Роберт Валзер  „Разходката“. Джорджо Агамбен „Защо Роберт Валзер беше и продължава да бъде толкова важен?“, София, „Критика и хуманизъм“, 2014, „Трансверсали“, превод от немски: Мария Добревска, дизайн: Яна Левиева. 

Щастието, което би могло да събуди у нас завист,
съществува само във въздуха, който сме дишали, с хора,
към които бихме могли да се обърнем, с жени, които
биха могли да ни се отдадат…В представата за щастие
проблясва като неотделима представата за спасението.

Валтер Бенямин

Лекотата отдавна е издълбала сърцето на разходката и се е настанила в нея. Може би затова и отношението към разходката е било винаги лековато: какъв смисъл има да се отделя специално внимание на нещо така банално, така невинно като следобедната разходка? Тя не се различава от много други човешки дейности със същото предназначение: дали се разхождаш или се излежаваш в хамака на двора, има ли значение? И в двата случая става дума за елементарни форми на утехата, за непрециозни спокойствия в живота на духа. Разходката, разбира се, е само една, при това далеч не най-ефектната сред възможностите за otium, само една и може би най-старомодната сред анимистичните драперии в културата на отдиха, но е съизмерима с други дейности като четенето, яденето на сладкиши, любовния акт.

По свои собствени правила те разиграват прагматиката на битието ни, в безспирния кръговрат на шанса завъртат пресипналия му мозък: ту-го-има-ту-го-няма, битието е само тръпка, само послевкус; анархизират го събитийно (а моментът, когато битието го има, заветното паднало се „червено”, е кайрос – мигът на обезвременяващото се в голотата си време) – четенето, разходката, любовта – не са нищо повече от четири (не)волни допълнения към глагола „съм”, четири признания, подчертаващи издайнически неговата пространствена не-дискретност, в която той, противно на написаното в граматиките, някак се оказва радикално транзитивен, нетърпящ в съществуването си никаква преходност, а значи винаги се получава (винаги се „пада”) в самото прехождане, в самото отделяне, раз-ходване, разхождане на своето битие по алея от фантазии и възможности: то е тук фиксирано, но съществува като отклонено встрани, като из от себе си раз-пуснато и разиграващо се. Глаголът „съм” бива представен единствено чрез духовните си, но и телесни представки. Самата ни представа за нас е само функция от умелата употреба на тези представки, в които полагаме изповедите на собственото си „съм”. В него се дочува една смирена поетика на предлозите: в любимо тяло, по страниците на скъпа книга, на върха на десертна лъжичка, на път към залеза. Един оптимален (и радикален) проект за идеалната разходка би ни я показал като тънката струйка кръв, като алената копринена нишка, ластик или камшик, свързваща тези отделени във времето и пространството пунктирани последователности на транзитивния ни жизнен почин. Но тогава на жаргона на либертинския фундаментализъм за всяка разходка подхожда да се каже: „Французи, още едно усилие, ако искате да бъдете републиканци.”

Да направиш от разходката си еротика обаче е равносилно на перверзия с ексхибиционистки колорит, макар самата разходка да не е нищо повече от едно непресторено показване, от едно семпло излизане-на-светлина, или самопосочване в светлината на света. Макар самата разходка да е разтваряне на гнилите страници на времето, разрязване на тяхната сплъстена тъмнина. Еротиката ни потапя в мрак: само развратниците правят любов на светлина или през деня, според една стара римска максима на благоприличието, а разходката е най-добре да се случва по залез, според друго сантиментално клише: целта е да се плени мигът, когато нощта е на прага, но не смее да почука, или когато плахо наднича през прозореца навън, увива голата си кожа в небесния атлаз, докато денят лежи захвърлен в ступор с провиснала над бездната ръка. Да се разхождаме, нима това не означава да напрегнем последните си сили, да изцедим последните си капки пот, за да извършим това движение от леглото до прозореца и обратно?

