Начало Идеи Гледна точка Разходка в гората
Гледна точка

Разходка в гората

4018
Антони Тапиес, „Облак и стол“, 1990 г.

Микробусът ни закара до неголям паркинг. После трябваше да се върви през гората пеш. Гърбът на каменистата пътека беше разкъсан на много места от корените, изскочили нагоре като перки на акули. Минахме малка рекичка, широка само един скок със засилка. Тук-там между дърветата блясваха като вълшебни килимчета полянки. Най-сетне стигнахме отново празно пространство.

– Наближаваме! – предупреди водачът. Той пъхна два пръста в уста и изсвири пронизително, като бандит. Някои извадиха пакети с тютюн и хартийки, започнаха да свиват цигари, искаха да запушат, но водачът им забрани. Почакахме известно време. Най-сетне се появи старец с кожухче без ръкави и дълга брада. Беше препасал кожухчето със здрав войнишки колан, в който беше пъхнал дръжката на брадвичка. Двамата с водача се отделиха встрани, нашият извади пари и ги даде на стареца, а онзи ги преброи и ги напъха внимателно в торбичка, която висеше на врата му на кожен ремък и не се виждаше от брадата.

– Хайде! – каза водачът. – В колона по един!

Ние се наредихме в колона и поехме след тях двамата.

След половин час ни казаха, че сме стигнали. Огледахме се. Не виждахме нищо по-различно от пейзажа досега – хълмчета, редки дървета с жълти листа, високи храсти. После видяхме. Сред храстите се криеха руини на къщи. Пълзящи растения бяха задушили в змийските си прегръдки рухналите зидове. Отново тръгнахме. Появиха се улици, застинали в спечена кал. Малко по-нататък видяхме и първия овъглен скелет на танк, почти целия скрит под саван от жълти листа.

Сетне попаднахме на оцеляла по чудо детска площадка. Имаше пързалка, люлки, катерушка. Те се бяха превърнали в паметници на ръждата. Видяхме голяма арка с надпис „Лунапарк“. Буквите бяха изчезнали, разчетохме едва-едва сенките им. Само арката стоеше. Лунапаркът го нямаше.

Видяхме и няколко клетки. Ето, до лунапарка е бил залепен и зоокът. В клетките, разбира се, нямаше вече животинчета, а само месеста зеленина.

Раните от разрушенията бяха навсякъде, но растенията милостиво ги бяха покрили. После и тази утеха изчезна. Натъквахме се на все по-големи пространства гола земя, на ями, останали черни и лъскави. На дъното им се отцеждаше вода, в която се клатеше небето.

Нататък всичко стана черно. Пръстта и камъните бяха разтопени и застинали в големи марсиански буци, през които трудно можеше да се върви. Старецът спря. Разреса брадата си с ръка. На десетина метра видяхме постамент от бял гранит. Запрепъвахме се към него.

Отгоре на постамента стоеше малко танкче-играчка. Не разбрахме какво ни казва този постамент с малкото танкче-играчка отгоре. За какво апелира? Към какво ни призовава? Някои попитаха водача. Той разпери ръце и посочи към стареца. Тези същите се отправиха към стареца. Той стоеше по-надалеч, не чухме какво го питат, но явно беше същото. Старецът разпери ръце. Сякаш казваше – всичко е ясно.

Хората започнаха да ръкомахат. Сигурно си искаха парите. Старецът изведнъж отметна с лакът брадата си, отвори торбичката, извади парите и започна да брои и да ги раздава. Вече всички се устремиха към него. Дори образуваха опашка. Водачът нещо викаше, но никой не го слушаше.

И тогава в небето се чу шум от хеликоптер. Първо беше тих, но сетне гръмотевично се усили. Видяхме го, застана над нас. Наоколо въздухът се тресеше. Хората приклекнаха, а някои направо се хвърлиха на земята.

Водачът отиде при стареца. Извади други пари и му ги подаде. Старецът не ги взе. Само го чух да казва:

– Всеки път едно и също! А всичко е толкова ясно!

Хеликоптерът се спусна още по-ниско. Вихърът от перките му вдигна вихрушки от сажди. От него пуснаха стълба и някакъв човек започна да слиза надолу.

Представих си, че синът ми е до мен. Още е малко момче, подръпва с ръчичката си ръката ми и ме пита:

– Татко, какъв е този човек?

– Само гледай, не питай – щях да му отвърна аз.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора