„Лука, че те уапе! Лука, немой, че те уапе!” Но Луката тогава не послуша и каза „Никога”!, докато в малката стаичка се говореше, имаше смях и хората се обичаха. И го „уапа”. Луката не се ядоса, не го би, не скочи, защото Хектор беше кучето, което всички обичахме. Той, Хектор, се яви сякаш от нищото, от зеленото нищо на планината, от себе си. От битието. Дойде напълно сам, както си му е редът, и ние си го приехме.
Тогава гореше печка, хората бяха казали на Луката да внимава, но той искаше да гали и мачка отново и отново Хектор. И Хектор го уапа.
Иначе беше топло, а ние – децата – гледахме възрастните с онова гледане, което знаем.
Когато Хектор уапа Луката, Луката само каза „Винаги!” Защото не беше вече „Никога!”, а беше „Винаги!” Луката видя, че става и така. Не че не е знаел и преди това. Но сега го видя и усети. Луката не излезе от себе си, не остави усмивката си да падне. Луката се разсмя, докато облизваше кръвта от ръката си, за да каже „Винаги”!, защото за Луката „Никога!” и „Винаги!” бяха естествените краища, а Хектор беше кучето в стаичката, което всички обичахме. Луката го погали отново.
Винаги ме е занимавала мисълта за разстоянията. Между хората и животните, между хората и хората. Тривиални, банални мисли, наистина. Притеснява ме една по-стеснена мисъл. За това, че разстоянията между нас, образуващите българското общество, стават все по-големи. Не говоря за социалното разслоение, което е напълно нормално за едно така структурирано общество, а за разбягването и за разбиването на чувството за участие.
Все повече ми се струва, че българският социум се разтяга до степен на дезинтеграция.
Безспорно сме изправени пред предизвикателства, на които не можем да отвърнем с просто обръщане на гръб. Промяната на нещата в европейски мащаб е ясна, видна и несъмнена. Оказа се, че приятелите са приятели само до време. До времето, в което дойдат проблемите отвън.
Какво се върши сега в Европа? Каква е всъщност политиката спрямо бежанската криза, която би трябвало да обединява. Да пази единността. Всеки започна да се пази сякаш сам за себе си.
„Балканите са мястото, където Европа трябва да покаже, че си е научила урока от украинската криза.“
„Москва поставя Балканите в центъра на своите геополитически интереси. Нашата загриженост е, че политиката на „велики сили“ пренебрегва суверенитета и волята на отделните народи, и това може да доведе до по – нататъшна нестабилност. Историята ни е научила, че Европа най-лесно се дестабилизира през Балканите. Поради тази причина ЕС трябва да престане да гледа на Югоизточна Европа като на периферия, а като на център на европейския геополитически интерес и политики.“
Това са думи на нашия президент и аз смятам, че са верни.
Така стана, че България и Македония, въпреки всичките неизяснени въпроси, се обединиха поради бежанската криза. В крайна сметка на най-високите нива на европейската власт трябва да си дадат сметка, че европейският Югоизток не е само територия, а интегрална част от общия съюз.
А ние самите, българите, трябва да спрем да говорим за себе си като за нещо различно от Европа. Забелязали сте, предполагам, че в частното и в публично говорене Европа и България биват разграничавани отново и отново. Че продължаваме да казваме, несъзнателно, дори и в официални съобщения – „у нас е така, а в Европа е инак…”. Ако това мислене не се промени, дезинтеграцията в българското общество няма да се преустанови.
Но големият проблем сега наистина е безотговорната политика на отделните големи фактори в Европейския съюз. Разтоварването към югоизточния край на Общността не говори за справедливост.
Не ми се иска да правя препратка към началото на текста си. За ролите, било то на човека или на кучето, кой кой е, и в каква позиция се намира. Но много ми се иска да няма сериозни ухапвания.