Разходката не е лековат сюжет, именно защото лекотата я съпровожда неотклонно, защото води нейната съдба през желания и мисли, през угризения и кошмари – лекотата, „непосилната лекота на битието”, я обгражда и трасира самия й път през мълчанието на природата, през случайността на съзнанието. Възможно е да се каже, че разходката е само едно построение на лекото, замък от карти или инсталация от сапунени мехури, пластификация на ефимерната времевост на тялото-в-движение, на тялото, трансформиращо се в чистата (без)форма на онзи топъл полъх, наречен душа – в пряката му среща с пъстротата от сливащите пулса си усещания на света; тялото, проникващо тялото на света, тялото, което се превръща във вена, по която потича сладост – разходката е това място на съсъществуване между душата и космоса, страшното общо между тях –  глътката и небцето, устата, разтваряща се, за да даде място на любовта, гласните струни, от които струят лекотата и тежестта, хроносът и еонът, малкото време на душата и голямото време на глобалната вселена. Но тогава разходката се превръща в постоянната квартира, приютяваща очакванията на един маломерен живот или в прозирната одежда на една разпътна душа.

Една минимална душа: тя съществува, по думите на Лиотар, единствено доколкото е афектирана в света; ако нещо не я афектираше, ако не я изгонваше насила от приватното спокойствие на нейната привичка, ако нещо не разгласяваше нейното безстрастие, не я склоняваше към разходка – тя не би съществувала. Чрез този взлом в душата, душата съществува: понятието й и бедно, само ефект на един афект – на единственото събитие в примитивната й съдба (Душата е нещо просто: душата е ароматът на духа, спираловидно завихрен в траенето на тялото, душата е глас, който задържайки се в себе си, обезсилва принудата на собствения си flatus и ограбва, завличайки дълбоко в себе си, суетата на света) – катастрофата, наречена aistheton – онази прозявка на вятъра, отзвучаваща на къдрави вълни в сърцето, – която извлича живота й (във вид на разходка) от инертните дълбини на първичната й анестезирана даденост.

Но сякаш в зората на този час, в средището на тази разходка, когато излезеш навън, за да усетиш мимолетната прелест на настоящето, такова, каквото то е, и така, както то изчезва пред погледа, така, както то се стопявя, разлага, изгнива и се разтича под краката, нищо повече не свързва душата с прародината й, земята. Душата лети или левитира, или е просто жироскоп, въртящ се неспирно в надежда около своята ос от симетрично сплетени времена (време да се живее, време да се мре, времето-четене, времето-любене), тя е само един лъх винаги в женски род, anima albens, все още анемична и безкръвна стръв, кокетна в своята непревзета съблазън – напълно свободна от летаргията на твърдото, тя лекокрило се носи над студената неуютност на неодушевеното и ни предизвиква да тръгнем след нея, да се гмурнем (или издигнем) в нейната безпочвеност. Всички предписания да стоим здраво на краката си, да бъдем непоколебими, да устояваме на изпитанията и да обичаме съдбата си, биват изпарени, превърнати в пара, безвъзвратно вдишани като дим на цигара, а животът оттук нататък се представя само като разпръснатото множество от капки и еуфории, от тръпки, битие или време, отделящи се при този неочакван, но необходим (следобеден) конденс.

