливост; погнуса от собственото тяло, сякаш жив труп, то вече се разлага; лесна раздразнителност, силна подозрителност, твърда убеденост във враждебността и злонамереността на хора и неща; умора и отегчение от най-лекото действие; отслабване на вниманието, неспособност за съсредоточаване, забавяне на мисълта; пълно безразличие, отсъствие на интерес към каквото и да е, тъй чудно назованата анхедония – „без удоволствие“, дори отвращение от любимите преди неща и занимания; скръб, безнадеждност, отчаяние; безкрайно пропадане, тотално изхабяване, преждевременно остаряване; чувство за абсолютна нищожност и безполезност, за безсмислие на всяко начинание, животът без цвят, без вибрация, без блясък; разрушителни и саморазрушителни импулси, чести и натрапчиви мисли за смъртта; изгубен в мъгла свят, скована от лед душа; странно безвремие; между нищото и никъде, в бездната между „аз“-а и действителността. 

2. Класическата дефиниция я дава Хипократ: „Продължителното униние и тревожност са признак за меланхолия“. За бащата на медицината причината за болестта, както показва и нейното име (от гр. μέλαινα – ’черна’ и χόλη – ’жлъчка’), е физиологична: меланхоличното състояние се дължи на прекомерното наличие на черна жлъчка в организма, една от четирите телесни течности (кръв, флегма, жълта и черна жлъчка) или хумори, които храносмилането образува. Здравето е тяхното добро съчетаване (εὐκρασία), а болестите – телесни и душевни – идват от тяхното лошо съчетаване (δυσκρασία). Медицинската теория на Античността има натуралистично схващане за душата и свързва различните психични състояния с телесните течности. Хуморите определят темперамента, влияят на настроението, засягат поведението. Черната жлъчка, смятат старите лекари, се отделя при преработването на храната в черния дроб. Тя е гъста и тъмна на цвят, суха и студена. Тъй като топлината и влагата стимулират растежа, плодородието, живота, меланхоличният индивид е отпуснат, безплоден, летаргичен. Меланхоличното състояние е типично за зрялата възраст и съответства на есента. От черната жлъчка потъмнява цвета на урината, кръвта и кожата. Тя помрачава сърцето и ума. Душата, обвита в тъмен облак, започва да вижда всичко в черно, човек се отделя от другите и света, става чужд на самия себе си. Болният, когато черната жлъчка е твърде студена, изпитва страх и тъга без реално основание, а пък когато е прекалено гореща, е обхванат от неконтролируема мания.

С хуморалната теория античната медицина установява телесната причина за меланхолията: болният не е жертва нито на боговете, нито на демоните, нито на нощта, а на натрупалата се в организма му черна жлъчка. Органична причина постулира и съвременната медицина. Невропсихиатрията заменя хуморите с нервите и хормоните, които също толкова тайнствено обуславят психичните състояния. Науката все тъй не знае как мозъкът секретира съзнанието, но свежда днес меланхолията до клиничната патология на депресията. Преди лечението е било с билки, за най-ефикасен се е смятал кукурякът: силно очистително, той трябвало да изхвърли и прекомерната черна жлъчка, за което спомагали още клизмите и резките разтърсвания. Подходящата диета и дневен режим трябвало да възстановят хуморалното равновесие, като лекарите съветвали да не се чете много, а да се язди и ловува, при възможност да се пътува. Днес лекарите не берат, разбира се, кукуряк, но предписват антидепресанти. Пуснати в масова продажба през 80-те години на ХХ век, те не влияят на телесните течности, но въздействат върху невропредавателите и се използват, за да премахнат за известно време тревожността и потиснатостта и да породят състояние на ведрост, увереност, даже лека еуфория, като не пропускат и те да препоръчат диета, по-малко стоене пред екраните, всекидневна разходка и редовно занимание с йога.

Медицинските диагнози изхождат като цяло от предпоставката, че психопатологиите се дължат във всяко общество и време на едни и същи, в крайна сметка, органични причини. Всъщност и в миналото, и сега психиатричните модели се създават въз основата на наблюдението и лечението на живеещи в съответното време и пространство хора и чрез тях трудно могат да се обяснят поведенията, тревогите, терзанията, душевностите на хората от различни исторически периоди и култури. Не отчитат също духовното измерение на меланхолията, невъзможността да се разграничи при нея религия от медицина. 

3. Богословът е прекъснат в своето писане от посещение на свети Йероним, който го известява за своята смърт. Карпачо не рисува самото видение, а влизащата през тесния прозорец светлина, с която невидимата гостенка озарява пустата стая. Лицето на свети Августин изразява неговото граничещо с отрицанието изумление от неочакваното и немислимо събитие. Художникът проникновено и деликатно рисува празнотата, която оставя след себе си смъртта.

Скърбенето е естествен процес. То се дължи на загубата на скъп човек, на тежка любовна раздяла, на сриване на идеала. Фройд в „Скръб и меланхолия“ се пита: защо едни след известно време успяват да преодолеят загубата и да запълнят зейналата в душата им празнота, докато други потъват в меланхолията.

Процесът на скърбене, несъмнено, е мъчителен. В началото обикновено е отрицанието, пълното неприемане на случилото се: не, не е истина, не вярвам, това не може да бъде, значи не е. Тъгата е изпепеляваща, премахва интереса към всяко нещо, дълбае вътрешната празнота, оставя само болката и вината. Състоянието е сходно с меланхоличното: потъване в себе си, отдалечаване и забулване в мъгла на света, неспособност да се действа, невъзможност да се обича.

После идва постепенно времето на „работата на скръбта“ (Trauerarbeit). Принципът на реалността помага на „аз“-а да се примири със загубата и да потърси един или друг заместител за безвъзвратно отишлия си любим човек: строгата вдовица, отбелязва Фройд, взема коте от улицата и грижата за него започва да осмисля дните ѝ; Платон пък след смъртта на Сократ, пише Борхес, изобретява философския диалог, за да продължи да чува гласа на своя учител и да запази жива илюзията, че той, вместо да изпие чашата с бучиниша, все още го пита и го наставлява. В нашите по-обикновени сърца скръбта често се смекчава от заупокойни служби, от благотворителна дейност, от ходене на гроба, където издигаме паметник, за да съхраним жив спомена за почиващия под него, а той допринася всъщност за по-лесното му забравяне: намерило външен израз, страданието не раздира вече толкова силно изотвътре. Така, търсейки мъртвият да не е мъртъв, той започва да умира в душата. E la nave va! Животът може да продължи.

Ала котката, месата, плочата, добрината, литературата, философията дори, нерядко се оказват слаби заместители. Болката от липсата си остава все тъй ужасна и работата на скръбта е безсилна да затвори постоянно кървящата рана. Дните не носят утешение и примирение. Напротив, скърбящият чува непрестанно да бие камбаната и не може да отвърне очи от мига, в който ще трябва и той всичко да остави.

Процесът става патологичен, когато сянката на отишлия си падне плътно върху „аз“-а, който, за да не се раздели с изгубения любим човек, се отъждествява с него и така и той се изгубва в безкрайното отчаяние на неизлечимото нищо. Скръбта пропада в меланхолията. Постоянните самообвинения и натрапливите очаквания на наказанието обсебват психиката.

В безкрайните терзания на скърбящия психоаналитикът вече чува скрити обвинения: „жената, отбелязва бащата на психоанализата, съжалява на глас, че горкият ѝ съпруг цял живот е трябвало да търпи такава немарлива жена като нея, а тя вдействителност обвинява своя съпруг, че той е бил действително немарливият, неспособен да я направи щастлива“. Връзката е все тъй силна за скърбящия, като самообвиненията са несъзнавани нападения и отмъщения, само че огорчението и омерзението са насочени сега към „аз“-а, с когото другият, за да не бъде загубен, се е слял. Нашите чувства са винаги двусмислени и психиката ни е в равновесие, когато е способна да толерира тяхното двусмислие. Конфликтът между любовта и омразата поражда това тъй силно чувство за вина, която е не друго, а защита срещу влудяващия страх, че омразата ще надделее над любовта.

В живота винаги правим избори. Всеки значим избор, подчертава Фройд, означава, че сме оставили нещо или някого настрана, и води до повече или по-малко дълго и интензивно скърбене. То може да породи у някои меланхоличното чувство, че самият им живот е ужасно „тъжен разказ“, че всеки техен избор е бил напълно и съдбовно сгрешен и миналото безкрайно измъчва душата им. Действително най-важните мигове в живота ни са онези, в които трябва да избираме. Всеки път ни боли и тъгуваме за онова, което сме принудени да изоставим, ала работата на скръбта е способност, без която сами себе си изгубваме.

Гласът пее, носен от обоите и цигулките, издига се все по-високо във въздуха, разтяга сричките, повтаря и върти думите на прекрасната ария. Глас на алто или на сопрано, глас на душата: мое сърце, mein Herz, Плачи, мое сърце, Zerfliesse mein Herze, … Каквото сърцето ми от теб желае: Was, mein Herz, von dir begert. Защо, защо плачеш, сърце мое? Ламентото се преплита с меланхолията на обоя, с дългите въздишки на цигулките: душата отива, връща се, броди, оплаква своята изгубена любов. Гласът обхожда празните висини на небето, слиза на земята, пак се въздига, неуморим, неутешим… Изгубена, чужда на самата себе си, благочестива страст като „безформен шум от звъна на камбани, топла мъгла, музикално мислене, което не докосва съзнанието“. „Вътрешно движение на чистата душевност“, едно „безкрайно опипване на душата, която търси изгубеното, което никъде не може да разпознае: едно отвъд, което не може да намери и което присъства само като гроба на нейния живот“. Разделена от него, тя се чувства болезнено разполовена в себе си, носталгия без край. И все тази песен: Zerfliesse, mein Herz, все този сух плач на сърцето…

4. Меланхолията, както и да бъде наричана, е твърде дълбоко вкоренена в човешкото съществуване, за да може да бъде оставена само на психиатрите. Лекарствата облекчават днешните депресивни състояния, ала са безсилни срещу нея, защото тя, както показва и Фройд, поставя големия, труден въпрос за смисъла на психичното страдание.

Меланхолията е скърбене по изгубеното, отчаяние от настоящето, отсъствие на бъдеще, „отвращение от живота и досада от самия себе си“. Вечното За какво? So what? Каква полза? A quoi bon? Какъв е смисълът? Чувството за суетата не само на властта и насладата, но и на изкуството, науката, вярата: и стълбата нагоре води само до празното небе. На влизане в чистилището Данте среща Белакуа. Веднага го познава, били съседи, името му било Дучо ди Бонавиа, лютиер по занаят, ала всички го наричали Belacqua („хубава вода“), защото на този свят се бил оставил да го носи без никакво усилие, без никакво желание течението на живота. Затова и в отвъдното бил осъден на бездействие. Данте го съзира по пладне, в часа на обедния демон, да седи на сянка, обвил с ръце коленете си, свит като зародиш, неподвижен, безучастен, отегчен. И старият приятел не може да накара Белакуа да повдигне глава, поглежда само косо, изпод коленете. Няма защо да става, няма защо да бърза, няма защо да се моли, все еднакво ще се мъчи. Всичко е предрешено, от него нищо не зависи. Отхвърля всичко, без гняв и ожесточение, с кратки думи и вяли жестове, отпуснат, безразличен, уморен. Меланхоличният поглед, кос и бегъл, отива чак до сърцето на реалността. Не търси, не желае, защото вижда, че „от нищото нищо излиза“, а от тъмнината само тъмнина.

