Начало Идеи Гледна точка Разум и безумство
Гледна точка

Разум и безумство

2670
Снимка Георги Кожухаров, Дневник

„Да клеветим, да клеветим, да клеветим и да се отмятаме – все ще остане от клеветата нещичко“, с горчива ирония описва Стоян Михайловски стратегията на раздора в родната политика, питайки се ще дойде ли ден, когато българите ще решат, че „най-честната политика е и най-хитроумна“.

Уви, с оглед на настоящето този ден се премества комай към друг век.

Какво ли не бяхме виждали досега в политическия ни живот след 1989 г.: правителства на плаващите мнозинства, където всякакви принципи се погазваха и изчезваха в подвижните пясъци; вицепремиери, просто неверяващи, че са били такива, и на свой ред питащи се що за страна е могла да ги избере (Нейчо Неев); да не забравяме и за министрите, набързо рекрутирани след опознавателни срещи по бензиностанции в страната (по времето на Борисов); или за виртуалния кастинг на Слави Трифонов и неговите проектоправителства, където лицата и ресорите им се сменяха с мълниеностността на реклами в интернет.

Но на каквито и политически експерименти да се бяхме нагледали, прецедентът „Мария Габриел“ и внасянето на състав на Министерски съвет в президентството, когато поне половината министри не са дали съгласието си, със сигурност ще бъде записан в политическата ни история. Ако това е била целта на „новаторстовото“, тя е постигната.

Лошото е, че пак тръгваме към изключително тежка политическа криза и не е ясно точно какво правим в момента. Екзотиката дали някакво хипотетично парламентарно мнозинство може да „избере“ Мария Габриел, без да бъде гласувано правителството ѝ (сценарият „Станишев“), е проблем на чувството за хумор на Борисов (и Пеевски). И щеше да е смешно, ако в този момент погледната отвън (през световните медии), България не е нищо друго освен „страна в хаос“. А какво би могло да е бъдещето на подобна страна, която освен че е „неконсолидирана демокрация“ (по думите на Иван Костов), изцяло затъва до шия в балкански, че и направо латиноамерикански политически нрави?

Етапът на „сърцераздирателните изповеди“

ГЕРБ счупи стомната на разбирателството и сега по сутрешните блокове на телевизиите се леят обяснения „кой“ и „защо“ е настъпил другите по време на преговорите, та да се стигне дотук. А обясненията са толкова тяснопартийни, заплетени и противоречиви, че неволно подсещат за максимата на Русо: „Влезе ли човек в партия, той вече е враг на истината“.

Цитирам: според Рая Назарян не друг, а Христо Иванов кимвал „одобрително“, докато тя му посочвала един или друг пасаж от споразумението, но, видите ли, там няма (?) негов подпис… А според Деница Сачева имало щателно подготвен саботаж срещу Мария Габриел от месеци, като в центъра на кобния план бил Асен Василев, за което свидетелствало и казаното от него още на прословутия запис, направен тайно от Радостин Василев. Тоест далеч преди думите му за Мария Габриел като „най-красивото лице на мафията“, произнесени във видим афект, които тези дни вече се представят като основен препъникамък. Донякъде с основание – как правиш правителство с „мафията“?! И какво си правил дотук тогава?

Въобще много думи и прелюбопитни обстоятелства, които не просто ще ни отведат в избирателните секции, но и отново отварят спиралата „от избори към избори“.

Пред очите ни е на път да се срине с мъка постигнатото през последните девет месеца: надмогването на хаоса в държавата и наченалите реформи в съдебната система, сухопътният „Шенген“, еврозоната, освобождаването от руската хватка и връщането на достойнството на България. Онова, заради което и двете страни в „не-коалицията“ бяха принудени да се понасят „някак“ – караха се, вдигаха си шумни скандали, но накрая отстъпваха и все пак се споразумяваха. И ето че изведнъж постигнатото беше пометено в миг чрез извиване на ръце и чисти изнудвания, игрички с папки и фейк-списък на цял Министерски съвет.

С игла кладенец копаха цели девет месеца (по прочутата максима на екзарх Йосиф), за да го зарие Бойко Борисов в миг заради още министерски кресла или други кроежи с ДПС. При положение че тъкмо „сглобката“ беше цената на политическата му реабилитация и така партията му излезе от изолацията. И пак той – в перспектива – няма как да не бъде санкциониран от избирателите заради цялото това „позорище“.  

Дали ГЕРБ са полудели?

Този въпрос си задават всички от вторник вечер. Нелепото театро в президентството съсипа и малкото политическо доверие между ГЕРБ и ПП-ДБ, делегитимира Мария Габриел и направи преговорите (почти) невъзможни. А инак съвсем скоро ГЕРБ щяха да имат реална власт, лелеяна девет месеца.

Обяснението на всички тези разриви в „политическата психофизиология“ на ГЕРБ оставям на партийните шамани или на публичните душетълкуватели на Бойко Борисов, чиято личност очевидно е в центъра на разразилата се криза.

България обаче не е самотен остров, на който „да се борим безкрайно със себе си в грозна завера между лихи сектанти и ожесточени словоборци“ (Стоян Михайловски). България е „прифронтова държава“ в много трудно време, когато на карта е заложена съдбата на Европа и на демократичния свят. И изобщо не е блъф възможен ответен удар на путинската агентура в Западните Балкани, а пламне ли там пожар, на практика ще се озовем между два огъня. При това в разгара на политическата криза у нас, с неясни служебни правителства и с още по-неясни ходове на Румен Радев в качеството му на държавен глава. За да се стигне до възхода на евентуален негов „личен проект“ или на екстремисти като „възражданците“, които открито ни плашат с „преврат“ или „революция“…  

Има ли полезен ход тогава?

С други думи – възможно ли е някакво „връщане назад“? След всичките тези ултиматуми от страна на ГЕРБ: „нямаме 7 дни“, „утре до 16 ч.“, или най-последния – „даваме ви още ден и после ще бъде късно“…

Решение за подновяване на преговорите под каквато и да е форма (засега) няма.  

Да преговаряш с Борисов – и то лично – може и да е съмнително удоволствие с болезнен привкус, превръщащ постигнатите резултати в мъчително постижение.

Ала цената, която България би могла да плати, ако отидем сега на избори, изглежда прекомерна, да не кажа непоносимо висока с оглед на нашето бъдеще.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора