Баладичните съдби на две деятелки в Априлското въстание от Средногорието
Днес изповядваме общонационален култ към Райна Княгиня, но сякаш забравяме, че има още една средногорка (родом е от Татар Пазарджик), която е вписала името си в Априлската епопея на Четвърти революционен окръг. Това е Мария (наричана още Йонка, Ньонка, Нонка, Нона) Сутич (Шутич). Единствената жена в Хвърковатата чета на Бенковски.
Какво знаем за нея? Тя е почти връстничка на Райна Попгеоргиева Футекова. В семейните регистри на Община Пловдив четем, че е родена в Татар Пазарджик на 25.05.1859 г., тоест 3 години след Княгинята. Захарий Стоянов я определя като „млада жена на 17–18 години“, а смъртният ѝ акт свидетелства, че е починала на „възраст 75 години“, което значи, че е била родена през 1857 г., тоест само година след панагюрската знаменоска. Биографите на Мария Сутич, назоваваща се Нонка Сутичова, приемат като по-меродавна датата 25 май 1859.[1]
Знаменателен е фактът, че Мария произхожда от семейство с роднински връзки с големия род Консулови. През 1872 г. тя е изпратена от родителите си да поеме грижите за децата и да помага в домакинството на видното семейство. Георги Консулов в началото на 1876 г. е официален предприемач по строежа на Баронхиршовата железница и се премества от Пазарджик на гара Белово. С покровителите си заминава и Мария. Г. Консулов е участник в националносвободителните борби, заточеник в Мала Азия и не на последно място – баща на голямата българска художница Елисавета Консулова-Вазова и дядо на графичката и писателка Бинка Вазова.[2]
В строежа на железницата работят като инженери и техници германци, италианци, гърци, далматинци. Един от последните е Иван Сутич, дошъл в Белово от прекрасния Дубровник, за да се влюби в България в изящната дребничка Мария, с която се венчават и заживяват в свой дом недалече от Консулови.
Да не забравяме, че апостолът Тодор Каблешков е началник на гара Белово, където организира читалищната и революционна дейност. Неслучайно е така паметно посрещането на Георги Бенковски и неговата Хвърковата чета от жителите, в това число и чужденците на гара Белово. Според летописеца Захарий Стоянов те възторжено го приветстват с „Виво“ и „Вива капитан Бенковски“, наред с българските възгласи „Да живей“ и „Ура“, като хвърлят из калта раздраните си червени фесове. Конницата спира „в апогея на своята слава“ на мегдана, пред дома на „многострадалния отпосле Михаил Радулов“. Свещеникът е председател на местния революционен комитет, създаден през 1875 г., по време на подготовката на злополучното Старозагорско въстание. Ярко драматичната съдба на легендарния беловски поп, в която се сливат посоките на църковната, просветителската и революционната история, е значима отделна тема.[3]
Още по-красноречив факт е поканата на Иван Сутич четниците и войводата Бенковски да гостуват в дома му. Предводителят на българските въстаници е впечатлен от множеството редки и ценни оръжия, украсили стените на българо-хърватския дом. Ето живото описание на Летописеца: „…Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр. приехме ние от европейците… Когато поискахме оръжието и на далматинеца Ивана Шутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, той отговори, че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие. – Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? – казаха няколко гласа от дружината. – Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! – извика Иван Шутич малко сърдито. – Да вървя за Одрин, значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа, и заедно с жена ми ще дойда с вашата чета!… Бенковски, както и всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само чужденците съчувствуват на нашето дело, но и техните жени…“.