С Προβλήματα – малък трактат, приписван на Аристотел, но дело вероятно на някой негов последовател, започва философското размишление върху природата и смисъла на меланхолията. Още началният въпрос задава перспективата на изследването: „Защо всички най-превъзходни люде във философията, политиката, поезията, изкуствата са с меланхоличен темперамент?“. Меланхолията не е просто телесно по произход заболяване, а особено душевно състояние: „меланхолиците са необикновени хора не поради своята болест, а поради своята природа“. Трактатът, за разлика от медицината, не разглежда меланхолията единствено отрицателно, като болест, която трябва да бъде премахната, а вижда в нея източника на героичните изстъпления на Херакъл, Белерофонт, Аякс. Ала не само древните герои, но и Емпедокъл, Платон, Сократ и множество други философи, политици и поети също са с меланхоличен темперамент. Меланхолията се оказва условие на яркото дарование, както величието на душата се явява в способността за страдание. Така от съчетаването на платоническия мит и Аристотелевото естествознание в трактата се ражда схващането за връзката между личността и меланхолията. Подето през Ренесанса от Марсилио Фичино, то навлиза с Кант и романтиците в модерната култура. Геният, казано в модерни термини, е меланхоличен. Черната жлъчка прави човек лабилен, полиморфен, той става друг и може да надхвърли ограниченията на човешкото, твърде човешкото. Тъкмо в способността за излизане от себе си е и способността за творчество. Ала докъде може да стигне това изстъпление? Как докъде? Чак до лудостта! Между гения и лудия разликата не е по природа, а по степен, като границата между тях е подвижна, непостоянна, пропусклива. Прекомерна, черната жлъчка води до безумие, което не означава обаче, че геният непременно е душевно болен, с крехка и променлива психика, той не е реално, а виртуално луд. Така или иначе причината за най-доброто и за най-лошото, за гениалността и лудостта е все меланхолията.

През Ренесанса става популярно, че родените под знака на Сатурн са особено склонни към меланхолия. Астрологията, изкуството за определяне на последиците от въртенето на небесните сфери върху поднебесния свят, е водеща тогава наука, преподава се в университетите, свързана е с медицината, привлича вниманието на владетелите. За ренесансовото мислене макрокосмосът (всемирът) и микрокосмосът (човекът) взаимно се отразяват: познанието на цялото води до познанието на „аз“-а и обратно. Душата, nodus et vinculum mundi, ядро и връзка на света, е огледало, както на сетивните неща, така и на вечните архетипи и може да осъществява техния синтез. Ренесансовият човек е особено чувствителен към съответствията между „горе“ и „долу“, към симпатиите (привличания и отблъсквания) между небесните тела и земните дела. Познавайки законите на небето, четейки даваните от звездите знаци, може да се предвиди ходът на света и на личната съдба, а чрез астралната магия и да им се повлияе. Болестите са плод на лошото влияние на звездите. Парацелз заявява: „Лекарят трябва да познава другата половина на човека, която е свързана с небето. Та какъв е този лекар, който не разбира нищо от космография?“.

Но защо точно Сатурн? Ренесансовите мислители и лекари подемат по нов начин древните митове, които превръщат в символи и алегории на отношенията между видимия свят и вътрешната реалност на душата. Така те свързват в едно двете големи традиции на Античността: митологично-астрологичната и медицинско-философската.

Сатурн е най-старият от боговете. Ала митът разказва, че поглъщал собствената си челяд. Поради това било тъждествен с Хронос, богът на времето, създаващ и унищожаващ сътвореното във вечен кръговрат. Повелител на златния век, той е бог на земеделието и плодородието, на упоритата и търпелива полска работа, но и на привързаността към земята, на страстта към придобиване на имоти и неща. Покровител на геометрията и точните науки, на абстрактното мислене и изчисленията, той е символ на формалния и абстрактен ред. Налага граници между владения и притежания, между „аз“-а и другия, граници на контрол и самоконтрол.

Златният век си е отишъл безвъзвратно с детронирането на Сатурн от Юпитер, комуто принадлежат настоящето и бъдещето. Прокуденият бог господства единствено над миналото. Изгнан е на най-далечната, пуста и ледена планета. Под нейната студена, тъжна светлина реалността е жестока и сива, лишена от живия пламък на любовта, под неговото тежко като олово въздействие тялото се свежда все по-на-долу и надолу, към земята, към гроба. Ала старият самотен властелин, скопен и гневен, тъжен и отегчен, нито иска да живее, нито може да умре: образ на смъртта в живота, на живота в смъртта.

Отвъд Сатурн е само Stellatum, звездният купол, към който отправят взор звездобройци, отшелници, мъдреци. Планетата предразполага към чистото съзерцание и вглъбеното размишление, насърчава себепознанието, ала „познай самия себе си“ за родените под нейния знак е равносилно на „познай своите граници“ и те гледат света отдалече, през космическата бездна на отчаянието: Сатурн е образът на разяждащата душата им скръб. Лъчите на неговото черно слънце произвеждат в земята – олово, в историята – крушения, в хората – меланхолия. Сатурн покровителства необикновените, родени с изключителни дарования люде, ала дължащите се на него способности са винаги двусмислени и противоречиви: честно слово и лукави намерения, себеотрицание и себелюбие, желание и отегчение, дълбоко размишление и тъжно настроение. Попадналият под неговото влияние е едновременно палач и жертва, надзирател и затворник. Емблема на coincidentia oppositorum, Сатурн свързва най-доброто и най-лошото, съчетава бремето на плътта и порива на духа, натоварва с тежестта на материята, но позволява да се види отгоре светът.

Основен принцип на ренесансовата астрология е: Astra inclinant, non necessitant, планетите предразполагат, не определят. Роденият под Сатурн може да си остане унил ленивец, но може да израсне и като необикновен творец, зависи от самия човек, той е faber fortunae suae, ковач на своята съдба. Със своята воля и разум, със своите дела той има способността да насочва сам своя живот, като умело избягва лошите влияния на звездите и улавя добрите, като не се бои да възседне и Фортуна дори. Ала за целта трябва добре да познава собствените си особености и предразположения, да стане „скулптор и изобретател на самия себе си“, да извае дадения му от природата груб и суров материал и сам да даде красивата и достойна форма на своя живот. Тъкмо нея търси да даде Марсилио Фичино, основателят на Флорентинската академия, най-дълбокият психолог на Ренесанса, медик и меланхолик, роден под знака на Сатурн. В За живота (1489), философски, медицински, астрологически, поетически трактат в три книги флорентинският хуманист, истински лекар на душата, търси да определи същността и условията за добрия живот на „духовните люде“. Дава и конкретни напътствия за дневния и хранителния режим, рецепти за еликсири и отвари, талисмани за привличане на добрите енергии от планетите и предпазване от лошите, съвети за постигане на телесно и душевно равновесие чрез възстановяването на хармонията между човека и света. При все това животът му остава в сянката на Сатурн. Злокобната звезда, която е бдяла над неговото раждане, и през целия му живот тегне над него. Не може да я избегне, ала се опитва да я използва и за добри и смислени дела, защото Сатурн, тъжният демон, е покровител на духовните хора. Налага тесни ограничения, но в знаещият да се учи чрез страданието, може сам да създаде своята личност. Similia similibus curantur! Фичино открива пътя на трансформацията под светлината на черното слънце: за измъчваният от Сатурн изцелението не е в илюзорното бягство от неговата гравитация, а в решителното обръщане към него самия. Приема противоречията на своя темперамент, за да ги осмисли и разреши със своя ум, поема тежестта на необходимостта, за да я превърне в работа на душата, чрез която тя да се изцели и възроди.

Такава е ренесансовата меланхолия: благородна и достойна. На ренесансовия човек е чуждо средновековното презрение към света, той не жали по изгубения рай, а страда от преходността и крайността на живота. Неговата тъга идва от това, че не може да отиде навсякъде, че не му е дадено време да направи всичко, на което е способен, да осъществи напълно своите възможности. Меланхолията е болезнено осъзнаване на границите на човешкото, но тя дава и тласъка за тяхното надмогване. Свързваща тъмните плътски нагони с висшите духовни стремления, тя чертае своеобразна ос на душата и на света. Изкачилият се нагоре човек, неминуемо пада надолу, но и стигнал до дъното, той може да стане отново, да превъзмогне препятствията и да се възроди. Болест на страдащия от крайността дух, в нейните дълбини се крие проходът, през който се излиза, за „да се видят отново звездите“. 

5. Албрехт Дюрер бил наричан melancholicus от своите съвременници. Той е първият художник, който не работи по поръчка, а изцяло по свое вдъхновение. Не следва нито традиционния модел на мимесиса, нито maniera greca на иконата. Стреми се изкуството му да бъде признато именно като изкуство. Схваща ръката си, в известна степен, като божествена. Не, това не е арогантна и абсурдна претенция.

Пламенен последовател на Лутер, Дюрер от самото начало на своя път ясно съзнава безкрайното разстояние, което го дели от Твореца. Знае, разбира се, че човек е сътворен, но знае също, че сътворен по „образ и подобие“, той е дарен с изначалната свобода и в това намира право да твори ex nihilo, което определя всеки творчески акт. В създаването на нещо ново, което досега не е било, е същностното различие между художника творец и онзи, който просто „знае“ и „прави“. Дюрер не просто подражава и възпроизвежда нещата от този свят и предзададените модели, а със силата на своето въображение осъществява неподозирана дотогава възможност, създава нови образи, прави невидимото видимо, като търси не да превъзмогне реалността, а да улови в играещите ѝ привидности – както съкровеното състояние на хората и нещата, така и минаващия през тях полъх на Духа. С Дюрер в изкуството се налага нов модел: този на идващата отвътре светлина, с която художникът, озарява действителността.

През 1494 г. рисува съвсем млад своята годеница Агнеса. Портретът съвсем не е обичайният идеализиран образ на красотата и целомъдрието на любимата, бракът с която му осигурявал и финансова независимост. Показва я тревожна и потисната, кръговете под очите ѝ говорят, че е плакала. Никой преди него не е изобразявал по този начин неконтролираните движения на душата. Дюрер обаче рисува психологическите характеристики, прониква в тъмните и неясни емоции.

И себе си изобразява такъв, какъвто е в мига, когато вземе четката: често смутен, угрижен, несигурен. Най-изненадващият и своеобразен автопортрет е от 1503 г. Едва след четири века Шиле намира куража на стария майстор и прави друг такъв. Художникът е съвършено гол, тежестта на тялото пада на левия крак, косите в мрежичката на главата са разрошени, явно става от тежък, изпълнен с мрачни видения сън, очите са изскочили от своите орбити, коремът е подут, членът виси като отровна гъба, черната жлъчка изпълва тялото и обвива духа със своите тъмните пари. Меланхолия. 

Ала кой е по-смутен: той или аз? Художникът вече излиза от тъмното, стегнал се е, прекрачва прага, зад него остава нощта със съня и болестта, пред него се отваря с цялата своя неизвестност денят, в който нейде се стаява и смъртта.

Рисува се и като Човекът на скърбите, с трънния венец, раните, кръвта. Психологизмът му е дълбоко религиозен. Дълбокото му неспокойство идва от болезненото осъзнаване, че съществуването е проблем, чието решение самото то не може да даде. Измъчва го тревогата за спасението, която е в основата и на Реформацията. Не го оставя мисълта за смъртта. Тя несъмнено винаги плаши човека, но още по-страшна и тягостна е тя, когато човек е убеден като Дюрер и неговите съвременници, че с нея съвсем не идва краят на мъките, както казваме днес, а само началото на друго, още по-страшно страдание: во веки в ада или за дълго в чистилището. През 1514 г. продължителната и мъчителна агония на майка му, твърде далечна от „добрата смърт“, на която всеки се надява като сигурен знак за спасението, хвърля художника в дълбока душевна и духовна криза. Рисува малка гравюра (31 × 26 см), своята най-емблематична и загадъчна творба: Melencolia I.

Блясъкът на кометата, традиционно предзнаменование за бедствие, озарява мрачното, празно небе. Това черно слънце изпраща като свой посланик не гълъб, разбира се, а прилеп, излизаща на здрач злокобна птица, който държи между ноктите си лента със заглавието Melencolia I. Но защо „I“? Да не би да става дума за първата меланхолия, за която говори в De Occulta Philosophia Корнелий Агрипа? Големият ренесансов маг обособява три вида меланхолия, които засягат трите равнища на душата: първата обхваща въображението и благоприятства изкуствата, особено земните като геометрия и архитектура; втората изпълва разума, но не за да го замъгли, а за да задълбочи познаването и разбирането на човешките и природните неща; третата, накрая, издига духа и го прави способен да възприема най-висшите истини и тайни. Та не се ли отнася съвсем видимо това „I“ в гравюрата на Дюрер към първата, свързана с въображението и земните изкуства меланхолия?

Ала Агрипа публикува своя магически опус едва през 1530 г., повече от 15 години след Melencolia I. Но може би художникът я е познавал в ръкопис? Панофски твърди, че още през 1509 г. първият вариант на книгата е бил известен в кръга на Дюрер. Едва ли. Или гравюрата е трябвало да сложи начало на недовършен триптих, или по-голям цикъл? Не знаем. Виждаме между Melencolia и I малък свързващ знак, нещо като &: Меланхолията и Едното – във философски образованото съзнание, такова е било и Дюреровото, изплува името на божественото за неоплатониците, а за душата, naturaliter christiana: Единият Бог, Творец на всяко нещо.