Разходката изкоренява душата от комплексната механика на всекидневието и я съживява, обезпокоявайки я в ритъма на всяка една от ситните ни зигзагообразни стъпки, на всяка една от дребните ни ласки, люлеещи се над своята предвечна обреченост и изпълващи ни поне за един дъх време със съвършено нова сила, с живот над земята. В това разходката (но дали всяка разходка? Или може би само разходката в езика – поема, по тялото – наслада, сред душата – тайна?) заприличва на авантюрата – онази особена форма на съществуването, в която на човекът му се пада да изпадне от цялостта на живеенето си. Авантюрата, а може би и разходката, е, както Георг Зимел пише „като чуждо тяло в нашето съществуване, което някак все пак е свързано с центъра; външното, макар по дълъг и неведом път, се оказва аспект на вътрешното.” Авантюрата разобличава случайното като все пак необходимо, превръща (телесния) кайрос в иманентна хомеостаза на душевния хронос: той се отключва спонтанно, –  така както в мрака се среща светулка, така както в самата празнота на неистинното изведнъж се усеща любимият парфюм на истината, – но всъщност лежи дълбоко в нас – макар и външно стечение, то се оказва вътрешно събитие, сякаш самото вътрешно до този час е съществувало само, за да изчаква, било е носено, само, за да се роди във външното, в случайното, в привидно далечното. Нещо е авантюра, пише Зимел, „когато само по себе си представлява организация на някакъв значителен смисъл със свое начало и край, и ако, въпреки случайната си природа, въпреки своята извънпоставеност спрямо континуитета на живота, тя се свързва с характера и идентичността на носителя на този живот…”. Но тогава авантюрата е само положителен модус на апокалипсиса, на онази колизия между хронос и еон, назована от древните aletheia, сиреч онова, което случи ли се веднъж, никога повече не се забравя.

Емил Чоран споделя за една подобна своя разходка късно вечер, когато звукът от случайно падналия в краката му кестен и отзвукът вътре в душата „ме запратиха в лоното на чудото, в опиянението на окончателното, сякаш всички въпроси бяха изчезнали и бяха останали само отговорите…Така за малко да се докосна до върховното. Предпочетох обаче да продължа разходката си.” (За неудобството да си роден).

Апокалипсисът идва без фанфари, без обратно броене. Смисълът се прокрадва като „крадец в нощта”, в нейната тишина, раздрана от оглушителния трясък на падналия кестен – „лоното на чудото” се открива в разходката, в нея се възвестява истината на окончателния миг, топлината на последното място за нас. Но точно поради това апокалипсисът може да отмине незабелязан или да бъде усетен в половинчато докосване, в несъстоял се сблъсък. В бързането на ежедневното апокалипсисът може да бъде пропуснат. Дали Страшният съд не е страшен и с това? Той е събитие посред времето (а не толкова след времето), в някакъв смисъл той е дори събитието на душата – онова, което се вмъква в най-слабите точки на съприкосновението й със света, в лекотата на „телесното” й излизане, на разходката. Горко на онзи, който не успее да дойде на време за събитието на собствената си душа – затова съдът е страшен: защото не се повтаря, защото се запомня като истината или въобще не се запомня, защото отвъд него, не може да има истина. Но що е истина? Изчезването на всички въпроси поставя този кардинален въпрос – за пробождащото явяване на истината, което или ни подминава, без да му обърнем внимание, или винаги ни заварва неподготвени; за смелостта ни да я подгоним, да я спрем, да я заговорим – да отнемем в себе си от нейната слабост, да обикнем нейната неугледност. Истината, противно на смешната претенция тя да се изписва с главна буква, противно на празното метафизическо надлъгване относно нейната върховност и единственост, противно на идеологическите й употреби, е винаги крайна (но достатъчна), винаги име, никога категория, тя също е само повей (име на вид облак: купест, перест, слоест, дъждовен) и нищо повече освен повей, само онова поемане на дъха от дълбокото, което ни позволява да говорим, да засеем света със слово, да изречем „обичам те” или „липсваш ми”, да попитаме „кой съм аз?”, да направим заклинание към небето за дъжд – истината е една открила ни се anima, колаж от благовония за носа и валеж по кожата, без претенции върху световния порядък, без книжна мъдрост, без знания. Истината е най-малкият кестен, най-ранимият възможен поглед, най-последната сричка, в която финишираме отвъд финала на езика, защото знаем, че това е тя, че там е тя. Истината, в края на краищата, е това продължаване на разходката, но с други средства.