И едно важно допълнение. Бенковски е този, който приветства женското включване в четата, като изрично разпорежда на Летописеца да увековечи в записките си точната дата на събитието: „…Запиши, че днес, 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята“. Това е изключително важно, защото изрично доказва отношението на Бенковски, засвидетелствано преди това и във възлагането на везенето и носенето на знамето на панагюрската учителка. Лидерът Бенковски, толкова суров към мъжете, се оказва отворен към идеята за равноправното участие на жената в историята! Решението му българска Княгиня да възвести въстанието, адмирациите му към решимостта на Мария Сутич да тръгне с мъжа си доказват, че иде реч не за единичен, спонтанен акт, а за методично модерно европейско поведение… За разлика от предразсъдъците на преобладаващата част съвременници спрямо „нищо и никаквите“, „слаби“ девойки. Защото Райна Попгеоргиева е на 20, а Мария/Ньонка едва на 17–18 години…
И Бенковски е бил прав, що се отнася до жените в Белово. Когато редовните турски войски настъпват в Бельово, те събират мъжете и започват да ги малтретират. Нападателите игнорират женската тълпа, която безмълвно наблюдава изтезанията на мъжете. Когато обаче се разнася вестта, че Кочо Курта ще бъде обесен, жените яростно атакуват войниците и комендантът разпорежда да се свали „осъдения“ от бесилката! Ето го целия епизод, както го е описал първият хронист, прекият свидетел Никола Йонков Владикин през 1887 г.: „Отчаянието и безразсъдната решителност облада всичките живи души в селото. Решителната минута настъпи. Жените презряха децата си, имотите си и собствения си живот. Те почнаха с наежено състояние и свиреп поглед да напущат скривалищата си. /…/ Жените като наранени тигрици грабнаха дърветата си и със страшни викове нападнаха ненадейно войската, която се смути и се обърна в бягство! Командантина ѝ веднага свали Кочо Курта от бесилото… Жените се оттеглиха, защото горещото им желание се изпълни. След това той се разпореди да се турни стража на улицата, за да не могат жените да нападат и започна изново да бие и изново да качва Кочо Курта на бесилото…“.
Следва обаче втора, още по-отчаяна атака на жените, които вече веднъж са се прежалили! Ето ги тези женски „шопи със сопи“: „Тогава те се хвърлиха като отчаяни войници в боя и със страшни писъци и викове, с разчорлавени, разплетени коси, със свирепи стремления се измешаха из войската и проникнаха дори до самото място, дето беше Кочо Курта и другите бельовци. Юзбашията се уплаши да не стане кръвопролитие, изтегли сабята си и почна да вика на жените да отстъпят, което те не искаха да направят. Те се оттеглиха чак тогава, когато юзбашията пусна селяните и си отиде, като заведе няколко от собствените си солдати с пукнати глави…“.[4]
Нямам обяснение как това ярко свидетелство за жените, превърнати в юнаци, е останало чак до 1934 г. непопулярно, макар да ни го разказва човек, наблюдавал съвсем пряко женския бунт от тавана на Чоролеевата къща. Има сведения, че Димитър Страшимиров е бил в недобри отношения със свидетеля на случилото се, каквито впрочем са и тези с поп Грую и Орчо войвода… Това хвърля сянка и върху знанието за цялостното участие на беловци в Априлското въстание, уви.
Мария Сутич вече е в Балкана, когато се разгръщат яростните сцени на мегдана в Белово. Все пак да си зададем въпроса, дали ако тя беше останала в селото, щеше да бъде сред „лъвиците“ (по определението на Никола Станев)? На пръв поглед обезумелите жени от описанието на Владикин и Станев са абсолютно несъпоставими с изисканата, кокетна, фина градска жена Мария/Ньонка Сутич. И все пак – тя също е храбра беловка, защото се включва до съпруга си в Хвърковатата чета с решимостта на „картагенките“ от гара Белово.