Меланхолия. Над нейното черно слънце и възвестяващия я ням вик на прилепа се издига обаче дъга. Несъмнен символ на надеждата и възможното ново начало, знак на първия завет, тя показва, че Всевишния си спомня за човека. Нейното явяване променя хоризонта, ала има ли кой да вдигне очи към небето? 

Мадона Меланхолия, обърнала е гръб на небето, скръбната, злочеста мъдрост. Голяма, масивна, крилата женска фигура. Царица, сестра, муза, ангел? Бездейна, безнадеждна и безсилна. Пиета на изгубеното, ненужното, безсмисленото. Седнала е недалеч от морето, сред което се мярват парчета земя. Нима скоро ще бъде залято и това студено и самотно място? Наводненията също зависят от Сатурн. Пространство на  меланхолията, на заличаването на границите между небе, море, земя, на размиването на ясните очертанията на света. Меланхолията не минава през нещата, а отдалечава от тях, обвива ги в мъгла, потапя ги в своето сиво и тъжно безразличие.

Фигурата е с разпусната коса, прегърбена под крилете си. Символ на духовното, крилете освобождават от оковите на материята и издигат до небето, там, където живее Бог. Ала сега те съвсем не са леки и ефирни, а тежки и затискащи. Сарказмът им е почти непоносим. Не, съвсем не лети волно из небесните селения, а седи отпуснато на земята. Виждали ли сме седнал ангел? Сякаш нищо никога няма да дойде да разчупи това вцепенение.

Лицето е тъмно, facies nigra, и по кожата е избила черната жлъчка. Не спи, напротив, очите са отворени в крайна мъчителна будност, втренчено гледат в празното. За какво ли мисли? Когато мислите са дълбоки, те са винаги тъжни. Осъзнава суетата на цялото си знание, пълната ненужност на собствените му занимания и това изпълва погледа му с гневно озлобление. Тези очи, чието свирепо бяло така контрастира на тъмното лице, са най-малко ангелските, които можем да си представим. Едва се сдържат, а ангелите, доколкото знаем, не са страстни създания, чужди са им и гневът, и меланхолията. Нещастно съзнание, екзистенциално отчаяние, каквото и да се нарича, душата е седнала с подпираща се на ръката глава.

Позата е типична за меланхолията. Левият лакът е опрян на коляното. Ръката е свита в юмрук, който сякаш още стиска изплъзналото се, неуловимо или просто несъществуващо благо със същата напразна напрегнатост, с която погледът гледа напред. Подпира твърде тежка глава, увенчана с лаври, признание за някогашните успехи, преплетени сега с водни цветя, които е трябвало да облекчат меланхоличната сухота. Разпуснатите невчесани коси говорят за себеизоставяне. Дясната ръка държи отпуснато разтворен пергел, инструмент за измерване на земното, емблема на затворения в света на мерките и числата геометър. Ала разстоянието между крайно и безкрайно не може да бъде измерено нито преодоляно more geometrico. Пергелът е станал съвсем ненужен. Дългата нагъната дреха скрива напълно тялото. От колана виси връзка ключове, до левия крак има кесия. За цялата гравюра художникът е дал само това пояснение: „Ключът означава власт, кесията – богатство“. Властта и богатството не носят облекчение, не решават проблемите на душата. Останалите значения са несигурни.

В контраст с мрачното вцепенение и бездействие на седналата крилата фигура, putto с наведена глава трескаво драска нещо, седнало на голям воденичен камък, очакващ своя Сизиф. Мисъл без действие, действие без мисъл, теория и практика са се разделили, помежду им се е настанила меланхолията. Отпред спи мършаво, несретно, увило се като змия в circulo mortis, куче. Верен и бдителен, сега обаче спи. Ще спи ли до свършека на времената? Кучето, със своето незнаещо задръжки желание, подвластно и на пристъпи на бяс, е животното, което обикновено придружава Сатурн. Кастрираният бог е покровител на евнусите и старите ергени, на сладострастния дух и импотентната плът. Какво ли сънува кучето? Според поверието дяволът обича да се явява в неговия образ. Дали не дреме той в краката на Дюреровата меланхолия?

Зад крилата фигура – сграда, на нея – стълба, която отвежда нагоре, към небето. Няма защо да се качва по стълбата, тя не води за никъде, небето е празно. Няма как да излезе от този свят и да отиде в другия, откъдето и гневното безсилие. Сградата е и ще остане недовършена. На едната стена са окачени везни, посветени още от римско време на Сатурн. Справедливо и точно отсъждащи, те са в равновесие. Защо? Защото са празни, вече нямат какво да измерват: делото е изоставено. На другата стена виси пясъчен часовник. Той, horror tempi, е изтекъл, време и безвремие, време и тъга преливат едно в друго. До него виси камбана. За кого бие камбаната? Дори тя е неподвижна, не носи никаква вест. Отдолу – магически квадрат, на чийто долен ред се чете 1514, годината на творбата. Първата и четвъртата буква от латинската азбука са A(lbrecht) и D(urer).

В дъното гори алхимично огнище с гърне. Nigredo. Творение в черно, първата фаза на алхимичния процес, когато веществото се превръща в caput mortuum, в куп сажди.

Огнището е полузакрито от огромен загадъчен осмостен, питагорейски символ на всеобщата хармония, но напомнящ сега, с бледото лице, като че череп, за надгробен камък. Отпред има сфера – образ на съвършено затворения космос. По земята множество сечива и предмети, свързани основно със земните, покровителствани от Сатурн, изкуства. Разумът мисли с помощта на фигури, чертае, упражнява се, подрежда около себе си нещата от света в машинария, която меланхолията е строшила.

Целият този фаустовски инструментариум свидетелства за доскоро трескавата дейност на един земен демиург, обичащ науката, славата, игрите на света. Ала напрегнатата откривателска и изобретателска дейност е отстъпила своето място на отвращението. Триумфите като homo faber не са могли да успокоят, нито да заблудят. Никоя техника не може да утоли копнежа на душата. Изоставени и разхвърляни, инструментите само свидетелстват за невъзможността посредством човешкото знание и умение да се отиде отвъд образите и нещата. Melancholia artificialis, меланхолията на твореца. Бездействието му идва от това, че не го интересува да направи това, което може, защото то е само човешко, твърде човешко. Отчаян е, защото може да измери единствено видимото, единствено материята. Нищо не може да го приближи и на йота към божественото. И след дългите самотни дирения в лабораторията душата е все тъй пленница на сетивното и крайното. Изгубила е света, без да намери истината в себе си.

Старите лекари и духовни наставници са предписвали неуморната работа като най-ефикасно лечение на меланхолията. Не спира да работи и Дюрер. Веднага след Melencolia I създава Свети Йероним. Гравюрата представя ведрата и спокойна самота на посветения на знанието живот. Светецът книжовник съсредоточено пише в светлата си подредена килия. Скромна и проста, всичко в нея е сведено до същественото и необходимото за спокойствието и уюта на човека на перото: на голото писалище има само мастилница и разпятие, на стената виси кардиналската шапка – знак за неговото достойнство, дървените лавици са голи, само с няколко най-нужни книги, а възглавничките са толкова удобни, че дори черепът над тях не плаши. Пясъчният часовник тече бавно, равномерно, на прага верният лъв кротко дреме и възпира досадните посетители, малко кученце безгрижно се е сгушило до неговата лапа. От прозореца вдясно слънцето осветява лицето на пишещия – възрастен мъж, с дълъг и богат на събития, изпитания и почести живот, потънал в своята работа, той е блажено сам със своите мисли, животни и Бог.

Дюрер показвал двете гравюри заедно. В килията на светеца всичко е подредено и озарено от светлината, докато черното слънце на Сатурн потапя дома на Меланхолията в безпорядък и сумрак. Ореолът над главата на светеца меко блести с яснотата на истината, крилете на духа са свити и натежали от ужаса на изгубилия своя смисъл свят.

6. Меланхолията е болест не само на тялото и душата, но и на духа, която изисква както физическо и психическо, така и духовно лечение. В началото на модерността това най-добре го разбира Робърт Бъртън, спокоен и самотен английски учен. Прекарва целия си живот в Оксфорд: бакалавър, библиотекар, ерген, ерудит. Съвсем млад, на пътя му се изправя меланхолията и както сам признава: „Разбих се фатално на нейната скала“. През 1597 г. отива за помощ при д-р Саймън Форман, известен лекар и астролог. Не му помага, но Бъртън не се отчайва, а се заема да опознае възможно най-пълно и добре меланхолията не за да я прогони, не дори да се излекува, а за да направи живота с нея поносим. Събира и изчита около 2000 тома, почти всичко писано дотогава за нея, изследва симптомите, причините, хода и обхвата на болестта, възможните лечения и облекчения.

Излага резултатите от своите двадесетгодишни търсения и опит в монументалната и удивителна Анатомия на меланхолията, единствената книга, която пише. Първото издание излиза през 1621 г., масивен том от 900 стр. После, до края на дните си, неуморно допълва и преработва своя труд, който излиза накрая в три тома, близо 2000 стр., все за меланхолията. В самото начало отбелязва: „Пиша за меланхолията, та да съм зает, за да избегна меланхолията. Няма по-голяма причина на меланхолията от леността, нито по-добро лечение от заетостта“. Вижте дали цял живот съм бил достатъчно зает? Умира през 1640 г. в деня и часа, който е изчислил според своя хороскоп.

„Целият свят е меланхолия!“ Лайтмотив на Бъртън е всеобщата лудост на света и живота. Изследва човешката участ във всичките ѝ склонения, като неизменно открива и сянката, която меланхолията хвърля върху нея. Започва с черната жлъчка и подробно изследва физиологичните причини за заболяването, неговите многообразни симптоми, проявления, съчетания. Подробно изучава въздействието на меланхолията върху различните индивидуални характери и човешки съдби. Спектърът на симптомите, формите, проявленията е толкова обширен, че с меланхолията Бъртън обхваща цялата сфера, както на патологичните, така и на нормалните състояния и поведения на човека. Прозира, три века преди Фройд, че тя е свързана с най-дълбоките и съкровени чувства, с дълбоко заровените преживявания от миналото и детството, описва нейното развитие през различните етапи на живота. При това, нещо уникално за своето време, разглежда своята инак тягостна тема не само с разбиране, но и с нежна симпатия.

Разглежда после историческите и социалните условия за възникването на меланхолията, оценява тяхното влияние. От Цезар до Реформацията историята е само предмет на плач, sunt lacrimae rerum. Съвремието, обвито с пламъците на религиозните войни и гражданските междуособици, в още по-голяма степен подхранва меланхоличното униние и отчаяние. Причината за болестта не е само и единствено в индивида: меланхолията е заразна болест, която се разпространява сред всички слоеве и професии. Анатомията е и могъща социална сатира в духа на Narrenschiff и Възхвала на глупостта. Бъртън търси да определи и източника на заразата в своето настояще, намира го в силите на миналото: аристокрацията и Католическата църква, които заразяват цялото общество с вируса на безделието, леността и отегчението.

И обществените, както физиологическите, процеси несъмнено влияят, ала така или иначе меланхолията „докосва всяка страна на живота“ и присъства в една или друга степен във всеки. „Та кой не е луд, побъркан, меланхолик?“ Никой не е толкова мъдър, щастлив, търпелив, великодушен, божествен, добре устроен, че да я избегне и „меланхолията в този смисъл е изражение на смъртността“. Тя не е просто телесно и душевно страдание, социално бедствие или политическо прегрешение, а демонично извратен метафизичен принцип, който терзае цялото творение.

„Целият свят меланхолизира!“ Анатомията е грандиозна барокова сума, omnium gatherum на всемирната лудост и човешката глупост. В нея са събрани медицинският корпус, философските размишления и моралните мнения, класическото наследство, християнската традиция от Античността до Ренесанса. Книгата е изпълнена със стотици примери, на които Бъртън прави истинска дисекция като анатом, после сравнява, намира прилики, откроява разлики, разсъждава за противоречията, отново пита и проучва, избягва прибързаните заключения. Същевременно съчинението му е изпълнено с най-различни отклонения за духовете, изкопаемите, пътуванията в чужбина, астрономията, астрологията, алхимията, историята, астрологията, ботаниката, зоологията и какво ли още не. Изпълнен е с неутолима любознателност към многообразието на света, като истински го интересува странното и неразбираемото. Особено ярко описва тиранията на съществуващата образователна система: от началното училище до университета, пространно излага мизерното съществуване на учения, несгодите на изследователския труд, на който е отдал живота си.

Книгата събира и излага цялото налично знание за меланхолията, ала изобщо не е под влиянието на зададения от Бейкън научен модел, от който ще се роди и психиатрията. Бъртън е бароков хуманист. За него древните са все тъй висшият израз на човешкото знание и той търси преди всичко, contemplata aliis tradere, да направи достъпна за всички вековната морална мъдрост. Подема цялата европейска култура, като я обагря с тъмните цветове на меланхолията: „Вземете меланхолията, в който смисъл искате: собствен или преносен, като нагласа или навик, наслада, болка, неудовлетворение, страх, скръб, лудост, частично или изцяло, истински или метафорично, тя е все една“.

Стилът е ексцентричен. Книгата е практически двуезична, съчетава в едно английския и латинския, тогава разбиран от всеки грамотен човек, като Бъртън го подема, парафразира, пародира, паразитира, преобразува. Пише живо, никога не доскучава. С безбройните си анекдоти, любопитни факти, изненадващи наблюдения, мека ирония и самоирония Анатомията за дълго е любима книга и настолно четиво за образования англичанин.

Три са възможните реакции пред изпълнения с шум и ярост свят, пред цялата тази разказана от идиот история: смехът на Демокрит, сълзите на Хераклит, безмълвието на Ниобе. И реакциите са основателни, защото „светът е смесица от комични и трагични неща“. Самият Бъртън взема за своя persona в дългото бродене из лабиринтите на меланхолията лика и гласа на „смеещия се философ“, защото пред театъра на света difficile est satyram non scribere, и представя своята творба от името на Демокрит Младши. Представя се за наследник на философа, който горчиво се смеел на зрелището на човешката глупост и лудост. Отговаря така и на предизвикателството на Еразъм, който питал дали ще се намери някога втори Демокрит, способен да разобличи със своите подигравки цялата лудост.

Старият Демокрит живеел в пълно усамотение край Абдера. Не само че нямало хора край него, но за другари бил взел само труповете на животни. За жителите на града той не бил никакъв философ, а просто луд човек, меланхолик. Ала има ли разлика между мъдреца и безумеца? Как те да бъдат разграничени? Този въпрос е основен за Бъртън и той непрестанно се връща към него. Накрая съгражданите на тъй странния и безпокоящ ги философ се обърнали към Хипократ, за да установи причината за болестта на Демокрит и да намери лек за нея. Великият лекар се заел със случая, пристигнал лично в Абдера и веднага отишъл да види своя необичаен болен. Намерил го да седи както обикновено под чинар извън града, мръсен и разрошен, с изпито тяло и жълтеникав тен, сред разхвърляни книги и трупове на животни. Трескаво пишел нещо, после станал, поровил във вътрешностите на животните и пак седнал да пише. Хипократ установил веднага диагнозата и я казал на висок глас, за да отвори очите на философа за същността на неговото страдание: „О, Демокрите, черната жлъчка те мъчи“. После го попитал какво прави в момента. Демокрит му отвърнал, че търси източника на „черната жлъчка“. Ясно показал със своя ироничен отговор, че поставя под съмнение диагнозата, а с нея и цялото медицинско схващане за болестта. Ала Хипократ, също като днешен психиатър, се направил, че не го е чул, и продължил да пита. Разговорът обаче показал, че философът бил напълно с ума си, а безумни били всъщност неговите съграждани с тяхната глупост и морална слепота, които пораждали и неговия тъй горчив смях. Хипократ бил принуден тогава да признае, че този меланхолик е истинският мъдрец и нормалността на обикновените хора е не друго, а глупост и лудост, а пък и той, знаещият лекар, е голям невежа. Смехът през сълзи, заключава Демокрит младши, е много по-ефикасно средство срещу „продължителното униние и тревожност“ от кукуряка и цялата психофармация, като същевременно добре съзнава, че със своя начин на живот и мислене философът аскет не само трупа мъдрост, но и черна жлъчка, а и как другояче да бъде щом all the world is melancholy.

Робърт Бъртън внимателно организира и систематизира тъй разнородните езици на меланхолията. Разделя книгата на три големи части: първата за причините на меланхолията, втората – за нейните лечения; третата – за любовната и религиозната меланхолия.

Анатомията започва с изчерпателно изброяване на възможните причини на меланхолията: физиологични състояния и телесни болести, които засягат ума и духа; дяволски и демонични въздействия, магии, но и съвсем естествени причини: темперамент, възраст, начин на хранене и живот: неподходящи занимания като прекомерно четене и учене, несъмнен признак на нездрава душевност; житейски несрети и несгоди: бедност, изгубване на свобода, несполучлив брак, любовно разочарование, но и всекидневните грижи, тревоги, тегоби, които животът носи със себе си. Какво ли не! Още в началото предупреждава, че пише за всичко, защото черната жлъчка поразява всеки в едно или друго време, никой не избягва нейното жило…

За някои обаче меланхолията е нещо повече от временно състояние, преходно смущение. За тях тя е продължително мъчително заболяване, което засяга тялото, обсебва душата, превръща се в тежко бреме, постоянен бич. Единствено тя е крайно опасна, защото причинява тежки разстройства, може да доведе и до смърт. Бъртън не е лекар, но внимателно излага и разглежда различните медицински теории за болестта. Отбелязва, че в крайна сметка нито Хипократ, нито Демокрит, нито който и да е друг, е намерил източника на черната жлъчка, нито е могъл да посочи точната физиологична или психологична причина за болестта. Обуславящите болестта фактори са безчет: наследствени, анатомични, характерологични, но и климатични, диетични и т.н. Симптомите са много и най-разнообразни: потиснатост, нарушен сън или постоянна сънливост, напрегнатост или вцепененост, чувство за безполезност и вина, чести мисли за смъртта. Явяват се всеки път различни, във всевъзможни преображения. Меланхолията се различава от безумието и лудостта, но понякога съвсем не е далеч от тях: някои меланхолици смятат, че са джуджета, мечки, кучета, други, че са направени от стъкло и не смеят да седнат или легнат. Един пък, любим случай на Бъртън, не смеел да уринира, защото бил убеден, че ще наводни целия град, когато накрая се изпуснал, се удивил, че градът е помилван, и това го излекувало. Формите са толкова, колкото са пациентите. „Вавилонската кула не е причинила такова смешение от езици, каквото многообразие на симптоми се ражда от хаоса на меланхолията.“

Оксфордският ерудит е убеден, че болестите на тялото идват от душата, а страданията на душата – от тялото, и той търси тайните проходи между тях. Описва подробно въздействието на емоциите и страстите върху телесните състояния. Тялото също влияе силно на душата, то е своенравен капризен властелин и на този свят, колкото и да се мъчи да се освободи душата, няма отърваване от неговото бреме. Не разделя тялото и духа, дълбае навътре, стига до несъзнаваното.

„Който трупа познание, трупа тъга.“ Тъгата е неотделима от мисленето и в този смисъл никой не може да избяга от меланхолията. Но ако личността е крехка и нестабилна, ако животът е безреден, тогава смущенията на меланхолията лесно и за дълго обсебват тялото и душата. Всяка болест и житейска злочестина може да бъде причина и/или симптом на меланхолия, като в основата е винаги необузданото въображение.

Бъртън знае обаче, че причините често са по-дълбоки, навярно свръхестествени: „Той смири тяхното сърце с мъки“. И още: „ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето“. Когато причината е Божието наказание за греха, тогава само десницата, от която идва възмездието, може да се смили и освободи от него. Ала Бог обикновено не се намесва пряко в делата на света и поверява на Своите ангелски воинства или дори на вражеските демонични сили да поразят човека заради неговите прегрешения, тъй както злият дух мъчи Саул.

Обхваща двете крайности. На тези, които вярват, че са обладани от демоните, дава физиологическо обяснение, целящо да успокои тревожните им духове. Същевременно посред научното разсъждение за зрителните халюцинации въвежда способността на дявола да заблуждава хората със своите видения. Не изключва нито научната, нито духовната страна, взема на сериозно и двете.

Така Бъртън по пътя на физиологията намира черната жлъчка като източник на болестта, а по пътя на размишлението стига в крайна сметка до Бог. Меланхолията държи заедно два полюса: Бог и черната жлъчка, най-общото и висше основание и най-конкретната и нисша, скрита в изпражненията на човека, причина.

Бъртън не търси да съди и поучава, стреми се да помага. Меланхоликът не бива да се доверява на знахари и магии, нито да разчита много на лекарите, най-добре е сам да се вземе в ръце. Не трябва да подценява нито телесното, нито духовното и тогава самолечението ще има ефект. Човек е това, което пие и яде, и Бъртън на много страници подробно описва ползата и вредата от различните храни и напитки. Основният принцип е, че всяка крайност е лоша, и постоянно препоръчва умереност във всичко, това a fortiori се отнася за упражненията и за развлеченията. Сексът също има лечебни свойства, но само в най-умерени дози, а лично той, заклет ерген, най-спокойно минава и без него. За още по-благотворни намира следобедния риболов, играта с домашните любимци, разходката с приятели и другите дребни всекидневни наслади. Най-доброто лечение, което знае, е и най-старото и изпитаното – работата, дисциплинираният труд.

Да, подреденото мислене и действие избавя от всяка душевна болка и мъка, ала никой не е толкова мъдър, търпелив и умерен, че да избегне жилото на меланхолията. Ясно съзнава и непрестанно посочва, че в действителност няма лечение, а само възможно облекчение, за което е необходимо преди всичко разбиране и приемане на самия себе си. Тук на помощ идва философията, още повече религията.

Сякаш нищо не е по-болезнено за човека от любовното страдание. Добре насочено, желанието ни води към щастие, зле насочено, то ни захвърля, още тук на земята, в ада, а ни обрича навярно и на вечно осъждане. Ала как да изберем? Духовната и нравствена красота може да се крие под физическата грозота и обратно. При това телесната красота особено когато забулва лош морал, се оказва често фатална. Любовната страст, „пламенно смущение на духа“, докосва всяка страна от съществуването, тя не знае граници, приличие, здрав разум, не подлежи на обуздаване. В любовта въображението има най-голяма роля и затова най-лесно може да бъде завладяна от меланхолията: „тя е напаст, мъчение, ад, горчиво-сладка страст“, която лесно се превръща в ревност и лудост. Сладострастието изгаря не само тялото, но и душата, за да остави да се гърчи в неговата воняща пепел. Мъченията на испанската инквизиция са нищо в сравнение с обземащата като бяс любовна меланхолия: „както ухапаният от бясно куче вижда във всичко кучета – куче в храната, куче в чинията, куче в напитката – така и неговата любовница му е все пред очите, чува само нея в ушите си, тя изпълва всичките му сетива“. А пък пред ревността обичайната любовна мъка е сладка като мед. Целомъдрието съвсем не е лек, от него идват само страдания и извращения. Бъртън съветва, макар и не твърде настойчиво, своите читатели да вкусят от „несравнимото щастие“ на брака, което той самият не познава.

Ала най-жарките мъчения на любовната меланхолия са дреболия в сравнение с религиозната, чийто смазващ душата надир е отчаянието. За Бъртън религиозната меланхолия е най-широко разпространената и най-сериозна форма на меланхолията: причинява повече зло, разстройва, разпъва по-силно душите на смъртните люде от всяка война, чума, болест, глад и ѝ посвещава последните 400 страници.