Ние пристъпваме, но във въздуха – оставяме се облаците да се смесят върху лицето ни, вървим по правите пешеходни зони на небето, спъваме се в цепнатините му, от които върху земята бавно се изсипват посинелите му вътрешности – в разходката душата проговаря, а словото й се оказва път сред гора от безименни образи или мисли, частици или вълни (светлини?), толкова нови и така познати, толкова външни и все пак така изотвътре – тя крачи по тях, настъпва пръстите им, равнява се с късите им сенки, причинява им болка и боледува заедно с тях – обвива желанията си с възбудената им повърхност, лъстиво се блъска в заслепяващия спектър на техните цветове, докато дробовете ни прогресивно се разпадат под налягането на тази жестока свобода, докато под нас светът изпуска последния си вопъл – ние продължаваме отвъд щастието, към самото спасение, ние се разхождаме отвъд жалкия заник на света.

Може би за същото признава и героят на Валзер в „Разходката“. Може би (но може би и не) подобна смътна интуиция е накарала Валтер Бенямин да определи прозата на Валзер като посветена на „чистото и живо настроение на оздравяващия живот” (Роберт Валзер). Но защо тогава веднага след това Бенямин цитира самия Валзер: „Ужасява ме мисълта, че бих могъл да имам успех в света.” Защо? Дали само от желание за наслаждаване на себе си, като укротен ефект на оздравяването, както Бенямин предполага? Целият въпрос сякаш е в това дали оздравяването е в живота, чрез живота или може би от живота? Защото за разходката в „Разходката“ се говори и така:

„Скрито и потайно пътника следват всякакви красиви, фини попътни мисли, така че посред усърдната, внимателна разходка той трябва да се спре, да притихне и да се вслуша, тъй като е напълно слисан и зашеметен от странни впечатления, пленен от властта на духове и има вълшебното чувство, че за миг пропада дълбоко в земята, че сред заслепените му, объркани очи на мислител и поет, зейва пропаст. Сякаш главата му изчезва, а иначе толкова жизнените му крака и  ръце се вкаменяват. Хора и природа, звуци и цветове, лица и фигури, облаци и слънчева светлина се въртят като привидения около него и той се пита: „Къде съм?” Земя и небе губят границите си и изведнъж се сплитат в светкавица, проблясваща, постоянно вълнуваща се мъглявина; започва хаосът и всякакъв порядък се губи.”

В изгубването на порядъка ние сме възвърнати по особен начин отново към проблема за душата. Онова, което следва да се търси в разходката, на последно място, е и названието на един образен модел за това що е то душа. С други думи – душата може да е или „собствена стая”, или „разходка”. Преки или косвени свидетелства за първото са оставили в различно време и отношение Монтен, Декарт, Пруст, Вирджиния Улф и мнозина други, за които уединението на собствената стаята е било основен извор на вдъхновение, а умението да описват собствения си интериор или интериора на своите герои – основен обект на признание. Роберт Валзер, а може би също и Джойс, обратно, си представят душата като разходка, а езикът – като разходка в разходката. Следователно – една дилема: душата е пространството на стаята или времето на разходката?

В своите Опити (I, 39) Монтен говори за силната нужда на човека от arrière-boutique, загадъчен израз, означаващ буквално малка стаичка, разположена непосредствено зад магазин, най-често ползвана като склад,или, в настоящия контекст – зад бутика, в който стоят изложени на показ разноцветните одежди на публично ангажираното човешко битие. Тъкмо бутикът (но и салонът) е събирателен образ на това ранномодерно схващане за устройството и функциите на хетерогенно пропускливата публичност – той  е мястото на кокетството, на скъпите бижута и уплътненото в сладкиши или свободна любов свободно време, мястото на игрите на власт и подчинение, на субективация и обективация на човешкото в една или друга социална фризура, под един или друг ъгъл на съответните културни норми или патологии. Само по себе си тялото (опонентът на душата) е също такъв лъскав или занемарен бутик в света, годен да привлича другите към нас като мухи на десерт Сент-Оноре или да ги отблъсква, да ги подмамва или да ги пропъжда – в тялото се влюбват и ни разлюбват, чрез тялото се плетат опасните връзки на политическата любов или на любовната политика, тялото е предницата на личността, превърнатата повърхност върху която азът за първи път се заиграва със света и в която обиграва своето притворство. И това бутиково тяло, което само избраници могат да си позволят, това тяло за милиони, опитомено от благородството на кръвта, има свое непристъпно, сумрачно помещение – не под, а зад него, стая долепена до стаята, а не просто подземие; така се създава впечатление за двойник (двойна стена), синхронно дублиращ предницата, или може би за camera obscura. Душата е наистина склад или трезор на тялото, укритие на неговите притежания, извор на неговите сили – всичко, което чрез тялото става навън в света (и чрез което самото тяло става външно на света), покупките и продажбите на активите му, инвестициите на потенциалите му, се решава на тъмно в душата, в задната стаичка, където анонимен, но всесилен актюер изчислява разход(к)ите на неговото актьорство. И обратно – всичко, което влиза в човека, което остава в него, остава складирано в душата: тя е не повече от колекция, от постоянно разширяващ се архив.