Ето извода и на още един историограф за това психологическо преображение: „Жените умеят да защитават онова, в което вярват.“[5]
След това навлизане в дебрите на непознатата история на Априлското въстание нека се върнем при лутащата се из Балкана, вече недотам Хвърковата чета…
Захарий Стоянов е повлиян от постановеното от Бенковски почтително, дори възвишено вписване на младичката съпруга на далматинеца Сутич в четата и в историята. На няколко места в Записките я нарича „нашата героиня“. Правдив летописец и на героичните, и на унизителните епизоди от въстанието, Захарий не скрива тежкия факт, че по време на мъчителния преход на 75-те конници към Тетевенския Балкан някои от четниците замислят убийството ѝ, като считат, че пораженията и човешките жертви в битките по пътя се дължат на нейното присъствие в четата. Преди това Бенковски на няколко пъти напразно е призовавал семейството да се върне в Белово, особено при вида на преображението на слабата жена, чиято лека лятна рокля е раздрана от драките и се превръща в парцали, а бялото ѝ лице „в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко“ според З. Стоянов… Все пак преданата българка успява да издържи тежкия и безславен преход из Балкана редом с мъжете, които тайно планират усмъртяването ѝ. Отново Бенковски е този, който подразбира грозния хайдушки замисъл и се застъпва за нея. От своя страна, Мария/Ньонка ги спасява с женската си предвидливост в момент на неописуем глад, когато са принудени да ядат букова шума и дори конско месо! Ето как пресъздава този сюжет Летописеца: „…като всяка къщовница жена, била си отделила настрана в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се“. И нежната Ньонка раздава на момчетата „с малката си ръчичка като нафора“ благодатните корички хляб…
Тук стигаме и до още един емблематичен епизод, сродяващ фигурите на панагюрската Княгиня и беловската четничка. Затворническите тегла!
При поредно сражение на останките от Хвърковатата чета в Тетевенския балкан, недалеч от с. Липян група българи и далматинци са заловени, сред тях и семейство Сутич. Три месеца, точно колкото и Крал Къз[6], Мария Сутич и съпругът ѝ са затворени в „Черната джамия“. Макар и поотделно, без никога да са се срещали и познавали – едната в Пловдив, другата в София, и двете корави средногорки са подложени на мъчения, подигравки и унижения. И двете биват освободени с помощта на влиятелни чуждестранни консули. Иван Сутич е поданик на Австро-Унгария, затова той и жена му получават застъпничеството на австрийския консул в София, за да излязат от зандана. Уви, здравето на храбрия далматинец е разбито след всичко преживяно в Черната джамия и скоро след Освобождението той умира в Пловдив.[7]
Да припомням ли, че поборникът Васил Дипчев, съпругът на Райна Футекова, също умира в резултат от безчовечни побои в Черната джамия, само че… от политическите си врагове българи след Освобождението?
Друга съществена съпоставка в съдбите на изстрадалите българки откриваме в самотната им битка за признаване от държавата на участието им във въстанието. И тук те се оказват сестри по отхвърлянето си като поборнички…
Нека отворя една „историческа“ скоба. През 1880 г. в бр. 50 на „Държавен вестник“ е публикуван новоприетият Закон за подобрение положението на поборниците, едно от условията за признаването им е да не са в състояние да изкарват самостоятелно прехраната си. Очевидно е, че тук изначално няма място за оцеляващи жени като Райна и Мария/Ньонка, които стоически осигуряват хляба си… Да не говорим, че процедурата изисква свидетелствата на поне трима участници в събитията. Странно изглежда днес, че сред списъците на четите, утвърдени от Народното събрание, кой знае защо отсъства Хвърковата…, а още по-странен е фактът, че на 10.09.1884 г. Министерският съвет в Княжество България постановява да се избягва даването на пенсии на поборници от Източна Румелия. Неуместно е елиминирането на източнорумелийските деятели, сред които престрадалите и доведени до просешка тояга след Освобождението панагюрци, копривщенци, клисурци, перущенци, батачани, беловци… Та нали те направиха въстанието!