Когато съзерцаваме този свят, лесно можем да се усъмним в неговата рационалност. Абсурдността на случващото се обезсърчава и обезнадеждава, докато правилното мислене за Провидението вдъхва, напротив, спокойствие и ведрост. Религиозната меланхолия поставя под въпрос тъкмо добротата на Божия промисъл. Религиозната меланхолия, тъй както любовната страст, е свързана с необузданата вътрешна сила на въображението. Фанатизмът и прозелитизмът на лъжепророците, еретиците, папищаците, схизматиците само я подклаждат. Заблудената душа прибягва до безчет суеверия и идолопоклонства: дългото молене на колене, самобичуването, безкрайните пости гибелно увреждат душата, както и прекомерните угризения за най-малки прегрешения. Римокатолическата църква, Бъртън е убеден протестант, за да съхрани своята земна власт и слава, погубва слепите души с погрешни представи за Бог и светците, заслепява тълпите с натруфени и празни ритуали. Суеверието е основната причина за кръвопролитията и междуособиците. Теолозите цепят косъма в своите безсмислени спорове, ала нерядко техните поддръжници цепят черепи в света. Атеистите ни най-малко не са пощадени, напротив, гаврейки се с благочестието, те изпадат в плен на „чудовищната меланхолия“.

Ала и намерилият истинската според Бъртън вяра съвсем не е защитен от меланхолията. Неговите религиозни мисли и чувства не носят оковите на авторитарната и йерархична Римокатолическа църква, ала те ни най-малко не са освободени от тревожността и несигурността за спасението. Напротив, самотата на sola fide само усилва терзанията и безпокойствата на изправилата се пред Бог душа.

Религията е едновременно причина и лечение на религиозната меланхолия. Но за нейното лечение само молитва не е достатъчна, трябва и лекарска намеса. Бог е Творец и на тялото и духа и неговата помощ трябва да бъде дирена в писанието и природа, добрият лекар трябва да бъде Божи деятел, но също и добър практик. За въобразяващите, че са пророци и имат видения, Бъртън отново съчетава медицинско лекуване и рационално убеждаване, предписва и телесни мерки, ако е нужно. Най-доброто лечение срещу „болката за умиране“ на религиозната меланхолия е рационалната вяра: Бог е милостив и Неговите откровения и предписания са по мярата на нашия разум, а другото не ни интересува. Ако меланхолията се приеме като изпратено свише изпитание, тогава успешното преминаване през нея отвежда към спасението. Практическите съвети се сливат с духовните насърчения в последните думи на книгата: „Не се оставяйте на леността и самотата, кайте се, завършва Бъртън с думите на свети Августин, но здравомислено“.

Бог сякаш не смазва днешния депресивен човек, както някога Навуходоносор, но и за страдащия днес психичното заболяване е израз не просто на нервнохимични смущения, но и на екзистенциална и духовна криза. Меланхолията често идва от усещането, че нашият живот върви в грешна посока, че му липсва смисъл, че не следваме същинското си звание, че не сме срещнали точните за нас хора, че правим винаги грешния ход, без да сме в състояние да разберем защо привидно добрите и рационални наши избори ни водят от провал към провал. Понякога меланхоличното чувство идва сякаш отникъде, изскача без причина, от нищото и посред доволство и щастие ни обхваща внезапно безпричинна тъга…

Бъртън постоянно повтаря и завършва своята книга със съвета: „не бъди ленив, не бъди самотен“. Не обещава пълно излекуване, дава само средствата – работата, малките всекидневни удоволствия – за смекчаване на нейните въздействия и съветва как възможно най-добре да се живее с нея. Облекчаването на тежестта на меланхолията, проясняването на собствения вътрешен мрак кара Бъртън да пише цял живот своята Анатомия. Не се стреми към абсолютната мъдрост, нито към пълната ведрост на мислите и духа. Знае, че меланхолията е състояние, в което с единия край си на кея, а с другия в кораба, който неудържимо те влече. Опитва се просто да бъде полезен за себе си и за другите страдалци, упражнява психотерапията в нейното изконно значение на грижа за душата: внимава не само за тялото и душата, но и за духа: иска и успява да бъде лекар на целия човек.

Епитафът на гроба му гласи: „На този, комуто Меланхолията даде живот и смърт“.

7. Блез Паскал анализира тънките механизми на чувствата, тежестите и противотежестите на нашите влечения, движенията на душата така, сякаш решава физичен или геометричен проблем. „Зрител на живота“, той наблюдава театъра на света и човешката участ, изследва поведения, характери, сцени от живота, разгадава скритите страсти, проследява криволичещи съдби, улавя и разграничава онези начала на душата, които са пред очите на всички и тъкмо затова остават невидими. Какво открива? Неговата „Еврика!“ в психологията гласи: „Колко е кухо човешкото сърце“. Намира в душата онова, което открива в природата: празнотата. Natura abhorret vacuum, викът на Гаргантюа обобщава Аристотел и цялата класическа наука. Паскал доказва с физическите си опити съществуването на празното пространство и саркастично пита: „Какво има в празното пространство, че да се плашат от него? Има ли нещо по-жалко и смешно?“, та то не е небитие, а необходим елемент от реда на нещата. Не природата, а страхливото и слабо мислене се ужасява от празнотата.

Ала ако horror vacui е илюзия във физиката, то той е реална реалност в психиката. Затова вътрешната празнота непрестанно се прикрива с всевъзможни занимания, с цялото движение и суетене на нашите дела и дни. Много от най-прочутите и обсебващи читателя с истината на своя суров лиризъм pensees разкриват постоянната нужда от развлечения, с което всеки, по един или друг начин, бяга от себе си, за да не се озове пред своя „аз“. Ала divertissements само забулват пропастта, не я запълват: празнотата все тъй дълбае душата. Умът на Паскал е конкретен, размишлението се поддържа от реалните неща: грижа, тъга, неспокойство, отегчение, меланхолия – все склонения на празнотата в човешкото сърце.

Суета: три предмета на каменна плоча: алено лале в малка стъклена ваза, мъртвешка глава, пясъчен часовник. Светлината, трезва и сурова, играе спокойно по излъсканата повърхност на черепа, по прозрачните вдлъбнати и изпъкналости на часовника, по заоблените цветчета на лалето. Алегорията на Филип дьо Шампен е безпощадно ясна: животът е също тъй крехък и кратък като изтичащия пясък и вече разтвореното, леко сведено към черепа цвете.

Погледът застива в кухите черни и асиметрични орбити на беззъбата глава. Лале, череп, пясъчен часовник, положени грижливо, тревожно близо на каменна плоча. Какво покрива тя: гроб или олтар? Има ли разлика? Обичайни неща за съзерцание и размишление в тясната и безгранична стая на Memento mori. Перспективата на смъртта определя погледа към живота. Фронтално поставеният череп решава избора на другите два предмета. Извивките на празните очи преминават в тези на вазата и часовника, кафявото от рамката на часовника блести на мъртвешката глава, изсветлява на върха на лалето.

Подредбата, липсата на дистанция не позволяват на очите да се отклонят вдясно или вляво, да се захласват от нищожното, заставя ги да гледат само това, което е пред тях, потапя ги в тъмните и празни дъна: минало и бъдеще, огледало и изчезване.

Един миг по-светла и лека, друг миг по-тъмна и тежка, меланхолията се приближава и отдалечава, идва и си заминава, itus et reditus, на приливи и отливи, с пристъпи и отстъпи като желанието, отива си и пак се връща: неспирен зигзаг, който Паскал чертае на листа. Обръщаме се към себе си, когато храненото и от развлечението и пилеенето на времето, и от строгото разделение и плътната употреба на часовете и дните, отегчение и отвращението от живота, нашите „естествените състояния“, както ги нарича Паскал, не ни позволяват повече да бягаме навън, да се отклоняваме. Едва тогава булото на divertissement пада и започваме реално да мислим и осъзнаваме, отърсени от всичко странично и излишно, истината за собствената ни абсолютна нищожност посред безкрайностите на пространството и времето, посред нищото, от което идваме, и нищото, към което отиваме. Изправяме се лице в лице със собствената си празнота.

Странна власт на меланхолията само когато се оставим отегчението да ни изпълни, отвращението да ни завладее, само тогава разбираме нашата „болест за умиране“ и можем да потърсим и лек за нея. Ала „цялото нещастие на хората се дължи само на едно – на неспособността да останат спокойно в своята стая“. Нашата трагедия е, че сме неспособни да живеем пълноценно самотата. Защо? Защото всеки, оставен сам на себе си, е „крал без развлечения, изпълнен с нищета“ в плен на тягостната продължителност и безсмислие на бавно и скучно изтичащото време в този оказал се тъй празен свят. Бленуваме за dolce far niente и правим всичко то никога да не настъпи, защото „нищо не е по-непоносимо за човека от пълния покой, без страсти, без работа, без развлечения, без занимания. Той чувства тогава своето небитие“.

Отегчението да живееш! „Имам предвид, пояснява Сократ във въобразения от Валери диалог, вникни добре, не минаващото и заминаващо отегчение; не идващото от умора отегчение, не отегчението с видима причина или онова с ясни граници; но това съвършено чисто отегчение, което не произтича от нерадост или недъгавост и няма друга субстанция освен самия живот… Това абсолютно отегчение е, значи, сал голият живот, когато види ясно себе си.“

Всичко около нас бди да ни занимава и развлича от вглеждането в бездната. Пък и самите ние, за да избегнем срещата с празнотата, ставаме ексцентрични, впускаме се да строим вавилонски кули, да търсим навън, в света, сигурността, която не намираме в себе си. Ала така не само решението ни убягва, но убиваме напразно и без това късото време, което ни е дадено на тази земя.

Паскал, съвременник на нашето сърце и единствено на нашето сърце, разтърсва със своите падащи като метеори мисли нашия „аз“, кара разумът да разбира, чувствителността да чувства. Какво, какво да разбера, какво да почувствам? Разпръсването и изронването на живота, погубването на безразличната към значимото и съществено душа. Всекидневното размишление върху суетата на живота подема падението, желанието, развлечението, губи се, намира се, полита, остава без дъх, слиза бързо надолу… задълбава, открива във всяка мисъл нова бездна.

Размишлението „в отегчение“ съвсем не е безобидно начинание. Омразата към „аз“-а лесно може да премине в омраза към живота, аскезата в самоунищожение, бягството от света в нагон към смъртта. Целта на духовните упражнения не е разрушаването на жизнената енергия, а нейното съсредоточаване. Ако „аз“-ът има търпението, вниманието, дръзновението да проникне в себе си, да познае изпълващата го празнотата, да я открие във всичките си намерения и желания, тогава ще е в състояние не просто да осъзнае границите на природното, но и да ги изгори, за да се обърне към „едничкото потребно“, защото само абсолютното тайнство може да запълни нищетата и празнотата на падналата човешка участ. „За човек е еднакво опасно да познава Бог, без да познава своето нищожество, както и да познава своето нищожество, без да познава Бог“.

Смъртната маска на Паскал. Ecce homo. Лицето е строго, вглъбено, тайнствено спокойно, обсебващо умиротворено. Издадените скули, вдлъбнатите слепоочия и челюсти, орловият нос, тънките устни, изопнати от страданието, са застинали в мълчание. Очите са затворени, няма да се отворят никога вече, обърнати са изцяло навътре: към бездънната празнота или може би към онзи изток, към който никой жив не може да насочи взор.

8. Джорджо де Кирико, pictor philosophicus, студен и лиричен, ерудиран и дистанциран, запленяващ и безпокоящ художник на меланхолията. С първия свой автопортрет, застанал пред сфинкса, се пита: Et quid amabo nisi quod aenigma est? И какво ще обичам, ако не енигмата, ако не загадката на света и живота? Неспособността да намери с творчеството си отговора, го изпълва с меланхолия, спокойна, светла, стипчива, меланхолията на нещата.

Голяма застинала фигура, две други, по-малки зад нея. Всичко е неподвижно. Тъгата премахва различието между времената. Без спомени, без трепети, без пориви, душата е безучастна, вкаменена, изискана: Меланхолия, 1912.

Ариадна спи, изоставена в съня си от Тезей на пустинния остров. Ариадна, спящата посред монументалната и неспокойно празна piazzа душа. Не спи лекия и ведър сън на античните статуи. Застинала е в позата на ангела на меланхолията. Броди из лабиринта на несъзнаваното. Ще ѝ бъде ли от някаква полза нейната нишка в горчивата самота? Или са ѝ нужни друга логика, друг език? Статуята, аркадите, две съвсем дребни, хвърлящи дълги сенки фигурки в гнетящата зеленикава светлина. Защо ли се притесняваме? Ще дойде Дионис и ще я утеши? Но срещата им не се ли случва във вечността на смъртта? Зад портиците се промъква сянката на невидима фигура. Художникът пред своята нега? Меланхолията на един хубав ден.

