Една снимка от Първата световна война – разпятие и под него убит войник. Направена е от германски войник, доброволец, съвсем млад, 17-годишен.
По униформата не може да се познае от коя армия е убитият войник. Точно това е видял и заснел младият фотограф – няма значение дали убитият е от неговата или от вражеската армия, „мъртвият не ни е враг”. На разпятието е мъртвият Христос, а под разпятието – мъртвият войник. Христос умря, за да ни изкупи от смъртта, а ето, под Неговото разпятие лежи мъртъв човек. Сякаш смъртта тържествува, сякаш тя е победила живота. Сякаш смъртта на убития войник обезсмисля смъртта на Христос. Около Неговото разпятие се е водило сражението. Може би очите на сражаващите се войници от двете страни на огневата линия са били вперени в Него с надежда да спре сражението. Но са продължавали да стрелят един срещу около Неговото разпятие. И след сражението, докато телата на убитите още не са прибрани от бойното поле, германският фотограф се е приближил и е заснел в един примирен и печален кадър цялото безсмислие и безумие на войната. Заснел е този, който може би до вчера му е бил враг и е стрелял срещу него и срещу когото той също е стрелял. А може и да е бил от неговата армия, негов боен другар. Неизвестен. Без име и без лице. Един убит. Ако жестокостта на войната не е пресушила сълзите му, сигурно е щял да се разплаче от жал – „смешна жал, нелепа жал в грохотно, жестоко време!”.
Снимките на младия войник са съвсем различни в началото и в края на войната. Усмивките и радостта постепенно изчезват от лицата на бойните му другари. Жестокостта на войната постепенно убива първо тях, изопва лицата им, прави чертите им все по-безрадостни, апатични и бездушни.
Записали са се доброволци, тръгнали са към фронтовете с надежда да защитават високи и възвишени идеали, сред най-насъщните вещи са взели и фотоапаратите си, за да заснемат героизма, смелостта, победите. Ден след ден във влажните окопи оптимизмът се е стопявал, заменен от апатията. По-късно германският фотограф е заснел как снаряд пада върху църква и я взривява. Кадърът е заснет точно в мига, в който взривът избухва.
Един ден пада убит най-добрият му приятел. Той самият го е оплакал и погребал и на гробната му могила е поставил кръст, направен от четири едрокалибрени гилзи от снаряди. После е извадил фотоапарата си и е заснел гроба. Това е последната снимка, която е направил от войната. От този момент се отвратил от фотографията и престанал да снима.
Почти същите снимки, същите военни сцени, същите лица е заснел друг войник от английската армия. Двамата са били съвсем наблизо един до друг, в действителност един срещу друг от двете страни на бойното поле. Всъщност бойното поле е житно поле, превърната в бойно. Под онова разпятие, под което е заснет убитият войник, навярно са присядали за отмора жътварите. Докато са си почивали, навярно са се молили Господ да им даде богат урожай. После под същото разпятие войниците с поглед към разпнатия Христос са се молили да им даде мир. Но са продължавали още дълго да стрелят един срещу друг.
Днес внуците на двамата войници-фотографи се срещат, запознават се, стискат си ръцете, прегръщат се и си показват снимките на своите дядовци, които пазят като семейни реликви. Стават приятели. Казват си, че техните дядовци също така са могли да бъдат приятели, както са те днес. А са били принудени да стрелят един срещу друг, без да знаят защо.
Докато гледах тези документални кадри, си мислех за днешното време, когато в Сирия се води война, разрушават се домове и прогонени от обезлюдените си градове бежанци прииждат към нас в Европа. Мнозина гледат на тях като нашественици. Така бяха назовани дори в Извънредното обръщение на Светия синод на БПЦ-БП по повод кризата с бежанците. Страхът неусетно се превръща в омраза. Оправдания за това се намират лесно – не всички са сирийци, не всички бягат от войната, между тях е възможно да има и терористи, „не е редно православният български народ да плаща с цената на изчезването ни като Държава” се казва в обръщението.
Онова разпятие навярно още стои там, на бившето бойно поле. А може и да е взривено от някой снаряд. Може и да е махнато след войната, защото под грохота на снарядите хората са изгубили вярата си и то вече не им е нужно.
Но Иисус Христос все така продължава стои, разпнат от човеците, там, на онова бивше бойно поле както и на днешното бойно поле в Сирия. Хората днес се страхуват Европа да не изгуби християнската си идентичност, макар те самите да са изгубили вярата си в Христос. И Светият синод сякаш не се притеснява от това, че „православният български народ” е изгубил вярата си, а се страхува от „нашествениците”, опасява се да не изчезнем като Държава.
Докато е така разпятията и храмовете безсмислено ще стърчат в Европа и в България, дори да се запазим като държава.
Онова разпятие сред полето, което днес може би вече не съществува, добива истинския си смисъл в прегръдката на тези двама мъже. Внуците на онези войници, които са стреляли един срещу друг, се прегърнаха, но ние вече не можем да се прегърнем. Ръцете ни са увиснали безпомощно.
