В правенето на вестника си Фра Дяволо прилича на фокусник; той се явява в различни лица и маски, раздвоява се, разтроява се, мултиплицира се и се травестира в 23 псевдонима.
В годините 1976–1986-а, когато работех като уредник в Националния музей на българската литература, имах възможността да виждам и държа в ръцете си множество материали, част от които поради действащата идеологическа цензура не можеха да имат официална публичност – архиви, снимки, книги, периодика, произведения на изкуството. В музея идваха хора, които предлагаха за откупуване или дарение различни неща, свързани с веществения живот на литературата, нашата задача беше да подбираме и предлагаме онези от тях, за които бяхме преценили, че заслужават да постъпят във фондовете ни. Така стана и с една купчина броеве на хумористичния в-к „Щурец”, редактиран от Райко Алексиев. Бяха донесени не помня от кого; аз надлежно ги описах и подготвих за докладване пред специалната оценителна комисия, която вземаше окончателните решения.
За Райко Алексиев (1893–1944) знаех, че е карикатурист, художник, редактор на „Щурец”, но също и писател-хуморист, а понякога и поет. Наясно бях и с клишето – че е „ликвидиран” от „народната власт”, но подробностите не бяха известни, или поне аз не ги познавах. В том първи от академичния „Речник на българската литература” (1976 г.) Райко Алексиев не е пропуснат, отчетено е все пак литературното и редакторското му присъствие. Пише обаче, че „Щурец” „в последните години на фашизма и през II световна война излиза като хумористичен полуофициозен вестник, подкрепящ фашисткия режим и воюващ срещу прогресивните сили в България” (с. 21).
Пак в същия речник, но в том трети (1982 г.), има отделна, по-подробна статия за „Щурец”. Тук идеологическите квалификации са по-тежки, като за начало се отбелязва, че вестникът „фактически заема конформистки позиции” (с. 633), каквото и да означава това. По-нататък с прокурорска реторика (в стил Вишински) се тръби: „Шовинистично-патриотарската и промонархическата насока в съдържанието му постепенно се засилва и стига след 1941 до прогермански и фашистки позиции” (с. 623). Последният пирон в ковчега на вестника е забит най-накрая: „Има известни заслуги за развитието на карикатурата и хумористично-безобидните жанрове, но реакционните му полит[ически] позиции, особено през последните год[ини], силно снижават художественото равнище на обнародваните материали” (с. 624).
Да надникнем и в още един академичен справочник: „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България”(Т. 1, 1980). На с. 24 има обидно кратка, анонимна статия за Райко Алексиев, разглеждаща го като художник и карикатурист. Между другото там четем: „Нерядко, особено в последните години през войната (1941–1944), той излиза с реакционно насочени карикатури.”
Естествено, в нито едно от посочените издания твърденията не са подкрепени с факти и трябва да се приемат априорно, а за насилствената смърт на автора и редактора на „Щурец” няма нито дума; присъдата се съдържа в ключовите фрази „полуофициозен вестник”, „подкрепящ фашисткия режим”, „воюващ срещу прогресивните сили”, „прогермански и фашистки позиции”, „реакционните му политически позиции” и пр.
Любопитното е също, че статиите за Р. Алексиев и за „Щурец” в „Речник на българската литература” имат различни авторки, но и двете са без литературна известност, макар че в тоя крупен труд участват и мнозина литературоведски корифеи. Последните явно не са желаели да се петнят с подобни пасквили, пилатовски използвайки за тая цел услужливи, но по-маргинални колеги. От друга страна, академичните енциклопедии – било литературна, било на изобразителните изкуства, не са еднодневки; съгласно философията на тоя тип издания те се създават за справочно служене в продължение на десетилетия, че и повече. Тъй че абсурдно е съвпадението на горната реторика и стилистика с тази на сталинисткия партиен печат от края на 40-те и началото 50-те години, още повече че този брутален волунтаристичен подход уж бе „ревизиран” в името на обективната оценка на миналото. Уж прекроени и словесният костюм, и смисълът си оставаха същите…
Най-важният фактор в споменатата оценителна музейна комисия (там влизаха и външни експерти от НБКМ, СБХ, от други музеи и пр.) бе партийната секретарка и наш зам.-директор, за която се знаеше, че е бивша партизанка, носеше се и легендата, че държи пистолет в бюрото си, някои колеги разправяха, че ги била заплашвала с него, което аз не мога да потвърдя. Имам основания да се определя като лично пострадал от тази жена (което е друга история), ала трябва да призная, че въпреки обидните думи по адрес на някои покойни писатели, журналисти, художници, редактори и пр., етикетирани от нея като „фашист”, „мръсник”, „враг”, „реакционер”, дори „гад”, тя не пречеше особено да събираме и материали, свързани с тях. Ръководеше се от максимата, че национален музей като нашия е длъжен да пази всичко, свидетелстващо за литературната история и личностите, които я правят. Така след нелеки дебати в комисията и изслушване на тирадите ѝ, включващи и тропане по масата, във фондовете ни все пак попадаха и материали на „ненаши”, даже осъдени от Народния съд или убити без съд и присъда български писатели, редактори, издатели… Няма да изброявам имена, изтекло е доста време и със сигурност бих пропуснал някои, но бих подчертал, че водени от съзнанието за историчност и културна памет, много пъти успявахме да спасим и опазим ценни артефакти. В това число влизат и споменатите броеве на „Щурец”, които докладвах – добре запазени, имайки предвид, че изданието отдавна бе библиографска рядкост. Откупихме ги за незначителна сума, а по-късно към тях се добавиха и още…
Перспективата да реализираме тази щастливо спасена памет беше неясна, имагинерна някак си. За публичен показ не можехме и да мислим, а изследователската и публикаторската работа криеха даже опасности. Подобни занимания не само не осигуряваха академична кариера и добро име в обществото, те можеха да навлекат сериозни неприятности на теб и близките ти.