Лицето на класическата статуя се свежда надолу. Нима за да ни кимне божеството благосклонно? Погледът е сенчест, обгръща със съзерцанието си само мъртвите неща. Как ще ни събуди тогава от дългия кошмар на историята? Тревожна археология. Херметична меланхолия.

Аполон, лекуващият бог, той знае как да изцели душата и да я върне у дома. Сега обаче няма да ни отговори. Забулен гледа, обърнал ни гръб, далечното море. Може да ни дари единствено със своята меланхолия. Мълчанието на боговете, безразличието на смъртта, отегчението на безкрайността са изобразени с геометрична точност. Енигма на оракула.

Ферара, първият модерен град, чудо на разума и симетрията, светъл, студен, загадъчен. Ферара, град на илюзиите и несигурните възприятия, град на затворения в крепостта луд поет, град на Тасо. Две класически статуи: едната изправена, другата седнала; и двете без очи, с удължени като на манекени глави. Обезродяваща самота. Тъжната музика на спомените. Призрачната невъзмутимост на отчаянието. Ненужни никому неща, неспособни да представят непредставимото образи. Небето е ясно, слънцето се снишава, сенките се удължават и безмълвно шепти, че с тях животът се скъсява. Stimmung на есенния следобед, tadium. Безпокоящите музи на меланхолията.

9. През Античността меланхолията е физиологично обусловена болест на душата, дължаща се на излишък на черната жлъчка в организма. Хипократовата школа изважда медицината от сферата на религията. Съвременната психиатрия и психоанализа продължават и изострят разделянето.

В юдейската древност схващането за произхода на болестите – и телесни, и душевни – е различно. „Аз моря и съживявам, Аз раня и Аз церя.“ На Божията воля се дължи както разболяването, така и изцеляването. Затова в света на Библията няма лекари.

Изоставянето от Бог води до тъга и онемяване на сърцето, до униние и скръб на душата. „А от Саула отстъпи Духът Господен, и зъл дух от Господа го мъчеше“. Дух оставя цар Саул, защото Бог го е отхвърлил, решил е да го накаже и върху него се спуска пак дух, но вече зъл, за да го мъчи. В Библията схващането за душевните състояния и болести е демонологично: те зависят от подвластните на Бог добри и лоши духове, които влияят върху мислите и страстите и са способни да победят разума и да обрекат на гибел душата.

Християнството приема хуморалната психология на древната медицина, но я подема през призмата на своята религиозна антропология. За Отците на Църквата Адам, първият човек, е сътворен топъл и влажен, т.е. сангвиник, ала грехопадението му покварява и помрачава творението, откъдето и вариациите на студения и сух тип на меланхолика.

Греховността е гравитационната сила в човешката природа. Тя притегля и най-висшите неща надолу, смесва ги със земното и плътското, осквернява ги с човешкото себелюбие. Грехът е отвръщане от божественото и обръщане към измамното благо. Той води до скъсване на отношението с Бог и до обвързване с дявола (гр. διάβολος – ’разединител’), с разделящата човека от неговия Създател зла и лукава сила.

Сатаната съблюдава свободата, с която човек е сътворен, ала се опитва да я прекърши и се възползва от неговата слабост и въображение, за да му внуши лоши мисли, подвеждащи представи, натрапчиви желания, с които да излъже разума и да пречупи волята. Търси, с една дума, да го изкуши и лукавият често е изобразяван в Библията като змия, защото пропълзява като нея в сърцето. Злият дух не може да лиши никой човек от свободата му, изкушението е единственото му оръжие. При липсата на бдителност и съпротива може да обсеби тялото и душата и тогава човекът е „хванат от бяс“. Така докато за медицината причината за душевното заболяване е телесна, за юдео-християнското схващане то се дължи на козните на сатаната и на покварената след грехопадението същност на човека.

10. Тъгата по изгубения рай се усилва с чувството на вина за греха. Затова „естественото състояние“ на християнина е близко до скръбта, ала извратено, то минава не в меланхолия, а в акидия. Акидията не е болест, а порок, защото причината за нея не е физиологична или психична, аморална. Порокът е „извратен навик, нагласа, която пуска корен в душата, помрачава съвестта и потиква към зло“, не е самият грях, но създава почва за греха, лишава душата от чистота и прозрачност и прави невъзможно единението ѝ с божественото. 

Акидията, превеждана на български като леност, е един от седемте главни порока, систематизирани през VI в. от папа Григорий I, който ги превръща в гръбнак на християнския морал. Пороците са: гордост, завист, гняв, леност, скъперничество, лакомия, похот. Те са седем, защото са противопоставени на трите богословски (вяра, надежда, любов) и четирите основни добродетели (благоразумие, справедливост, сила, умереност). Тези две „седморки“ дават на християнското морално учение основните категории, с които то изследва и изправя движенията на душата. Западното християнство се оглежда и разпознава в метафората на човешката душа бойно поле, на което добродетелите се борят до последния дъх с пороците, за да спечели душата в тази битка възможността за спасението.

Пороците са главни, защото са като седмоглава хидра. Начело на легионите на сатаната, те потикват човека да се отклони от правия път. От тях никнат всички останали прегрешения. Взети заедно, те са като огромно дърво с множество разклонения, което хвърля своята плътна сянка върху структурирания от порока и вината човешки свят. Пороците са взаимосвързани, от прекомерността на един следва друг: „първа рожба на гордостта (корен на всички останали, защото е причина за падението на Сатаната), от нея произтича тщеславието (слято впоследствие с гордостта). То, след като победи и поквари разума, ражда веднага завистта, защото онзи, който от гордост и тщеславие се стреми към власт и слава, се измъчва, когато друг я постигне. Завистта ражда гняв, защото озлобената душа губи търпение и смирение и става твърде избухлива. От гнева се ражда тъгата или леността, защото, веднъж изгубено сладкото спокойствие, душата лесно се сломява и я обземат терзанията и тъгата, които следват избухванията на гнева. От тъгата се минава към алчността, защото сърцето, изгубило благото на вътрешната радост, търси в притежанието на външните блага своето утешение. Тя засилва и лакомията, а пък тя пълни корема, възбужда срамните части под него и подхранва похотта“.

Седморката на порока подхранва размишлението на теолозите и моралистите през цялото Средновековие. Данте разделя планината на чистилището на седем зони, според главните пороци, които трябва да се изкупуват на нея. Рисувана е многократно, най-силно от Бош и Брьогел. С Новите времена започва обаче бавният залез на голямата седморка. Ренесансът възхвалява свободата и силата на човека, който се бори вече не със своите пороци, а със съдбата. Реформацията разобличава католическия морал. Лутер отхвърля „седморката“, защото тя само тероризира съвестта и не ѝ позволява да се изправи пред Бог. По-късно Просвещението и процесите на секуларизацията радикално критикуват схващанията за добродетелите и пороците. Когато Бог не съществува, етиката е слаба. Тогава всичко изглежда не само възможно, но в най-голяма степен приемливо и установяването на каквито и да е граници на поведението и начина на живот става все по-трудно и проблематично. Седморката изглежда е изчерпала дългия си жизнен цикъл и не дава днес рамката, която позволява да се подредят и мислят проявленията на злото. Това не означава, че е изчезнала напълно. От нея остават следите, изтласканите в несъзнаваното утайки, които се явяват всекидневно и в най-различни превращения в нашия живот.

Акидията е духовната форма на меланхолията, състояние, в което властва порокът на леността. Терминът е гръцки, налагат го отците в пустинята (IV век): ἀκηδία, ἀ (’без’) + κῆδος (’грижа’), означава липса на грижа, без-грижие, без-хаберие към себе си и другите. На български се превежда обикновено като леност, но думата съвсем не обхваща цялото значение и затова, за целите на настоящото изследване, е по-добре да се запази гръцкото понятие.

През езическата Античност акидията е основно липсата на грижа към мъртвите: тяхното непогребване, което е в сърцето на трагедията Антигона на Софкъл, или забравянето на тяхната памет с времето, изоставянето на техните гробове. Акидията е най-голямата, напълно противна на човешкото условие немара.

За християнството акидията е все така липсата на грижа, но вече не просто за тялото и паметта на мъртвия, а преди всичко за собствената душа и духовен живот. Първоначално тя се появява сред първите монаси, отшелници и аскети, които в края на III и през IV век се оттеглят в египетската пустиня, за да се посветят изцяло на абсолютното съзерцание и духовно уединение с божественото, далеч от гибелните дела, развлечения, суета на света.

Думата ἀναχώρησης означава оттегляне, бягство от света, всекидневния живот, смъртта. Анахоретът прекъсва връзката с всичко, което прави човека социално животно: семейството, продължението на рода, имоти, блага, култура, знание. Животът в обществото е естествен, както са естествени за човека храненето, говоренето, влюбването, продължаването на рода. Отиването в пустинята е опит за възможно най-неестествен начин на живот. Прави го, за да влезе навътре в себе си, да се пречисти, събере, съсредоточи и да може да срещне там Бог. Защо е необходимо това? Защото душата е подвижна, летлива, лесно се разпилява, смесва се с нещата, потъмнява. Целта на аскезата, на упражняването на издръжливост в понасянето на изпитания и съпротивлението на изкушенията, в неуморната борба с порока и постоянното усилие за пречистване и съсредоточаване, е душата да стане прозрачна и компактна като кристал. Това е лайтмотивът на радикално обръщане на естествената психология в отшелническия живот, което е характерно за всеки духовен атлетизъм.

Анахоретът избира да умре за самия себе си и да живее в свят на мълчание и изпитание, за да влезе още на тази земя в измерението на отвъдното. Намира убежище в страна без подслон: пустинята, необитавано, безплодно, жарко  пространство, в което не само че отсъстват селища и хора, но поради липсата на вода няма, или са съвсем редки и растенията, а живите твари са главно змии, скорпиони и скарабеи.

Пустинята. Място на неизменното, място на вечната девственост. Голотата на пясъците бързо заличава всяка следа, всяка история. Краката пропадат в пясъка, който прониква във всяко кътче на тялото. Няма пътища, посоките лесно се губят. Жегата през деня е непоносима, потта разяжда кожата, жаждата пресушава устните, сетивата и възприятията са несигурни. Под  ослепяващото слънце докосването до вечността се пресича с усещането за deja vu. Трептящият въздух възпроизвежда в миражи създаваните от логиката на желанието сладостни места: плаващи сред пясъчните морета зелени оазиси, вълшебни сгради, буйни реки, пълни с хора, къщи и дървета градове. Пясъците непрестанно променят своята форма, но остават все същата неизменна първична материя. Безпределна самота, еднообразна празнота, тягостна тишина. Човекът в нея, уловен между небето и земята, е пленник на напълно абстрактен пейзаж, в който няма нищо родно и познато. Гола и сурова, простота на пустинята поставя под въпрос със своето безразличие всеки живот, болезнено разкрива неговата случайност и пределна крехкост, за да направи още по-удивителни и дълбоки нерешимите загадки на нашето съществуване.

През нощта звездите блестят по-ярки и големи от всяко друго кътче на света. Умът се отваря към необятните и неми простори, в които се изгубва въображението. Човешкото съществуване изглежда тъй нищожно и незначително пред сиянието и величието на космическите селения, но сърцето не е ужасено, а изпълнено с трепетно благоговение от гледката на вишната красота на безбройните осеяли тъмния небосвод бляскави песъчинки.

Изгубен в самотата на пустинята, отшелникът бавно и мъчително успява да приеме тази нечовешка действителност. Пустинята е естественото място на срещата със себе си и с Бог. Нейният пейзаж е като на луната или на Сатурн. Земята е малък зелен оазис в необятната пустош на вселената. Тя е нашият дом, а религията е незнаещото граници чувство, което ни отваря за изцяло другото. Желаещият да излезе от сигурния уют на нашия свят, за да влезе в безкрайно различната реалност, отива сам в пустинята, за да живее своята вяра не като уседналост, а като изход. Свободните духове, казва Ницшевият Заратустра, живеят винаги в пустинята. Християнството като обезродяване, като xeniteia, като радикален избор на чуждостта.

Отива в пустинята, „без да знае къде“. Защо? За да бъде там, където и през деня, и през нощта душата е оголена, сама със себе си, „пустиня в пустинята“, в съвършен вътрешен мир, който е цел на всяка аскеза. Първите монаси го наричат ἡσυχία. Сам със себе си, пише Атанасий за свети Антоний, първият отшелник, той съзерцаваше в дълбоко мълчание и покой божествените неща. Бог мълчи. Пустинята мълчи. Който иска да познае Бог, също трябва да мълчи.

Пустинята е пространство на среща със себе си и Бог, Който е „чист огън“. За да е възможна, духът трябва да владее тялото, за което е необходимо упражняване и контрол. Нужна е аскеза. Beata solitudo, o sola beatitudo! Всъщност блаженствата в тези нечовешки условия са твърде редки: гладът, жаждата, жегата, безсънието поставят на изпитание всяка издръжливост.

В порива си към абсолютното анахоретът – истински Божи атлет, отива в пустинята, място на изоставянето и обезличаването, на сурови трудности и свирепи несгоди, на измамни видения и изгарящи желания, място, където обитава Сатаната. Там той със сигурност открива присъствието не на Бог, а на Лукавия в своята душа. Борбата, която води, е преди всичко с дяволските попълзновения. „Демоните нямат видими тела, казва свети Антоний, но ние ставаме техните тела, когато приемем техните мрачни мисли, защото веднъж приели тези мисли, ние приемаме самите демони и им даваме собствените си тела.“ Сатаната нанася своите най-коварни и гибелни удари тъкмо с акидията, за която пръв говори Евагрий Понтийски.

Евагрий (345 – 399) се радва на успешна църковна и дворцова кариера в Константинопол. Блестящ оратор, мъж „в разцвета на своите сили“, той лесно печели умовете и сърцата, а и някои тела. През 382 г., посред връзката му със съпругата на високопоставен дворцов служител, ангел го предупреждава насън, че веригите на плътта обвързват вече здраво душата му и го обричат на вечен затвор, от който може да се спаси само ако напусне незабавно града – театър на опасни съблазни и гибелни авантюри. На сутринта се качва на един кораб и заминава за Йерусалим, оттам за Нитрия, пустинята край Александрия. Криза, катарзис. Прекарва останалите години от живота си в покаяние и писане. Записва и обобщава устната традиция на пустинните отци.

В пустинята монасите (по времето на Евагарий в Нитрия те са около 5000) живеят в отдалечени една от друга, за да не могат да се виждат и чуват един друг килии, т.е. кирпичени колиби. През цялата седмица отшелникът е сам в своята килия и прекарва времето си в молитва, четене на Писанието, размишление и ръчен труд, с който набавя най-необходимото за своето оцеляване. Храни се веднъж на ден, към 3 ч. следобед, като обедът му се състои от къшей сух хляб с малко олио. В събота вечер всички отшелници от местността се събират за неделната служба и братска вечеря. Прост и суров живот, изпълнен с жега, прах и змии.

Монахът напуска света, за да се освободи от неговите празни блага и пагубни изкушения, пречупва непокорната си плът с крайно строг пост и телесни самонаказания, ала най-опасни са „лошите мисли“, вътрешните представи и страсти, защото тъкмо те могат да погубят душата. Евагрий излага произхода, основните черти и възможните противодействия на тия лоши мисли, които подрежда от най-телесната към най-духовната: лакомията, похотта, скъперничеството, после гнева, тъгата и акидията, тщеславието и гордостта. Те се пораждат една друга и всяка влече следващата. Така лакомията, на пръв поглед неособено сериозен порок, действа като троянски кон, който скрива останалите врагове в нас. Акидията играе ключова роля, защото е на границата между плътското и духовното и засяга всички способности на душата.

„Духът на акидията, пише Евагрий, наричан още пладнешки демон, напада отшелника към четвъртия час (10 ч.) и го обсажда докъм шестия (14 ч.). Тогава слънцето сякаш застива и изглежда, че денят има 50 часа. Монахът гледа втренчено през прозореца, изпитва отвращение към мястото, където се намира, и живота, който води, към работата, която върши, към братята, с които живее. Той копнее да се махне, да отиде другаде, да намери там това, от което се нуждае, спомня си сладостта на миналия живот, аскезата му е непоносима, иска да изостави мястото на полесражението.“

Монахът прекарва деня си в работа и молитва. Работи седнал, става прав, за да се моли. Но идва час, когато е твърде горещо, за да стои прав и да се моли, твърде горещо да седи и да работи. Часът на пладнешкия демон, часът на най-коварното изкушение. За пладнешкия демон говори още псалмът: „Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне“. Явява се, когато е най-горещо, слънцето жестоко пече, пясъкът пламти, нищо не се движи, всичко замира, слънцето спира високо в небето и изглежда, че денят никога няма да свърши. Сенките изчезват, въздухът тайнствено трепери, наситеното мълчание на пустинята се пронизва от загадъчни звуци и тайнствени гласове.

Обедният час в езическата Античност е часът на Пан, богът с глава и рога на козел, коварен и опасен, който търси със своята флейта да прелъсти нимфи, девойки, пастири. Пладне – времето на внезапно нахлуващото и обсебващо душата неистово желание, времето на паническото нападение. С налагането на християнството езическите божества стават демони, а Пан дава чертите на най-популярния образ на Сатаната.

Лукавият е навсякъде и най-вече, разбира се, в пустинята, която е негова територия. Та по обед, когато е най-светло, когато слънцето жестоко пече и коремът е свирепо празен, в този миг на телесна слабост и размекната воля демонът на акидията се промъква неусетно в душата на изгладнелия и изнурен отшелник, който изобщо не си дава сметка за него. Акидията идва с дух, който не вдъхновява, а задушава. Тя е празното духане на духа, който неусетно започва да се рее, да бленува. Отшелникът втренчено гледа през прозореца. Светло е, всичко вижда, не мисли за дявола, чието действие се свързва обикновено с тъмнината. Акидията влиза в душата, без тя да си даде сметка за нейното идване, затова е болест на нашето време. Бодлер проницателно отбелязва, че „най-хубавата хитрина на дявола е да ви убеди, че не съществува“. Сатаната не желае нищо повече от това да мине незабелязан. Е, днес, в нашите по-северни и постмодерни ширини, демонът не идва точно по пладне, а малко по-късно, в неделния следобед, когато с всяка изминала минута скуката става все по-бездънна и накрая отиваш и от чиста акидия започваш да чистиш мивката в кухнята.

Но да се върнем към акидията такава, каквато я описва Евагрий.

Основно изискване за монашеския живот е уседналостта: монахът трябва да стои в килията. Защо, нали се казва, че не килията прави монаха? Да, така е, но тя е съществена опора на духовния живот: отделя със своите стени от света, дава нужната самота за прибирането в себе си и насочването на всички мисли към Бог. Единствено в уединение и тишина може да се търси „по-дълбокото от всичко най-дълбоко и по-високото от всичко най-високо“.

Килия, кабинет или просто стая, в която живеем и стоим, и съществуваме. Веднъж затворена вратата, може да се случи какво ли не. Пространството на празнотата не знаем кой и как ще го запълни, но поне присъства самотата. Не открива обаче спокойната радост на прибирането в себе си и обръщането към Бог. Напротив, всичко му е ненавистно: книгата, иконата, червата, всичко се обръща против него. Докато чете, не спира да се прозява, веднага забравя прочетеното, прелиства небрежно страниците, брои думите, буквите, не внимава за съдържанието. Молитвата го отегчава, предъвква нейните думи, не ги произнася докрай, пренебрегва останалите си задължения. Не може да стои на едно място, суети се, захваща се с едно, започва друго, минава към трето, връща се към първото. Всяко усилие – ръчно, умствено, духовно – му е противно, всичко дълбоко го отегчава. Иска да избяга от килията, от монашеския живот, от себе си самия.

Не, килията не прави монаха, не изцелява душата. Духът остава без дъх от нейната празнота. Ръката се отпуска, перото засъхва, очите не могат да се откъснат от злокобната белота на пясъците, из килията бродят спомени, видения, фантазми, мислите се следват несвързани, обзема го тревожна скръб, копнее за „други по-славни от нашия манастири“, горчиво съжалява за всички пропуснати възможности, презрението към света преминава в отвращение към духовното звание. Отдал живота си на борбата със своите мисли, той се оставя да бъде обсебен от тях. Очите се затварят, сънят го обвива с лепкава мъгла. Сепва се, отвътре нещо започва да клокочи, нещо ври, кипи, душата излиза накрая, полита, удря се в голата стена и се връща обратно отчаяна. Стаята, която е трябвало да отвори пространство на безграничната свобода, се е оказала само затворническа килия. Затворете вратата!

Времето също е болно, не, то просто не минава, нищо не се случва, нищо не запълва празнотата. Непрестанно гледа през прозореца, за да види дали слънцето ще се отмести. Така и ние впрочем, когато си гледаме постоянно часовника, макар да знаем добре кое време е, търсим просто да убием неминаващия час. Сутрешният демон разсейва и пречи да се действа. Вечерният терзае с угризения за пропиляването на деня. Обедният дълбае очакването, подклажда нетърпението. Докога нищо няма да се случва? По средата на деня, по средата на живота най-болезнено се чувства изгубването на сутринта, пропиляването на младостта. Не, има още време, трябва да промениш живота си, излез, махни се. Пладнешкият демон разколебава. Прави безсмислено и непоносимо очакването на Бог, затова акидията е главното изкушение в духовния опит и нейният демон кръжи около всички, които живеят, за да срещнат Бог.

Ще дойде ли Той? Налице е само очакването – отегчително, ненавистно, напразно.

Акидията е провал от леност и умора в борбата с демона и греха. Затова е порок. И тя като останалите пороци е идваща от демона съблазън, ала е поквара не на плътта, а на душата, най-тясно свързана с живота на духа. Пресушава живия извор, превръща сърцето в разстилаща се до безкрай пустиня: всичко е еднообразно и предвидимо, без място и възможност за среща с божественото, на което монахът е посветил живота си.

Акидията е най-коварното изкушение, защото кара монаха да изостави своето звание, ала победата над нея му позволява да постигне мир със себе си и да намери Бог.

Евагрий дава следните съвети за борба с пладнешкия демон:
– Смирено се моли Спасителят да ти се притече на помощ, докато молитвата ти мине в горък плач. Дарът на сълзите облекчева сухотата, втечнява акидията, напоява душата.
– Работи. Трудът е враг на дявола и той ще избяга от теб. Докато другите пороци се лекуват с въздържание, то акидията, напротив, се лекува с действие, която е най-старото и изпитано лечение срещу скуката и меланхолията. Oraеt labora: манастирът е „лабораторията“ на западната душа.
– Мисли за смъртта като влизане в небесната слава – единствено значимата цел на живота.
– Не проявявай никаква снизходителност към демона, отпращай го със словото Божие, тъй както Исус в пустинята прогонва Сатаната.
– Бъди търпелив, остави съществуването ти да бъде изваяно от бавното, протяжно темпо на самотния живот, festina lente!
– Излизай смело срещу демона с името на Исус в уста, защото Господ помага, както учат и исихастите. Акидията е порок, който не трябва да бъде избягван, а срещан, и тогава радостта изпълва сърцето, че е удържало. Монасите са тънки познавачи и лечители на душата, от голямата психодуховна битка, която те водят, могат и днес да се извлекат добри уроци.

За Тома от Аквино акидията е вид тъга: accidia tristitia quaedam est. Тази „обременяваща тъга така притиска душата на човека, че нищо не му се върши; защото тягостните неща са и студени“. Тя е породена от „духовното благо тъкмо като божествено благо“: мисълта за Бог, която вместо да бъде най-голямата радост и утешение, натъжава и обременява. Откъдето глухото отчаяние, безнадеждността на „скръбта, която докарва смърт“. Как това е възможно, пита Тома, мисълта за Бог да ни натъжава? Та не е ли участието в Божия живот най-върховното блаженство, което ни очаква и което можем да предвкусим още тук, на тази земя. Ала за целта трябва да се откажем от много, при това съвсем близки и конкретни, неща, докато вечният живот е твърде далечен и абстрактен. Затова и аскезата не търси да задоволи нашите земни, твърде земни чувства, а да ни освободи от тях, откъдето идват умората и тъгата.

Пътят към Бог е дълъг и труден, а душата иска да поседне, да избяга от бойното поле. Акидията е виновна тъга: при нея, за разлика от породената от осъзнаването на греховете тъга, няма подтик за покаяние и изправяне. Светите и благочестивите люде са тези, които не се подават на изкушението на духовната тъга, противодействат ѝ със своята воля и я надмогват. Тези, които ѝ се оставят, са проявили своето безволие и носят отговорност за това.