Мария/Ньонка е една от тях. През 1898 г. тя пише отчаяно прошение до Народното събрание, в което сякаш се оправдава за всъщност основателните си претенции към държавата: „…Допреди смъртта на съпруга ми нам никога не минаваше и през ум да искаме възнаграждение за тия ни заслуги, обаче след това, като останах в крайно бедно положение, заставена съм да прибегна до това средство…“[8]
Заявлението ѝ под №7865/12.11.1898 до Пенсионния отдел на Министерство на финансите е придружено от писмените свидетелски показания на Кръстьо Никланович, Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Делибалтов, Станчо Станчов. Не трима, а петима свидетелстват за участието ѝ в Хвърковатата чета! Напразни усилия. Преписката се бави цели пет години, в които вдовицата на Сутич изнемогва материално. Принудена е да изпрати нова молба до Народното събрание през 1903 г. Председателят на НС Драган Цанков го препраща на Министерство на финансите, което го оставя без отговор. Министерските аргументи звучат днес безотговорно – въстанието било „всенародно“ и затова не можело да се отграничават поборници в него… И още, конкретно по казуса Мария Сутич (то важи в пълна сила и за Райна Княгиня). Според висшестоящите решението за отказ от 24.01.1903 г. е „…резонно и основателно, защото Пенсионното отделение намира за опасно и нецелесъобразно да внесе каквото и да е предложение за удовлетворяване на молбата на просителката, от страх да не създаде прецедент, на който последиците не могат да се предвидят и може да бъдат твърде вредни и за съкровището, и за моралната страна на идеята на националните пенсии и възнаграждения…“
Озадачаващи са двете Свидетелства, издадени на една и съща дата (две години по-рано от неуспешната молба на Мария Сутич), относно поборничеството на Райна Княгиня.
Първото[9]:
ПАНАГЮРСКО ГРАДСКО Необгербовано по &4, чл. 24
ОБЩИНСКО УПРАВЛЕНИЕ по Закона за гербовия сбор
№1342
23 май 1896
СВИДЕТЕЛСТВО
Дадено от Панагюрското градско общинско управление на пенсионерката Райна Попгеоргиева Футекова от гр. Панагюрище в удостоверение на това, че тя беше една ревностна деятелка по Панагюрското въстание за народното ни освобождение през 1876 година.
Много по-рано ней беше възложено от апостола Бенковски и комитета и уши онова златно шито знаме, което въодушевяваше въстаниците.
След проглашението на въстанието по нейно желание тя на кон и с целеустремената чета носи знамето по всичкото церемониално шествие в гр. Панагюрище.
За всичко това тя скъпо плати и изпати след потушаването на въстанието.
Тя биде уловена от турските войски, мъчена, изтезавана и откарана в гр. Пловдив в женский затвор, гдето изтърпе затвор цели три месеца и вследствие амнистията тя биде освободена на 31 юли 1876 година.
Панагюрски градски кмет: /Т. Дедов/
Секретар: /Ан. Закарелов/
И второто, със същата изходни данни, от същите хора в кметството, с единствена разлика в номера, следващ по ред, а именно – №1343. Затова пък с коренно противоположно заключение на внушенията в предходното свидетелство за заслугите ѝ на „ревностната деятелка“ във въстанието, носила „по нейно желание“ на кон „златно шитото знаме“, което „въодушевяваше въстаниците“, без да броим затворническите ѝ изпитания… Ето го:
СВИДЕТЕЛСТВО[10]
Дадено от Панагюрското градско общинско управление на пенсионерката Райна Попгеоргиева от гр. Панагюрище в удостоверение на това, че семейното ѝ положение е, както следва: тя, 37 години, съпруг Васил Ив. Дипчев, 50 год., помощ. адвокат в гр. Гол. Конаре, и синове Иван – 10 год., Георги – 8 год., Владимир – 6 год., Петър – 3 год., Асен – 1 год.
Поменатата притежава 1/6 част от къща и една нива, оценени по сметка за 550 лева.
Съпругът ѝ притежава една къща и една ливада, оценени по сметка за 240 лева, от които не получават почти никакъв доход.
Поменатата няма качествата, предвидени в чл. 23 от Закона за подобрение положението на поборниците.
Градски кмет: /Т. Дедов/
Секретар: /Ан. Закарелов/
Месец по-късно Райна Дипчева все пак е получила поборническа пенсия. За това съдим от запазения документ за прекратяването ѝ поради кончината ѝ.