В склада човекът е свободен да беседва в уединение със себе си. Там той има себе си в цялостта на себе си, като всичко накуп: маса от духовни клишета, тоест слитъци наредена история. Но това са инвентаризации и амортизации, за които се знае, че няма достъп до тях – зачеването и раждането им е загадка, дори когато са записани (като опити върху опита при Монтен), те са тихо отгласяне на някога действително случила се някъде авантюра (истината с фройдистки лик). В автентичната си същност или стойност, която тежи на мястото си, която сама тежи като самостойно място в света на човека, обявяването на тази истина ще остане запечатано завинаги в задния склад на тялото. А той е забранен за външни лица, върху прозорците му, хвърлящи случайни погледи навън, тежат кепенци, които внимателно филтрират светлината, проникваща вътре в него и регулират стокооборота навън. „Тук да размишляваме и тук да се радваме, съветва Монтен, забравяйки за жена, за деца, за имущество, за стопанство и услуги; и то така, че сякаш ако се случи да ги загубим, да можем да минем и без тях…” Да останем насаме със себе си в собствената си стая, това означава да се откъснем, да се оттеглим в доброволно изгнание, да забравим за всичко онова, което ни обвързва с действителността, да размишляваме и да се радваме далеч от очите на другите, дори на най-близките ни. Има чекмеджета, в които дори те не могат да надникнат. Затова мебелировката на тази задна стая е толкова аскетична – в нея има само една писалищна маса, където се ражда гласът ни, една дълбока ракла, в която се завива миналото ни и едно голямо легло, където с карфици забождаме желанията си като в хербарий.

Но леглото в тази стая – можем ли винаги да се връщаме към него, можем ли всеки път да лягаме, сняг сред снега, така сякаш нищо не е било? Можем ли да го виждаме всеки път като чиста дъска, върху която пишем и трием, трием и пишем, без никога нищо да остава трайно? Тъкмо то, леглото в душата, ни закопчава (с белезници, с ремъци, с колани), едно щракване под светлика на последна свещ, един сладък вик някога – източва енергията ни и бавно ни поема в гърлото си като в архаична утроба, пълна до горе с някакъв мазен етер, от нея няма излизане – мускулите ни просто залепват, нервите в тях угасват и един по един се късат като струни на роял, мозъкът ни започва сълзливо да подсмърча – сред тези някогашни животи, сред загниващия вой на целувките в калъфките, сред годините, които пълзят по напечената сгур на чаршафите, съскат като змии и плюят в очите отрова, оттам се изкачват по гръбнака ни, прескачат от прешлен в прешлен, завиват се около врата ни и се втурват в разкрачената ни уста, докато ние лежим зашити в същото това корито, в неговата ледена истина, сънувайки онези изпуснати, неизкупени апокалипсиси. И единственото по-ужасно е краят на сънищата ни, самото утро, когато се будим и отваряме очи в един затворен за нас свят, отваряме очи в нищото, в зимата на тази задна стая, в която сме останали сами (може би по съвета на Монтен) – в отсъствието – в тялото, което липсва до нас, в пресъхналото му вече дишане, в намачканите от собственото ни туловище завивки, по които стои напечатан разкривеният шрифт на самотата – на това нищо, на това събуждане-в-нищото, на това разбуждане на нищото в нас: да заспиваш и да се будиш винаги до собствената си изнемощяла плът.

