Обикновено ако се лети, пътят София–Венеция се взима за около час. Може и с кола. Ще отнеме ден-два. За да стигне обаче до онази Венеция – центъра на съвременните изкуства с провеждащото се на всеки две години биенале, България се нуждае от едно до четири десетилетия. Това е част от живота на едно поколение. От съзнателния живот на една майка (или баба) със спомен дали е валяло, или слънцето е било безпощадно, защото е било вълнуващо като Халеевата комета. Тя ще разкаже на децата и внуците си. Те обаче по-често гледат Олимпийските игри, защото там участията ни са без прекъсвания, както и вълненията. Да си припомним, когато Пловдив стана културна столица на Европа, София получи титлата Европейска столица на спорта и бързо замени част от възможните културни проекти със спортни. Всички гледат мача, редуват цветовете или играят спорт тото за по-лесно. Но защо се вълнуваме само за спорта? Къде е културата? И ако говорим за спорта, участието ни на Венецианското биенале е също толкова важно, колкото и присъствието ни на Олимпийските игри. Един път ще имаме повече медали, друг път ще псуваме, но сме там, със света.
Престижът струва пари. Националният – още повече. И докато има граници и международни състезания, това ще е така. Ще има надпревари, съмнения, доволни и недоволни, печеливши и губещи. Цената не е малка, но всяка държава преценява важността от участието си. Цената на нашия павилион, макар и висока, бе по-малка от други. Ежегодният бюджет за култура в България не е малък. Въпросът е как е разпределен, какви са приоритетите, каква е националната стратегия? Продължаваме да следваме стари и отдавна неработещи, наследени модели. Но това е друга тема. Цената е такава. Не е малка, но цената на неучастието е по-голяма, защото ако не сме там, не сме на световната карта. Как ще си сверяваме часовниците, как ще сме част от Европа, от света?
Периодичното ни участие в Биеналето е като културата ни. Затишие за десетилетия. Междувременно хората посещават събори, танцуват хора, а когато дойде Нощта, всички са по музеите. Като на Великден. Но освен големите институции, които бабата и майката навремето редовно са посещавали, когато културата е била част от бита, замествайки „шоуто“, има и алтернативни пространства, поддържащи съвременно културно съдържание, българско и вносно, често на свои разноски. Те са пъпната ни връв със света, защото в очите на другите ние дори не сме проходили. В културно-политически план, разбира се. Липсата на комуникация и подкрепа от страна на държавата превръща тези пространства в маргинални. Маргинална е цялата съвременна култура, която е заместена с традиционното, националното. Но ако Вазов е бил родолюбец, то Славейков се е стремял към идейно обогатяване и към актуалните въпроси на съвременността, „европеизирането“, противопоставяйки се на битовия реализъм. Защо днес продължаваме да виждаме портрети и цитати на Левски, подхранващи ненавременен национализъм в свободна България, а не виждаме такива на Яворов, Лилиев, Дебелянов?
Биеналето. В рамките на настоящето десетилетие липсата на комуникация, публичен диалог, работа и подкрепа в сферата и тромавостта на институциите доведоха до бурна реакция сред гражданите през последните месеци. Изведнъж хората забравиха за спорта и се хванаха за културата. Кой ще е във Венеция, какво ще се показва, колко и защо толкова ще струва? След като десетилетия не го е имало, защо е нужно изобщо това участие? И тъй като последният въпрос напоследък се генерализира, ще се върна отново към спорта. Както споменах, участието ни е толкова важно, колкото на други подобни международни състезания, целящи да покажат на света успехите на държавата в определена област. Това е стимул и мотивация, отворен диалог със света. Противниците на участието ни на Биеналето могат да се замислят в такъв случай какво правим на другите състезания в сферата на спорта. Дали пък те не желаят изобщо да нямаме диалог със света, без значение в коя област?
Ако се върнем назад, и през изминалите десетилетия е имало критики и спорове относно националното ни участие във Венеция, но никога те не са поставяли под въпрос участието и това не трябва да се допуска. Тук ще кажа, че за това участие, следвайки историческите скандали, като че ли бе избран може би най-неутралният откъм политическа критика и национална тематика и лесен за изпълнение проект – „Как живеем?“, който да говори на интернационален език, макар този език поради своята комплексност да бе труден за разбиране. Ръчно произведените чаши бяха критика именно на практиките на ИКЕА и масовата консумация. Но впоследствие рекламната агенция на ИКЕА реши да се възползва от скандала.
Никой не е застрахован от критики и провали, въпреки че в глобален план към нашия павилион такива нямаше. Например павилионът на Египет завърши със скандал и силни съмнения относно качествата на работата не само на национално, но и на международно ниво. А австрийците тази година попаднаха в десетката на най-лошите павилиони според критика Кристина Круиз пред Artnews Paper, но пък Гана, която като нас участва за първи път, бе фаворит на всички. А ние стояхме достойно, неутрално. И този път водещите новини бяха насочени към новите участници, сред които предимно страни от Африка и… България. Стояхме там, въпреки недоволствата. За нас бяха чували. Може би от своите дядовци и баби, а вече можеха и да ни видят.
Биеналето. Та това е центърът на света в сферата на съвременното изкуство. Всички са там. Вече 150 години. И макар да сме непостоянни, имаме редица участия още от 1913 г. Следва пауза от около 30–40 години, едно поколение, и после отново заявяваме себе си на световната карта. И така вече почти всички тези 150 години. Често обаче по-малки и млади страни са по-редовни. Такива са Косово и Северна Македония, разположили за постоянно своите културни посолства във Венеция. Да, това са национални участия на държавно ниво и да не присъстваме, означава да нямаме свое посолство. И както политически и икономически, така и културно е важно да сме на една карта с Европа, със света.
Сформиралото се може би насила, може би без избор, напоследък донякъде единно гражданско арт общество, въпреки дрязгите помежду си, през годините успява да окаже натиск да се случи това така важно в международен културен план участие. И няма значение дали ще ни представлява куратор от по-младото поколение, художник от по-старото или такъв, който е вечно в опозиция. Някак в разпаления и пренасочен от спорта към културата масов интерес около споровете – защо този конкурс, защо този автор, защо такава процедура, дела, съд…, бягаме от основното – нашето посолство във Венеция. Посланиците се менят. Но общата мисия е една. И дали да имаме своето посолство, или не, не може да бъде свеждано до „защо“. Това държавата не трябва да допуска, а напротив – трябва да изпълнява функцията си да сме едно със света, там, където е центърът. Да скъсим дистанцията и да превърнем десетилетията в разстояние от около един час, каквото е. Работата на държавата и министъра е да поддържат информираността, процесите във времето между две участия и да направят така, че хората да се интересуват от култура не само по празниците. Нужна е публична политическа реакция, адекватна, която да застане зад общия ни интерес в дългосрочен план като цяло. Защото от древна Гърция и Рим насам цивилизациите се крепят освен на спорта и на културата.
Мартина Стефанова е културен мениджър, съосновател и изпълнителен директор на арт-фондацията DOMA. Завършила е образованието си в Московския държавен университет по печата и е специализирала медии и анимация в Южна Корея. От 2012 г. работи и изследва активно полето на съвременното изкуство като продуцент и съорганизатор в редица събития, както в България, така и в чужбина. Изявява се и като куратор и критик.