Ала колкото и да не ни се вярваше, случиха се промените от 1989 г., след което, макар и хаотично (повече с политически, отколкото с културни мотиви) започна „възкресяването” на „забравените” и „забранените” имена на заслужили творци и интелектуалци. Лаская се от мисълта, че съм допринесъл с нещичко към този процес, наблягайки в работата си на културните му измерения.
За Райко Алексиев се заговори почти веднага след 10 ноември. Но публикациите не бяха много. По едно време (1990 г.) в България пристигнаха неговата съпруга Весела и синът му Веселин Алексиев[1], които живееха в чужбина (Германия и Швеция). Основа се фондация на името на Райко Алексиев, в която членувах и даже бях в настоятелството ѝ. Използвах срещата ми с Веселин при учредяването на фондацията, за да го помоля да разкаже за баща си, тъй да се каже „от първа ръка”. Получих съгласие и той дойде в редакцията на сп. „Пламък”, където работех по съвместителство. Тук ми се иска да вметна, че макар и орган на казионния Съюз на българските писатели, сп. „Пламък” още преди 1989 г. се отличаваше с известно инакомислие, позволяваше си да публикува някои по-смели и критични спрямо режима текстове, които другите официози на СБП (напр. в-к „Литературен фронт” и сп. „Септември”) едва ли биха поместили. След 10 ноември стана много по-лесно да се пише и публикува, тъй че „Пламък” просто продължи и разшири своята линия на културна и литературна демократичност.
Седнахме с Веселин Алексиев в една от канцелариите, включих магнетофона и започнах да задавам въпроси. Събеседникът ми отговаряше на леко архаичен български език, редувайки спомени за баща си със свои разсъждения и разкази, чути от майка му Весела Алексиева. Разговорът, продължил около два часа, вървеше неравно, емоционално, скокообразно, накъсван от паузи, от подсещания и връщания върху една и съща тема.
Още докато дешифрирах записа, ми стана ясно, че формата „интервю” няма да се получи, затова избрах друга – махнах въпросите, скрих присъствието си и сглобих „разказ”, без да изменям нищо от казаното, само го подредих така, че да изглежда последователен и добавих някои пояснителни бележки. Отбелязах се като „записал”.
Веселин Алексиев прочете текста и го одобри почти без промени. В този му вид „разказът” излезе в кн. 2 на сп. „Пламък” от 1991 г. Прилагам го:
ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА РАЙКО АЛЕКСИЕВ
Разказва неговият син Веселин Алексиев
Преди да основе в. „Щурец“ Райко Алексиев завежда хумористичната страница на в. „Зора“ под рубриката „Смях и закачки“. През 1932 г. той казва на майка ми (понеже винаги се е съветвал с нея), че вече се чувства достатъчно подготвен да започне издаването на свой вестник. И я пита какво мисли. Тя отговаря: „Действай!“ – въпреки че това е голям риск; вестникът е частно предприятие и естествено всички скромни средства на семейството трябва да бъдат вложени в него. Баща ми я предупреждава, че ако загубят, ги чака един много мизерен живот, защото е взел и заеми от банките и т.н. Но майка ми винаги е подкрепяла неговите начинания, понеже е знаела кой е Райко Алексиев, колко той е способен и е вярвала, че той ще успее.
И тогава, в 1932 г., Р. Алексиев издава първия брой – с много големи опасения, с голям страх. Обаче още до обяд цялото количество се продава и от будките се обаждат и казват: „Пращайте „Щурец.“ Това е единственият хумористичен вестник тогава, интересът е страхотен, така че до вечерта – доколкото на мене ми е известно – вестникът е претърпял три издания. Интересно е да се спомене, че първият брой е бил издаден в 1900 екземпляра, за да достигне през 1941–42–43 година до 50 000 на седмица, което е огромен тираж за онова време.
