Една картина, която некадърно се опитах да заснема в Националния музей „Тисен-Борнемиса“ в Мадрид, ме задържа вглъбено да я съзерцавам и да размишлявам. Изобразява едър, силен мъж в напреднала възраст с ниско приведена глава, раменете му се разтърсват от ридания, той се опитва да сдържа плача си, но сълзите му напират. Майсторът е неизвестен, заглавието на картината е „Плачът на Свети Петър“ или „Сълзите на Свети Петър“. Сълзите не са изобразени, но усещаме как всеки миг ще избликнат от очите му.
Темата е била много популярна в испанската живопис от Златния век, тъй като се е свързвала с доктрината на Контрареформацията за покаянието и изповедта и е позволявала на художниците да създават произведения със силна емоция. В тази творба художникът е свел изображението до неговата същност, без препратки към пейзажи и детайли, без екстатични пози, толкова често срещани при други живописци. Няма нищо, което да отвлича вниманието от ключа в картината. Жалко, че такъв прекрасен автор е останал неизвестен.
Митрополит Антоний Сурожки в една своя беседа казва – посочи ми кое е твоето любимо място от Евангелието и аз ще разбера на какво стъпало във вярата си. Ако аз би трябвало да му отговоря, бих му казала – разплакването на апостол Петър в нощта на предателството. Как обичният владика би преценил мястото ми във вярата, не зная, но този разтърсващ епизод от живота на апостол Петър ме изпълва със съкрушение и надежда едновременно. Защото след спонтанните, почти детински клетви във вярност към Христос, последвани от унизителното малодушно отричане, пропяването на пророческия петел, предизвикало гòркия му плач и обръщането му заради молитвата на Христос – в този плач има повече драматизъм от земетръса, описан от евангелистите, от потъмняването на слънцето и последвалия тричасов мрак, от разпукването на скалите, от раздирането на храмовата завеса. Този плач може да се сравни само с молитвата на разбойника от кръста.
Всъщност мислех си, докато стоях пред картината, тези неща наистина ли са се случили? Слънчевото затъмнение, земетресението, раздирането на завесата? Евангелистите ги споменават като реално случили се събития и природни катаклизми в момента на Христовата смърт, но са много пестеливи.
Ние сме свидетели на слънчевото затъмнение през лятото на 1999 г. Спомням си обезвъздушаването на пространството, напрежението, очакването за нещо необикновено и страшно, после точно по пладне – бавното потъмняване на небето, изчезването на деня, изчезването на светлината, остана някаква тъмна, мътна, зловеща светлина и след това светът сякаш покрит с пепел, усещането за пепел и свършек, за спомен от светлина. Нощ по обед. Знаехме, че затъмнението ще трае не повече от половин час, бяхме спокойни, че ще приключи, но бяхме и тревожни, че отсега нататък ще бъде така – без изгрев и без залез, със светлина, покрита с пепел. Дали и тогава са усещали нещо подобно? Ако слънчевото затъмнение и земетресението са се случили в едно и също време, изживяването е било много по-драматично. Евангелистите са пределно лаконични, защото наблягат на душевния драматизъм. Може би затова ние възприемаме тези събития донякъде като метафора на състоянието на света в този драматичен момент?
Когато Христос казва да си извадим окото или да си отсечем ръката, ако те ни съблазняват и ни пречат да влезем в Божието царство, ние възприемаме тези думи като метафора. Въпреки че са изречени с императивен тон, ни е ясно, че те нямат пряк смисъл. И слава Богу, не съм чула някой да си е вадил окото и да си е отсякъл ръката. В повестта „Отец Сергий“ Лев Толстой поставя тази тема, но в нея са преплетени руският мелодраматизъм с художествената измислица и в църковните среди произведението се третира като антижитие.