Ленивият се отвръща поради високите си изисквания, поради тежкото бреме, което то налага от духовното благо. Затова леността е греховна, защото е слабост, извратеност на волята, която жадува целта, но не и водещия до нея път. Така едновременно желае висшето благо и иска да избяга от него, стреми се към Бог, но иска да бъде оставен от него на мира. Акидията, подчертава Тома, е грях срещу боголюбието, което се осъществява с добри дела, те именно приближават към вечната радост. Леността е грях срещу третата заповед: „По-читай съботата“, деня на истинския покой, която повелява духът да намери своето спокойствие единствено в Бог.

Когато източникът на живата вода пресъхне, когато целта на аскетичния подвиг – срещата с Бог – изгуби своята притегателна сила, тогава духовният живот става безцелен и тягостен, тогава безразличието обхваща и нито копнежът по небето, нито страхът от ада могат да раздвижат вцепенението и отегчението, да запълнят дълбаещата вътрешностите празнота. Леността парализира порива на сърцето към Бог, замества животворящата добродетел с гибелното crescendo на порока. Многобройни са чедата на акидията и Тома подема на свой ред техния дълъг списък, който обхваща голям спектър от външни и вътрешни феномени: „лошотата (безпричинното вършене на зло), озлобеността (към успяващия в добродетелния живот), малодушието (иска да бъде нещо по-малко, да не носи тежкото бреме на светостта). Затова впрочем и вечното наказание на малодушните за Данте е вечното движение: те бягат, жилени от стършели и оси, в кръг подир знаме, символ на идеала, който са нямали воля и упорство да достигнат и бранят. Те дори не са в ада, а в преддверието, по-мерзки и от грешниците, които поне са избрали злото, а те от малодушие и леност нищо не са направили, само са стояли с поглед, вперен в празнотата. Безименни са, няма нищо, с което да останат, не заслужават дори да бъдат споменати: „За тях в света и помен не остава“.

След малодушието идват обезнадеждеността (отчаянието, че каквото и да прави, съдбата му вече е решена), бездейността (вцепенението, което парализира всеки жест на изцеление), блуждаенето на ума (бягството от себе си) към непозволени неща“, а също и многословност (несекващо бърборене и клюкарство), любопитство (към делата на другите, а не към своите), натрапливост (дребнава педантичност). Хайдегер взема много от чертите на акидията за своята аналитика на съществуването. От леността идва, накрая, студенината на душата (тя е студен грях за разлика например от сладострастието) и сухотата на сърцето: акидия.

Моралната теология се интересува не толкова от външното поведение, а от вътрешната страна, от състоянието на душата. От значение е не дали някой изпълнява своите задължения, а как го прави: с желание или с безразличие и отегчение. Демонът е още тук, но силата му е отслабнала: акидията става по-скоро психологичен, отколкото теологичен проблем, „леност на сърцето“, а не дяволско нападение отвън. Причина за тази болест на душата е тъкмо отпускането, леността, а не бленуването по непостижимото. Тя се противопоставя не на съзерцанието, а на усърдието в служението, в практикуването на аскезата. Акидията е парализа на динамиката, на търсенето на върховното благо и на духовната борба.

11. Обременяващата душата печал през епохата на модерността започва отново да се нарича меланхолия. Ленивецът – тъжен грешник, намира своето място сред меланхоличните люде: и при него духовното се оказва зависимо от плътското, тъй както в класическата медицина психичното е зависимо от органичното. Тази меланхолия обаче е религиозна, тя не се отнася само до отношението между тялото и душата, а до отношението с Бог. Черните мисли не са просто „Никой не ме обича“, а „Бог не ме обича“, „забравил ме е“, „не идва при мен“, „ако бе сега тук с мен, животът ми нямаше да е с цвят на пепел“. Когато Бог упорито мълчи, когато душата се чувства изоставена от Него, тогава sola fide не може да я успокои: Другият ѝ е абсолютно необходим, без Него остава само съкрушаваща душата празнота. Хегел пише, че когато божественото напуска света, животът става скучен, защото без вечност времето е безсмислено изтичащо, бавно минаващо, безкрайно отегчаващо.

Скръбта на това нещастно съзнание е изпълнена, както показваше и Фройд, но в случая с чувство на вина за непостижимостта на чистотата на дух и безвъзвратна загуба на спасението. За да намери утешение, се отдава на ревностно богослужение, но и те са само израз на чувството на отчужденост и бленуването по непреходността. Съзнанието си остава все тъй раздвоено и нещастно, защото мисълта за Абсолютното извиква у него само мисълта за собствената му ограниченост и за непреодолимото разстояние, което го дели от божественото. Нищо не обича на този свят, защото в крайното намира само крайно, ала дори любовта му към безкрайното не успява да го свърже с него. Нещастното съзнание разбира отношението между крайно и безкрайно, но го разбира единствено като противопоставяне, без да е в състояние да разреши противоречието, да постигне реално тяхното единство. Нещо повече, на разпятието „Бог е мъртъв“ и „надеждата да стане едно с него, трябва да остане надежда, т.е. неизпълнена и неосъществена“. При все това мисълта за единството с божественото продължава да го изпълва, но „си остава безформен шум от звъна на камбани или топла мъгла, музикално мислене…движението на безкраен копнеж“, на безкрайна носталгия по спасението, на безкрайно осъзнаване на собствената несъщественост. Бог е човек, но човекът не е Бог. Кръстът и гробът само още по-болезнено бележат бездна между тях. Да, Бог е приел облика на човека и е споделил неговата тварна участ, за да го изкупи и спаси. Ала изчезнал далеч назад във времето, остава днес все тъй абсолютно недостижим.

Религиозната меланхолия е отчаяние от земното болезнено осъзнаване на границите на човешкото, мъчително стоене на прага, неспособност за стъпване отвъд, която изпълва душата с дълбока, обременяваща тъга. Остава ѝ да обитава единствено своята мъка, а нейната обител е празна, не е дори гроб, пред който да се поклони, за който да се грижи, за да успее да осъществи работата на скръбта.

Как да облекчи своята недаваща покой скръб? Нещастното съзнание, болезнено осъзнало изгубването на Бог, се привързва към реликвите, които духът оставя в превърналия се без него в „обширно скеле на мъртвите елементи“ свят. Поклонникът отива до Божи гроб, за да превърне близкото в далечно, за да открие Неговия видим образ в осезаемите следи, които Спасителят е оставил на тази земя: пътят, по който е вървял, хълмът, където е бил разпънат, гробът, в който е бил положен. Търси същността в материята под мъртвия камък. Ала гробът, в който „никой мъртъв не е полаган“ нито преди, нито след Него, е празен и остава празен, недостижимото „отвъд вече е избягало в момента на улавянето му“. Гробът е хранилище, което не задържа своето съдържание поради самата природа на смъртта. „Няма го тук“ – казва ангелът в Писанието. Но къде е тогава? На нещастното съзнание всяка мнима надежда, сложила кръст на всяка илюзия, не остава друго, освен да поеме обратно към дома. Ала пътуването не е било напразно: „то е узнало от опит, че гробът на неговата действителна неизменна същност няма действителност“. Пред празния гроб са проехтели отново думите: „защо търсите Живия сред мъртвите?“. Нека мъртвите погребват своите мъртви. Техният истински дом е сърцето на живите. От изпитанието на празния гроб е дошло обръщането на сърцето, водено вече от полярната звезда на Духа. Това за Хегел е истинският плод на всяко поклонничество. Светият гроб е безвъзвратно загубен, за да намери душата своя невидим извор.

Моли се и работи! Трудът дава усещането за преодоляването на крайността чрез преобразуването на наличното, чрез промяната на света. Ала не намира покой: свеждането на всичко до наличното и крайното превръща самото съзнание в обект сред останалите обекти. Бягството от абсолютното е бягство от свободата, заробване в нещата. През Средновековието акидията е леност към делата, но след тяхното обезценяване от Лутер, тя е отчаяние от тяхната vanitas.

Християнинът е християнин, когато стои пред кръста. Безкрайното, макар и съвсем близо, на една крачка само, продължава да бъде все тъй отвъд. На съзнанието остава само едно: да се смири и унизи. Отказва се от своята индивидуалност, за да постигне чрез себеумъртвлението единението с онова „по-съкровено от най-съкровеното“ в него, което винаги остава „по-високо от най-високото“, до което може да достигне. Припознава себеотрицанието за божествено, а то е само себеутвърждаване: „само една колкото нещастна, толкова и бедна личност, ограничена и умуваща само върху себе си и върху своята дребнава дейност“.

Такова е нещастното съзнание, живеещо в гроба на своя живот, люляно от звъна на камбаните, реещо се в лепкава мъгла, сантиментално, благочестиво, акидично. Неговото съществуване е „естествено“ препятствие за живота на духа.

Акидията не е просто куриоз от странното съществуване на някогашните пустинници, а е в сърцето на изпитанието на вътрешния опит, открил в себе си единствено отсъствието на Другия. Какво да се прави, когато уединението, откъсването от шума и яростта на света не носи успокоение и просветление, а обрича на мъчителна празнота и сухота, на безцелно лутане и суетене? Как останалият сам със себе си човек може не просто да се отвращава и отегчава от себе си, а да се отвори за идването на Духа?

12. Меланхолията, тази „тъмна нощ на душата“, показва във всичките си склонения едно: човекът е проблем без човешко решение. Нейната пределна мъчителност идва в крайна сметка от осъзнаването, че бездната съществува и не можем, каквото и да правим, да я преминем. Ала нека това не ни отчайва, защото само влизайки в нея, можем да открием, че е изпълнена с божествена тъмнина.

Бележки
1. Leopardi, Al Conte Carlo Pepoli.
2. Хипократ, Афоризми, VI, 23; Pigeaud, La maladie de l’ame.
3. Фройд, „Скръб и меланхолия“; Борхес, Изкуство на поезията; Фройд, „Скръб и меланхолия“; Bach, Johannespassion; Хегел, Феноменология.
4. Сенека, „За спокойствието на духа“, II, 9-11; Данте, Чистилище, IV, 106-135; Аристотел, Problemata, XXX, 1, 953a, 955a; Klibansky, Panofsky, Saxl, Saturn and melancholy; Ficino, De Vita; Кант, Наблюдение; Пико, За достойнството; Paracelsus, Paragramum; Макиавели, Владетелят, XXV; Пико, За достойнството; Данте, Ад, XXXIV.
5. Panofsky, Durer; Klibansky, Panofsky, Saxl, Saturn and melancholy; Agrippa, De Occulta Philosophia; Panofsky, Durer; Бит. 9:13-15.
6. Burton, Anatomy I, „То the reader“; Вергилий, Енеида, I, 462; Брант, Корабът на глупците; Еразъм, Възхвала; Anatomy I, „То the reader“; Anatomy, I, I, Subs. 5; Anatomy I, „То the reader“; Anatomy, I,V,11; Ювенал, Сатири, I, 29; Hippocrate, Sur le rire et la folie; Anatomy, I, III, 2; Екл. 1:18; Пс. 106:12; Втор. 28:28; 1 Цар. 16:14; Anatomy III, I, 2.
7. Паскал, Мисли, § 143; Рабле, Гаргантюа, V; Аристотел, Физика, IV, 8; Паскал, Мисли, § 75§, 72, § 355, § 485, § 139, 142; § 131; Valery, „L‘ame et la danse“; Лук. 10:42; § 586.
8. Втор. 32:39; Пс. 60:3; Пс. 142:4; Пс. 101:1; Пс. 118:28; 1 Цар. 16:14; Мат. 4:24; Марк. 1:32; § 1866; Gregorius, Moralia, XXXI; Софокъл, Антигона; Ницше, Заратурстра; Evagre, Traite Pratique; Пс. 90:5-6; Бодлер, Малки поеми в проза XXIX; Heidegger, Die Grundbegriffe. 
10. Тома, Сума, IIa-IIae, q . 35, 1, 3; 2 Кор. 2:7; Данте, Ад, 3:49; Хегел, Феноменология, IV b.
11. Хегел, Феноменология IV b; Иоан. 19:41; Хегел, Феноменология, IV b; Лук. 24:5; Августин, Изповеди, III, VI, 11; Хегел, Феноменология, IV b.