„Щурец“ се продаваше малко по-скъпо от другите вестници, струваше два лева, от които един, смятам, беше чиста печалба. Съобразно с тези постъпления баща ми можеше да живее по-добре от един фабрикант, притежаващ 2–3 големи фабрики, а фактически парите ги нямаше. Естествено е да се появи въпросът – къде са тези пари? От това, което ми е известно, той е помагал изключително много на хората. Във в. „Щурец“ печаташе Матвей Вълев, който е с леви убеждения, Стоян Венев даваше карикатури, също Стефан Сърмабоджов и др. Р. Алексиев печаташе съветски хумор от „Крокодил“, от Зощенко и др. Той покровителстваше и помагаше на левите художници и писатели, както и на евреите художници Давид Перец, Марко Бехар и др. и правеше опити да облекчи съдбата им. След 9.IX.1944 г. моят дядо ми е разказвал: „Ще ти кажа една тайна. Всяка година баща ти идваше при мене с близо половин милион лева, даваше ми ги заедно с един списък от имена на бедни художници и журналисти и казваше: „Бабалък, изпрати на всеки един!“, като отбелязваше с червени кръстчета най-нуждаещите се. И обезателно искаше неговото име да не се споменава.“ Дори когато разбира, че Стоян Сотиров е задържан в Дирекция на полицията, той отива да му помогне. Сотиров обаче отказва да се застъпи за него по молба на майка ми след 9.IX.1944 г.
Райко Алексиев е бил много добър човек, защото самият е живял в страхотна мизерия. Известно е, че само който е страдал, може да разбере страдащите. Когато неговият баща умира, не само че не му оставя нищо, но му оставя 50 000 лева дълг. И той трябва да се грижи за братята и сестрите си, както и за майка си. Така че когато Р. Алексиев идва в София и започва курсовете в Рисувалното училище, той живее в страхотна мизерия. Спал е във вагоните на гарата, в които са пренасяли добитък. Гладувал е. Даже е разправял на майка ми: „Беше време, когато съм си купувал вакса за обувки и съм си боядисвал чорапи на краката, защото беше срамно човек да ходи с бос крак в обувките.“ Носил е нагръдник отпред, а отзад гърбът му е бил гол. Започва постепенно да рисува фирми по улица „Пиротска“. Убеждавал е собствениците – защото тогава те не са имали този търговски усет, – че една фирма по този начин увеличава оборота си и привлича клиентите. Казвал е: „Майсторе, ако не я харесаш, няма да я платиш, ако я харесаш – ще я платиш.“ Заплащането е било едно ядене. След това, благодарение на таланта си, успява и започва да печели пари.
Ако някой го обвини, че е бил експлоататор – няма база. Защото дълги години той е бил съвсем сам. Хората днес се учудват, как е възможно при сегашните редакции от по 100–200 души Р. Алексиев да бъде сам – директор, карикатурист, художник, писател, сатирик (естествено с някои сътрудници и един администратор). Той рисуваше, правеше вестника, експедираше го, всичко съвсем сам. Вече по-късно е имал коректор – леля ми, – но до края винаги са били 2–3 души.
След 19 май стана доста тежко, имаше цензура. Бях малък – тогава живеехме на бул. „Цар Фердинанд“ 5 – и помня как баща ми беше измъчван от цензурата, виждал съм как коректурите се връщаха зачертани с червен молив. Р. Алексиев беше много нервен и казваше: „В края на краищата ще издам вестника така, както е зачертан. Нека види българският народ, че няма възможност за свобода на словото и печата.“ Веднъж се обади Каран Алтимиров, който беше шеф на цензурата, и аз започнах да му се карам по детски: „Ти си лош човек, защо мъчиш баща ми!“ Когато положението стана изключително тежко, баща ми написа, че вестникът е пълен с реклами, защото не му позволяват да казва онова, което иска[2].
В последните си години баща ми беше заможен, но изглежда, че доста от парите му са отивали за помощи и за много други неща, защото ние не живеехме на неговия ранг – ранга на един издател. Аз знам, че днес един Шпрингер например е мултимилиардер. А баща ми едва през 1943 г. направи една виличка в Чамкория, която впоследствие беше конфискувана, а имуществото ѝ разграбено. В сравнение с вилите, които сега се строят, тя е съвсем скромна. Апартаментът ни на бул. „Цар Освободител“ 33 (сега бул. „Руски“) беше малък, точно за нуждите на семейството. Ние, децата, нямахме собствени стаи – живяхме трима синове в една стая.
Райко Алексиев се движеше изключително в средите на хората на изкуството – художници, писатели, журналисти. Той се движеше и в широката българска общественост, понеже беше дългогодишен председател на Съюза на художниците, а преди това и председател на Дома на изкуствата. Около него имаше един всестранен кръг от хора, без разлика на партийна принадлежност. Сред най-добрите му приятели бяха Константин Щъркелов, Елин Пелин, Александър Божинов, беше много близък с Илия Бешков, също с Никола Мушанов, който му беше кум и наш кръстник. Баща ми беше страстен рибар и обикновено ходеше за риба с отец Соколов – енорийски свещеник в Чамкория – а понякога и с цар Борис. Райко Алексиев беше си останал и бохема. Във веселите компании най-близки му бяха депутатът Липовански, архитектът Иван Хрелопанов, архитектът Веселинов, тютюневият експерт Бабаджанов, аптекарят Никола Минев, Никола Мушанов, майор Славомиров, поручик Поляков. Любимите им заведения бяха „Широката механа“ и „Луката“.
