0
3063

Разстрел

Миналата седмица една снимка обиколи виртуалното пространство и се появи на стотици лични страници – снимката на последната секунда живот на един украински войник. Тя е скрийншот от видеото, който неговите убийци са пуснали в мрежата. Чуват се и техните гласове, злобните им ругатни и откосите от автоматите, които го пронизват от всички страни и го повалят в плиткия гроб, който сам си е изкопал.

Един войник, разстрелян на своята земя, която е защитавал. Беше идентифициран с различни имена – първо Анатолий Розум, после Тимофий Шадура, по-късно Олександр Мациевский. Изчезнал след битка край Бахмут, един месец е в неизвестност, на 6 март се появи видеото с екзекуцията му. Не може да бъде идентифициран със сигурност от кадрите с разстрела. Пленничеството го е променило. Все още не е известно къде и кога е заснет видеоклипът. На война героите са много. Мнозина от тях остават безименни. Затова се издигат паметници на незнайния воин. Тази снимка също остава като памет завинаги.

Видеото с разстрела е кратко – само 11 секунди, но е толкова брутално, че след появата му лицето на пленника е прикрито. На снимката от последния миг на живота му лицето се вижда ясно. И погледът. На тази снимка погледът се запомня завинаги.

Дякон Андрей Кураев назова този поглед най-точно – „Мы смерти смотрели в лицо“. Било стих от стара руска песен. Има и филм с такова заглавие, разказващ за ужаса на Ленинградската блокада. Погледът на украинския воин е покъртителен със своето спокойствие. Може ли да се гледа така срещу насочените дула? Заставили го да каже „Слава на Русия“. Сигурно са се надявали, че в последния момент ще помоли за пощада. Или поне, че ще видят в очите му страх. А той спокойно казва „Слава на Украйна!“ Леко повдига главата си, за да го чуят по-ясно. Това било достатъчно, за да направят тялото му на решето. Един е снимал, всички други са стреляли. В изражението на лицето и тялото не се забелязва и следа от патетика, поза, отчаяние или предизвикателство. „Слава на Украйна!“ – достойно и съдбовно.

Преди разстрела му разрешили да запали цигара. Дръпнал е един път, цигарата му е цяла. След малко още един път и изрича спокойно и уверено „Слава на Украйна!“ – последна глътка от цигарата, последна глътка въздух, последни думи. Сам е избрал тези думи – последният свободен избор в живота му. После погледнал смъртта в лицето и преминал във вечността с тези думи. Не всеки може така достойно да посрещне смъртта.

Украинският войник не е гледал своите убийци, а смъртта. Убийците му са могли да бъдат хиляди други, хиляди от многото, които нахлуха в родината му да я освобождават от нацистите. Ето – нацистът е самият той, защото казва „Слава на Украйна“. Сблъсъкът е лице в лице – „освободителите“ и тяхната жертва. По същия начин „освободителите“ разстрелват хиляди други, които се съпротивляват срещу тяхното освобождение. Неговото спокойствие предизвиква тяхната ярост.

Неговото спокойствие се дължи на това, че той много пъти преди гибелта си е срещал смъртта. Много пъти пред очите му се е случвало това, което сега настига него. Бойните му другари са загивали на метри от него, куршумите се свистели край неговите уши. Когато куршум мине на сантиметри от теб, знаеш, че това не е късмет или шанс, а отлагане. Не знаеш колко дълго е това отлагане – няколко минути или дни, или месеци. Всеки просвистял край него куршум или шрапнел го е прострелвал. Бил е мъртъв преди да бъде разстрелян. Остава жив, след като е разстрелян.

Смъртта в бой и смъртта, заснета на видеоклипа, са много различни. В битката държиш оръжие. В окопа, редом до десетки други войници, си екипиран с бойно снаряжение, носиш каска, снишаваш се. Куршумът може да мине на милиметри от теб, но да не те улучи.

Тук е съвсем различно. Ако извикаш „Слава на Русия“, може да те пощадят. Ще пуснат кадрите, за да показват колко са страхливи украинците, колко са малодушни, ще тръбят как не искат да се бият, но са мобилизирани насила, ще убеждават колко обичат своите „освободители“. Би се получил идеален пропаганден кадър. Такъв кадър е по-ценен от хиляди танкове и оръдия. Такъв кадър дори може да спечели войната.

Но войникът казва „Слава на Украйна“ и милиони украинци отвръщат „Слава на героите“. Изрекъл думи, в които вярва. После погледнал смъртта в лицето. Неговите убийци запечатали погледа му. Запечатали и своя позор, който няма да отмият от себе си никога.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус” и повестта „Първият рожден ден”. През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. „Адриана“ е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда „Хр. Г. Данов“ за българска художествена литература. През 2019 г. Теодора Димова станал носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът ѝ “Поразените“, който по-късно се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2022 г. „Поразените“ получи новоучредената френска литературна награда „Фрагонар“. През 2023 г. Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св.Климент Охридски”. От 2012 г. е колумнист към Портал Култура. Есеистичните ѝ текстове са събрани в книгите „Четири вида любов“, „Ороци“, „Зове овцете си по име“, „Кръст от пепел“.
Предишна статияЯнчар в България
Следваща статияНеочаквани аналогии