Църковните отци разглеждат раздирането на храмовата завеса като реално събитие. Но тъй като тя се намира в Светая Светих, единствено свещениците са могли да го видят. Дори да са били смаяни от знамението, никъде не се споменава някой от тях да е повярвал в Христос.
Чудесата не се извършват без нужда. Смисълът им не е да ни смаят. Когато в нощта на залавянето Симон Петър изважда нож, за да защити Иисус, Той го възпира с думите: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат; или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“. Но не се помолва, защото, за да се изпълнят Писанията, Той трябва не само да бъде разпнат, но и да бъде унизен. Дванайсет легиона Ангели биха представлявали грандиозна смайваща гледка! Пред нея навярно всички биха паднали ничком на земята и биха повярвали. Но каква вяра би било това?
По-късно йерусалимските жители, които наблюдавали разпъването на Иисус, подучени от първосвещениците, подигравателно подвиквали към Него – ако е Син Божий или Цар Израилев, нека да докаже това, като слезе от кръста. Тогава щели да повярват. Това било условието им. Но Той не слиза от кръста. Не се поддава на подвикванията. С кръстната си смърт извършва изкуплението. Ако беше слязъл от кръста чудодейно, тогава сигурно всички щяха да занемеят и да повярват. Но каква вяра би била тази?
Иисус не привлича към вярата по такъв начин. Той върши чудеса, но целта Му не е чрез тях да смайва и да обръща към вярата. Ако привличаше хората по този начин, Той можеше да извърши чудеса, чрез които „да вземе ума“ на всички и на земята да не остане нито един невярващ.
Неверието в чудесата е отделна тема. Лев Толстой отрича чудесата, описани в Евангелието, приема учението на Иисус като нравствена идея и на този принцип е изграден толстоизмът. По подобен начин третият президент на САЩ Томас Джеферсън е направил редакция на Евангелието в „Животът и моралните учения на Иисус от Назарет“, наречена „Библията на Джеферсън“. Темата с чудесата е деликатна. Те са трудни или невъзможни за обяснение и затова често са камък за препъване, а от друга страна, попадаме на разкази за чудеса, които наподобяват сюжетите на детски приказки.
Най-голямото чудо е Възкресението на Христос. Но Той не го извършва така, че да го забележат всички и по този начин да накара всички да повярват в Него. Не минава тържествено по улиците на Йерусалим. Не се показва нито пред тези, които са искали да слезе от кръста, нито пред първосвещениците. Дори когато се явява на учениците си, те не Го познават, а са смутени и уплашени. В същото време мълвата, че тялото Му е откраднато, докато стражата, поставена на гроба, спяла, дълго се носи сред юдеите и Той не извършва никакво чудо, за да я опровергае. А извършва чудо пред Тома, на когото се явява при заключени врати. Извършва чудо и в Емаус, когато отваря невярващите очи на двамата свои спътници, които дълго не Го разпознават. Това са чудеса от друг тип. Те не целят да изумят или омаят, а обръщат душата, трогват, умиляват, разплакват.
Чудото, случило се с апостол Петър в нощта преди разпятието, го разтърсва по-силно от земетресение. Когато петелът пропява, това е знак, че се разсъмва. А в неговата душа настава мрак, сякаш слънцето е потъмняло. Пропяването на петела му припомня предсказанието на Иисус, че ще се отрече от Него, и то три пъти. И се разплаква горко.
Гòркият плач разтърсва като катаклизъм душата на Петър и предизвиква у него пълен прелом. Празният гроб първо смущава Мироносиците, но после затвърждава вярата им. След Разпятието група жени бързат в ранното утро към гроба да помажат мъртвото тяло. Безпокоят се как ще преместят огромния камък от гроба. Смайват се, като го виждат отвален от входа на погребалната пещера. Все едно скалата се е разпукала.
Най-покъртителни са чудесата, които се случват в душата. Най-удивителното сред тях е молитвата на разбойника, който измолва небесното царство, докато небесният Цар виси прикован на кръста.