Неговото призвание беше карикатурата и сатирата. Пишеше хумор, разкази, анекдоти, афоризми и рисуваше. Райко Алексиев бичуваше всички наред – от най- висшестоящото лице до най-нискостоящия пъдар. Така че той беше прототип на истинския независим журналист, който не си затваря очите пред силните на деня, не прави никому мили очи. Поне 5–6 пъти му е предлагано да стане министър, можеше да стане и министър-председател, но той е отказвал. Защото, както казваше: „Ако аз съм министър, над мене винаги ще има един по-високо стоящ, на който ще трябва да се подчинявам, а аз искам да си остана независим сатирик и журналист.“ Беше абсолютно безпартиен и не желаеше да се обвързва с никаква партия. Даже когато се поде инициативата всички младежи да влязат в „Бранник“, той се противопостави категорично и каза: „Моят син няма да бъде в никаква организация.“ Също когато майка ми искаше да ме даде във френски колеж, той не позволи, казвайки, че като българин трябва да уча в българско училище. Райко Алексиев има един разказ, „Издигнато поколение“, насочен срещу онези парвенюта, които благодарение на жълтиците на бащите си са станали „хайлайфи“. Те казват: „Знаете ли, г-н Алексиев, срамуваме се от старите, не можете ли да нарисувате на стария един фрак, а на старата да отворите деколтето и да нарисувате една огърлица…“ Разказът завършва така: „Гледах, гледах портрета на дядо Ефтим Брънката и си виках: „Ей, дядо Ефтиме, и ти, и твоите жълтици имате много здраве от днешното издигнато поколение. Защото, ако не беше ти, снаха ти, мадам Иваница, която се прекръсти на мадам Жанет, щеше да бъде стрина Иваница в балканското селце. А пък мосю Гого (Георги) щеше да си боде очите в Алтън чаршия над куюмджийските изделия на баща си. Ама благодарение на жълтиците на дядо Брънката сега те са издигнато поколение.“[3]
Той не избяга на 9.IX.1944 г., защото не беше гузен. Въпреки че ако искаше, можеше – имахме дипломатически паспорт, издаден от Никола Мушанов, който беше министър на просвещението в правителството на Муравиев. Всички го караха да избяга, но той казваше: „Не съм направил на никого лошо, помагал съм на хората, помагал съм на комунисти… Е, ще ми вземат вилата, но нали ръката няма да ми вземат – аз пак ще се създам…“
Последният брой на „Щурец“ излиза на 8.IX.1944 година. И Райко Алексиев, вместо да се скрие от бурята (тогава не се знаеше кой кого), отива в Министерството на пропагандата и казва на министъра Димо Казасов: „Какво да правя сега, бай Димо?“ Той му отвърнал, че ще попита в централния комитет. От ЦК, както съм чул, отговарят, че партията няма нищо срещу Р. Алексиев и нека веднага да издаде първия деветосептемврийски брой. Оттам баща ми отива в сладкарница „Цар Освободител“ и Лев Главинчев (пръв директор на милицията тогава) го арестува. Тук в скоби ще отбележа, че двамата са имали дрязги по македонска линия (Р. Алексиев по баща е македонец), а Лев Главинчев е бил много злобна и отмъстителна личност.
След арестуването му Р. Алексиев е отведен в училището на слепите, което е превърнато в следствено отделение и където го пребиват до смърт. Към него не е предявено никакво обвинение. Посмъртно беше изваден на Народен съд, за да може да се узакони убийството му и конфискацията на нашето имущество. Смъртният акт е издаден от Червения кръст и в него се казва, че Р. Алексиев е починал от язва. Непосредствено преди смъртта на баща ми се срещнахме с един човек, пуснат оттам, който е бил с него в една килия и ни разказа, че от всички затворени в килията Р. Алексиев е бил най-много малтретиран. Когато го питали: „Райко, защо толкова те бият?“ – той отговарял: „Бият ме невзрачни художничета и писатели, които ме питат: „Ти, мръсно куче, защо не поместваше нещата, които ти пращахме?“ А аз им отговарям: „И сега да е, като са невзрачни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника.“
Знае се, че един от главните инквизитори е бил следователят Бачо Зеев — известен със садистичните си методи, – който е разследвал и Трайчо Костов. Другите са били някакви художници, но и до ден-днешен не се знае кои точно са били. Предполага се, че един от тях е Крум Кюлявков, защото същият влезна и разграби нашия дом. По-късно администраторът на „Щурец“ Йордан Николов го вижда с коженото палто на баща ми и с неговите костюми. Казал му: „А бе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко!“ Отговорът бил: „Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!“
Райко Алексиев е много зле от побоя и го пренасят в болницата на затвора. Тогава майка ми чрез проф. Ташо Ташев урежда да го преместят в болницата на Червения кръст. Проф. Ташев дава една линейка и казва на майка ми да сложи бяла престилка, за да може да го види и да бъде с него. Тя ми е разказвала, че първоначално не могла да го познае. Видяла една дрипава маса от хора – кой пребит, кой болен, кой със счупени кости. Изведнъж някаква ръка едва-едва се мърда и ѝ маха. Това бил баща ми – брадясал, слаб, стенещ при всяко помръдване. Взели го на носилка, качили го в линейката и тогава той казал: „Мразя тази страна, мразя България, която обичах повече от себе си. Мразя я, защото позволи да бъда инквизиран така жестоко за нищо.“ Добавил още: „Ако успея да се спася – боси и голи, с децата на гръб; ще просиме ли, Черно море ли ще преплуваме, искам да се махна от тази страна!“ Бил е убеден, че ако стигне до съд, ще го оправдаят, защото е невинен.