Не бива да се чудим тогава защо преводачът на Опитите на Монтен е решил да преведе arrière–boutique по малко странен начин като „последна клетка”. Душата е последната клетка, тя е клетката на нашия всеобщ недъг, на вдъхновеното ни проваляне. Душата, в тази перспектива, като пространството на собствената стая, винаги една и съща, винаги само наша, е горчивият вкус на фалита: случайностите на леглото, клеясалият прах в раклата, срамната немота на езика. Най-собствената стая е най-празната стая.

Там, където хаосът започва, където порядъкът се губи, а стените стремително падат, започва разходката: да напуснеш собствената стая, да излезеш от себе си, влизайки в Природата (например). Изненадващо, но на друго място (III, 2) Монтен говори за това, че светът не е нищо друго освен „едно вечно люлеене” (branloire pérenne): „Всичко в него се клатушка непрекъснато: Земята, скалите на Кавказ, египетските пирамиди…”. Сигурно трябва да си представим сега душата-разходка (противопоставена на душата-стая) като едно също такова бавно, наситено време на люлеене, на ритмично поклащане, на свенливо опитване и вкусване: време-утайка на дъното на живеенето, време, оставащо най-накрая – нищо не му е по-чуждо от бързината и ускорението, от припряното тичане към някаква точно поставена цел. Нищо не му е по-противно от самоналоженото откъсване и отдалечаване, от бутиковото самоизолиране – то е време на бавното приближаване, време на подкожното проникване в радостта. Време на постъпателно прехождане и раз-хождане, на непретенциозно и искрено сластолюбие (трудно е да бъде искрена сластта): всеки, който обича, се разхожда – не в кошмарите на собственото си легло, а бавно и внимателно по раменете на своята мечта, разхожда се отдолу и отгоре, без да иска да се прибира обратно в бутика, отдавайки се на вечното си клатушкане, редом с Кавказ и пирамидите, на плавната си метаморфоза, не препуска върху каменистата почва на миналото, а замиращо, отслабващо вдишва и издишва в непосилната лекота на онази нарочна любов. Затова е и време на изкупление – бавно, заобиколно, недоловимо.

„Лежах дълго, потънал в неясни мисли, докато не се замислих отново за момичето, което бе тъй красиво и свежо в младостта си, имаше тъй омайни, чисти, добри очи. Представих си съвсем живо привлекателните, по детски красиви устни, красивите страни и как нейното тяло ме омагьосва с мелодичната си мекота, как преди време я попитах нещо, как сведе красивите си очи в съмнение и недоверие и каза „Не”, когато я попитах дали вярва в искрената ми любов, привързаност, отдаденост и нежност…Може би тогава трябваше да я убедя в добрите си намерения; да й кажа, че е скъпа и важна за мен, че поради много красиви причини държа да я направя щастлива, а така – и себе си; но не се опитах да я спра и тя си замина. Защо ли са ми тези цветя? „Събрах цветя, за да ги положа върху нещастието си?”, запитах се и букетът падна от ръката ми. Станах бавно и се запътих към дома; защото вече беше станало късно и тъмно навсякъде.” 

Какъв е светът вън от собствената стая и готови ли сме да приемем условията му? До последния си миг Роберт Валзер, също като своите героите, е размишлявал върху този въпрос: смъртта го среща по време на разходка на Коледа през 1956 г.

Да тръгнеш по следите на истината – с малка буква, на спасението – с тиха стъпка. Малката разходка – „гъмжило от образи и живи поеми, от вълшебства и природни красоти”, – е разбира се, една малка танцуваща под дъжда душа. Животът й е надежда, смъртта – прошка.