В болницата на Червения кръст проф. Ташев полага огромни човешки и лекарски усилия, за да го спаси. Преливат му и кръв на няколко пъти, докато постепенно положението му се подобрява. Тогава професорът се обажда на майка ми и я уверява, че Райко Алексиев ще бъде спасен. Даже по думите му той бил вече по-добре, че започнал и да се шегува: „Г-н докторе, казвал, какво ме храните с тия диети, дайте ми една свинска пържола и една чаша вино и аз веднага ще оздравея.“
След няколко денонощни дежурства при баща ми проф. Ташев си отива вкъщи, като оставя при него една лекарка. Отвън дежурял милиционер. След тръгването му обаче идва някаква руска лекарка или партизанка (каква е била точно, не се знае), която заявява, че ще му сложи една инжекция и той ще се почувства много по-добре. Веднага след инжекцията Райко Алексиев умира.
Майка ми успя да изиска ковчега с тялото. Той беше закован и беше забранено да се отваря, но дядо ми нареди да го отковем, за да видим дали вътре е той. Отворихме ковчега и аз не можах да позная баща си, който беше затворен само преди два месеца. Това беше съвсем друг човек – подпухнал, неузнаваем, човек, който е преживял страхотни физически и душевни страдания. А вуйчо ми, който е успял да влезе в моргата и да го види гол, казваше: „По тялото му още личаха следите от побоя, токовете от ботушите. Половите му органи бяха смазани.“
След това го осъдиха посмъртно. Аз имам присъдата. В нея пише, че с две карикатури и една злободневка е уронил престижа на англо-американците. Нищо не се споменава за СССР, въпреки че има вероятност за неговото ликвидиране да е допринесло НКВД. Защото през 1937 г. той направи една карикатура – Сталин с лулата, над него една червена звезда и на петте ѝ края по една глава: Троцки, Бухарин, Зиновиев. Отдолу текстът гласеше: „Не се натискайте, един по един, има място за всички.“ А както е известно, Сталин не прощаваше[4].
Осъдиха го на конфискация на недвижимото имущество. В същото време и цялото ни движимо имущество беше разграбено. Ако се направи една аналогия със съпругата на Богдан Филов – човека, най-мразен и от партията, и от Москва, – на нея пак ѝ оставиха един апартамент. На нас – нищо.
* * *
Един от най-ревностните възкресители на Райко Алексиев бе Радой Ралин, сатирик, поет, публицист, сам жертва на падналия политически режим заради волнодумството си. Всестранно надарен, безкрайно начетен и обаятелен, Радой, както го наричахме въпреки огромната интелектуална и възрастова разлика помежду ни, стана активен член на Фондацията „Райко Алексиев”. Той доведе в Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, където основно работех, един слабоват, побелял, възрастен мъж и ми го представи като дългогодишен изследовател и упорит привърженик на творческата реабилитация на Райко Алексиев. Казваше се Стефан Чолаков – едно име, което днес едва ли ще говори някому нещо. Оказа се, че този тих и скромен човек, превалил седемдесет и петгодишна възраст, е някогашен журналист, публицист и редактор във филмопроизводството. В разговора ни Чолаков каза, че от младостта си пази спомени за единствения, както се изрази, седмичен хумористичен вестник у нас. Още преди 1989 г. той си поставя невъзможната задача да пребори табуто около личността и наследството на Райко Алексиев, най-вече неговия в-к „Щурец”. Дълго събира материали, прави в Народната библиотека фотокопия на карикатури от вестника, проучва фактите, за да опровергае присъдата „фашист”/„враг”, произнесена над редактора. И в крайна сметка подготвя ръкопис, с който безплодно обикаля редакции и издателства, посрещан с високомерие и неизбежно отрицание. Чудя се, как опитите му да се провре през ситото на цензурата и да разбие статуквото не са довели до по-остри мерки спрямо самия него. Предпазила го е може би наивната откритост, с която е отстоявал убедеността си, че одиозният етикет, лепнат върху Райко Алексиев, е поправима грешка, резултат от нелепа личностна саморазправа, оклеветяване, недооценяване… Само че културната партийна номенклатура не бе притъпила своята бдителност – дори и по време на т.нар. перестройка. Малко преди 1989 г. неуморимият Стефан Чолаков съумява все пак да сключи договор с Творческия фонд на Съюза на българските журналисти (СБЖ), съгласно който трудът му или поне части от него ще бъдат публикувани в изданията на съюза – сп. „Български журналист”, сп. „Съвременна журналистика” и в-к „Поглед”. Редакциите обаче отхвърлят текстовете. Същото се получава и с поръчаната от Годишника на Факултета по журналистика статия, подкрепена с положителна рецензия от Института за литература при БАН.
От гледище на по-късно огласените факти, обстоятелства и предположения около смъртта на Райко Алексиев този сюжет е готов материал за политико-психологическа драма с трагедиен оттенък. Признавам, че съм особено чувствителен към жестокостта, към насилието, към античовешкостта. Р. Алексиев без съмнение е бил човек с хуманна нагласа, помагащ на по-слабите и онеправданите. Като председател на Съюза на дружествата на художниците той е защитил своите колеги от еврейски произход, заплашени от репресиите на Закона за защита на нацията (за което има документи). Реагирал е остро срещу насилието и саморазправата на Сталин в Съветска Русия. Не е венцехвалел Хитлеровата политика – във вестника му такива материали отсъстват (Чолаков здраво е разчепкал тази тема!). Насилието срещу изкуството, т.е. войнстващото бездарие, са му били не по-малко противни. Но спрямо редактора на „Щурец” след 9. ІХ. е извършен зверски акт, абсолютно незаконен, чисто престъпен: предумишлено убийство по особено мъчителен начин. Вместо да разследва, да осъди и накаже виновниците, властта (чрез подопечните ѝ правораздавателни органи) легитимира престъплението, като осъжда вече мъртвия, ликвидирания. Създава се „вражеска” митология, официализирана във „фактология”. А един от най-жестоките мъчители, този, за когото се твърди (макар и недоказано[5]), че е тъпчел пребитото тяло на агонизиращия, става по-късно председател на СБЖ. Е, как тогава, близо 45 години след убийството, в печатните издания на същия този съюз да бъде допуснат материал за убития?!
Има и символика в самия псевдоним на Райко Алексиев – Фра Дяволо, – стоящ под главата на неговия „Щурец”. С избора му редакторът сякаш предрича насилствената си смърт, защото това е прозвището на историческата личност Микеле Педза (1760–1806), обесен в Неапол като разбойник. Но действителният Фра Дяволо не е просто разбойник, той е „добър разбойник”, дори революционер, водач на съпротивата срещу френската окупация на Неапол, придобил романтична слава и наречен Фра Дяволо (брат на дявола). Две години след смъртта му в Париж вече се играе пиесата „Фра Дяволо – главатарят на бандитите“. По-късно писатели като Пол Февал, Алесандър Дюма, Уошингтън Ървинг го приобщават към персонажите си, а композиторът Даниел Обер му посвещава най-известната си комична опера „Фра Дяволо” (1830), по която един век по-къснно (1933 г.) е заснет филм с участието на неподражаемите Лаурел и Харди.
Но да продължим с одисеята на Стефан Чолаков. Едва през 1990 г. в бр. 3 на сп. „Български журналист” излиза негова публикация за Райко Алексиев и „Щурец”, която по думите му се явява първата в българския печат след близо половинвековна забрава и забрана. Казано иначе, ледовете се пропукват.
Приехме да издадем книгата на Ст. Чолаков „Хумористичният вестник „Щурец” и неговият редактор Райко Алексиев” в Университетското издателство. Радой Ралин написа великолепен предговор, а аз станах неин редактор, което не бе лека задача, имайки предвид, че иначе съвестният автор нямаше много опит в писането и структурирането на подобна книга-албум. Редактирах машинописния оригинал, Чолаков преписваше страниците, после отново сверявах поправките, а накрая текстът се набираше, коригираше и т.н. (Така работехме по онова време в издателствата и когато днес обяснявам тоя „допотопен” процес на студентите ми, срещам изумените им погледи.)
Планирахме изданието като монографичен, богато илюстриран труд, мечтаехме си даже за цветни репродукции. Уви това се оказа технически трудно и отчасти неизпълнимо, от една страна, поради лошото качество на фотокопията, от друга – в зората на демокрацията добри хартии и картони не се намираха (те бяха обект на черноборсаджийство), което наложи да се задоволим с черно-бяла илюстрация и лош, дори на места замазан печат и поне два различни вида хартия. Забави се и самото издаване, книгата видя бял свят едва през 1992 г. И въпреки това тя бе първата и дълго време единствената, посветена на Райко Алексиев. През 1993 г., по повод 100-годишнитата му, издадохме и „Хумористична история на българите”, по-късно, през 2007 г., излезе документалният роман на Ивайла Александрова „Горещо червено” – най-подробното и дълбоко изследване-разследване на живота и смъртта на Райко Алексиев.
* * *
При цялата си всестранна надареност Райко Алексиев е преди всичко художник. Пишещ художник, автор на десетки хумористични разкази, фейлетони и друга кратка проза, публикувал няколко прозаически книги. У нас има немалко писатели, които са художници (и обратното): Константин Величков, Алеко Константинов, Александър Божинов, Боян Пенев, Николай Райнов, Илия Бешков, Сирак Скитник, Гео Милев, Добри Немиров, Чудомир, Жорж Папазов, Борис Шивачев, Димитър Димов, Андрей Германов, Йордан Радичков, та до днешно време: Георги Трифонов, Евгени Кузманов, Христо Кърджилов… При някои от тях двата таланта се съвместяват, при други преобладава единият, при трети рисуването/писането е по-скоро хоби.
Има и един, който се мъчи да изяви и писателство, и художничество, без да притежава дарба в тия посоки, но пък е със завидни амбиции, подплатени с партийно-антифашистка биография. Казва се Крум Кюлявков и поведението му също генерира символика. Бил за кратко сътрудник на „Щурец” и отхвърлен от редактора (най-вероятно поради липса на качества), той по-късно прекроява фактите в своя изгода, даже се героизира, което е лесно, понеже опонентът му е мъртъв. Пред Народния съд казва: „В 1941 г., когато се върнах аз от Съветска Русия, той [Р. Алексиев] ме извика за сътрудник (…). Казах му, че мога да бъда сътрудник, ако не пише нищо против Съветския съюз. Той ми даде такова обещание и аз започнах да му сътруднича. Като започна войната със Съветския съюз, той обърна политиката си на 180 градуса. Не ме приемаше в къщата си и започна да дава карикатури, вредни за Съветския съюз – и, да извинявате за израза, да пише „Сесесере”.”[6]
Прочетох някои от съчиненията на Крум Кюлявков в „Щурец”, подписани с един от псевдонимите му – Каран. Държа да отбележа, че по същото време (началото на 1941 г.) Р. Алексиев печата във вестника си и съветски хумор – напр. майстори като Михаил Зощенко, Иля Илф и Евгени Петров… На техния фон претендиращите да са хумористични разкази на Каран са блудкави, лишени от въображение, не надхвърлят битовото ниво, езикът им е беден. Един от тях – „Операция” (бр. 429, 28 февр. 1941), разказва за двама лежащи в болница, които очакват операция, страх ги е за живота им, но най-много се бои този, комуто предстои да отрежат само една сливица. Първият, с по-тежката диагноза, се възстановява с… червено вино, но в момента на изписването му научава, че вторият е умрял (от страх!) преди да го оперират. Това е. За прозорливия читател, който познава биографиите на Райко Алексиев и Крум Кюлявков, диалогът между литературната и житейската проза е разпознаваем.
Няма категорични сведения дали Кр. Кюлявков е сред физическите изтезатели на Райко Алексиев. Но със сигурност се знае, че след ареста и усмъртяването на редактора заемащият важен пост в милицията и цензурата отхвърлен негов сътрудник влиза в апартамента му, взема от закачалката елегантното му кожено палто, донесено от Париж, и го облича. Ето я пак символиката: „преобличайки се”, Кюлявков се превръща в новия законодател на изкуството и литературата. „Кюлявковци скроиха кюляфа на такива като Райко Алексиев…”[7] – произнася афористично Радой Ралин. Самият Кюлявков обаче не успява да се нарадва на завоеванията си – умира от рак десетина години след случката с коженото палто и свидетелските си показания пред Народния съд.
Фра Дяволо има изобилие от таланти, писането и рисуването му сякаш са неразделимо сраснали – което му открива простори да списва почти сам вестника си, за една безсънна нощ. „Човекът вестник”, както го наричат, е майстор на кратките „несериозни” словесни жанрове, не са му чужди и сериозните, но моето предпочитание клони към художника. Райко Алексиев е на първо място карикатурист, без въобще да подценяваме живописта му. Неговата стихия е вестникът – сатиричният, където може да съвмести образа и словото, използвайки възможностите на пресата кратко да отразява и коментира текущото, ставащото. Но при това изобилие от жанрове на смеха – от разказа и фейлетона до антрефилето и вица, – при тая бързина и калейдоскопичност, завъртаща се между битийно важното и битово забавното, неизбежно е някои от текстовете в „Щурец” да „олекнат”. При карикатурата на Райко Алексиев това не се случва. Той издига в съвършенство свойството ѝ да изкривява човешкия образ, да го шаржира, да го прави не само смешен, но дори гротесков; така събитието излиза на показ и става всеобщо достъпно в своите комични черти, като с помощта на сатиричната ирония придобива едновременно и драматични измерения.
Карикатурите от зрелите десетилетия на Алексиев са дотолкова индивидуални и разпознаваеми, че не могат да се сбъркат с ничий друг почерк. Неслучайно в литературните жанрове той излиза с множество псевдоними, в редакторството се самоназовава „Брат на дявола”, докато карикатурите подписва с името и фамилията си – значи тъкмо там той е най-много себе си. С времето рисунъкът му се изчиства от декоративни подробности, ранната връзка със сецесиона е преодоляна, черно-бялото и цветното (предимно фоново) изображение се допълват. В неговите карикатури личи остра злободневност; те остроумно, но безкомпромисно коментират предимно политически, социални, културно-образователни и по-малко битови проблеми; героите в тях са от всички прослойки, дълбоко изучени от твореца; в тях пълнокръвно живее модерният технизиран ХХ век и едновременно с това културната нищета и еснафският манталитет на мнозина, битуващи в него. Радой Ралин пише: „цялата световна и вътрешна политика най-сгъстено и находчиво се поднасяше в „Щурец” като изписана баница!…”[8]. В сатиричната рисунка има находчиви метафори, но тя говори и директно, публицистично, текстът към нея също е и пряк, и афористичен, обобщаващ. С други думи визуалното и словесното великолепно се съвместяват, но първото винаги е по-въздействащо.
В правенето на вестника си Фра Дяволо прилича на фокусник; той се явява в различни лица и маски, раздвоява се, разтроява се, мултиплицира се и се травестира в 23 псевдонима. Ту един, ту друг: редактор, автор (пишещ и рисуващ), ловък бизнесмен, умеещ да улавя и пулса на общественото „сърцебиене”, и вкусовете на масовата публика, той тръгва от тираж 2000 бр. и в апогея си достига до космическите за онова време 50 000 бр. Стефан Танев (1888–1952), друг опитен журналист, редактор и издател, който споделя съдбата на осъдените от Народния съд, пише с респект, че в-к „Щурец” „даваше на Райко в последните месеци над 200 000 лв. месечна печалба”[9].
Синът Веселин Алексиев справедливо пита – а къде са отивали парите? Би трябвало този български Шпрингер да е бил милионер. Но не е бил. Райко Алексиев е живеел охолно, но е раздавал с щедра ръка на нуждаещите се – със същата разточителност, с която е раздавал многобройните си таланти на своите читатели, убеден, че за свободния способен човек парите и имуществото са второстепенен проблем. Хипотетично подбудите за убийството му са политически. Но не само. И той го е прозрял преди смъртта си, казвайки: „Бият ме невзрачни художничета и писатели, които ме питат: „Ти, мръсно куче, защо не поместваше нещата, които ти пращахме?“ А аз им отговарям: „И сега да е, като са невзрачни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника.“ Версията, че едва ли не самият Сталин е поръчал смъртоносната инжекция звучи легендарно (на Големия Брат съвсем не му е било до това). Една по-„обикновена”, по-нашенска история се провира зад политическия параван. Фра Дяволо става жертва на българския сталинизъм в най-отвратителните му „революционни” черти. Сталинизъм, който изстъпва на предни позиции „кюлявковщината”, обединеното, завистливо, отмъстително, престъпно бездарие, способно да клевети, пребива, убива и осъжда на смърт достойните и талантливите. След което да ги обявява за врагове, да присвоява дрехите им, жилищата им, имуществото им.
Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.
______________________
[1] Райко Алексиев има трима синове – Веселин, Александър и Радослав, първият и последният са покойници. Б.а.
[2] В бр. 210 (18 дек. 1936) на „Щурец“ откриваме следното „Писмо до „Щурец”: „Г-н Редакторе, какви са тия реклами, които сегиз-тогиз помествате на първа стр. на Щ, там, където обикновено сме свикнали да срещаме духовити шеги и закачки на злободневни теми? Молим ви, оправете тая работа. Ваш читател: Ешкенази. Б. Н. Любезни читателю, За ваше успокоение съобщаваме, че въпросните реклами са обикновено – оказион… – и се поместват в последния момент, когато от приготвения и набран в печатницата хумористичен материал случайно се окаже недостатъчен… Та, значи, понеже законът е такъв, че природата не търпи празно пространство, рекламите, приготвени за други вестници, които се печатат в същата печатница, идват на помощ, за да се запълни празното пространство.“ Б.а.
[3] Веселин Алексиев цитира по памет. Става дума за разказа „Издигнати хора“, който публикуваме изцяло в настоящия брой. – Бел. моя, А. Бенб. Бележка с днешна дата: в същия брой на сп. „Пламък” са публикувани две карикатури на Райко Алексиев и разказът „Издигнати хора”. Б.а.
[4] Карикатурата е отпечатана в бр. 194 от 1936 г. В бр. 219 от 1937 г. откриваме друга карикатура на Р. Алексиев с подобен сюжет. Там Сталин е изобразен с фенер в едната ръка и с кървав сърп в другата. Отдолу пише: „Диоген Московски. – Има ли някъде останал още някой стар революционер, който не се познава с прокурора.“ Б.а.
[5] Според Радой Ралин, цитиран от Ивайла Александрова в книгата ѝ „Горещо червено” (2007, с. 68), името на мъчителя е Георги Боков. Не искам на моята възраст да си слагам грях на душата с недоказани обвинения, но съм длъжен да отбележа това твърдение. Б.а.
[6] Свидетелски показания на Кр. Кюлявков пред Народния съд, 20.03.1945 г., по т.нар. дело срещу интелектуалците, по което е осъден посмъртно и Р. Алексиев. Цит. по: Александрова, Ивайла. Горещо червено. С., 2007, с. 147. Б.а.
[7] Пак там, с. 185. Б.а.
[8] Ралин, Радой. Райко Алексиев – спомен и присъствие (предговор). – В: Чолаков, Стефан. Хумористичният вестник „Щурец” и неговият редактор Райко Алексиев. С., 1992, с. 7. Б.а.
[9] Танев, Стефан. Отворени писма. Спомени и изповеди на главния редактор на в. „Утро“, писани в Централния затвор. С., 1994, с. 108. Б.а.