Определената с Указ №131 от 26 юли 1896 година поборническа пенсия на Райна Попгеоргиева от София в размер на 1200 рена годишно да се прекрати от 29 юли 1917 година, защото е починала.
ПОДПИС: /не се чете/
Мария Сутич обаче дочаква на свой ред лелеяната поборническа пенсия едва през 20-те години на ХХ век. Преди това се е задоволявала единствено с възпоменателния медал без материално покритие, раздаден на априлци от княз Фердинанд за 25-годишнината от Априлското въстание през 1901 г. Разбира се, Райна Княгиня също получава медал. Виждаме я с него на една много изразителна снимка със стари поборници на откриване Паметника на свободата в Русе, на която тя е най-младата и почти усмихната…
Заслугата за все пак дочаканото признание на участничката в Хвърковатата чета дължим в голяма степен на журналиста Христо Пунев, тогава депутат в Народното събрание, инициатор на кампания за компенсиране на поборниците.
Едно нелирическо отклонение. Сестрите на Ангел Кънчев – Кина, Иванка и Стояна, са нарицателен пример за съдбата на близките на националните герои след Освобождението. Първи Иван Вазов и Захарий Стоянов оповестяват обидната бедност, в която трите жени са принудени да вегетират. Четвъртото Обикновено народно събрание на 13.11.1884 г. разглежда положението им и отпуска единствено на Кина 30 лв., макар Иванка Горова да е куриер на БРЦК и да пренася пощата от Русе до Гюргево и обратно, участва заедно със съпруга си и сестра си Кина в изпращането на Ботевата чета към Отечеството… Нежната Иванка се завръща с руските войски заедно с Димитър Горов, безпримерния поддръжник на четите, подготвяни от приятеля му Ботйов да преминат Дунава, за да умре съвсем млада от туберкулоза в Трявна, където е погребана в двора на църквата…
Самата Кина Кънчева обаче след време изпада в политическа немилост, може би защото и след Освобождението продължава куриерската си дейност, този път в помощ на емигриралите офицери – детронатори на княз Александър Батенберг… Ето текста на разтърсващата ѝ молба до председателя на Народното събрание: „Вие, Господине председателю, ще прецените в сравнение с другите, които също тъй са рискували живота си за свободата на България, за която, както е известно, нашето семейство даде най-добрия си член – Ангел Кънчев, дали съм възнаградена аз и болната ми малоумна сестра Стояна, която се умопобърка при вида на застреляния ми брат на русенското пристанище, като сме оставени в дълбока старост да живеем с пенсията за изслужено време, наследена от покойния ми мъж? Днес вдовиците на руските офицери, които са участвували в Освободителната война, като мъжа ми, получават повече пенсия от мен, която освен качеството ми – жена на офицер от Освободителната война, съм самата поборница и сестра на революционер. Каква полза лично за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улици на името на брата ни и че недавна празнуваха много шумно петдесет години от героичната смърт на брата ни, когато ние, сестрите му, бяхме забравени да мизерстват! Ако е необходимо да се показва пример за народна непризнателност на младото поколение, то можем ние да бъдем показани за такъв, обаче днес при засиленото патриотично възпитание на младежта това не трябва да се допуска.“[11] Уви, било е допуснато, защото е факт, че и тази (втора) молба на Кина Кънчева не е била удовлетворена!
И тук става дума за доказана поборница, куриерка на БРЦК, не само сестра на героичния Ангел Кънчев. Какво остава за Венета, жената, и за Иванка, майката на Ботйов? Първата унизително е била приканвана да доказва, че е била не само в съжителство, а има и тапия за брака си с Христо Ботйов, втората не е получила държавна почит дори на погребението си…
Михаил Тошков обобщава: „Калоферският изследовател Никола Начев събира много материали за воеводските жени от Априлското въстание. Не издържа докрай и изоставя тази работа, отвратен от фактите, „които биха смразили кръвта и на един великан, на един титан“.[12]
В този историко-политически контекст съдбите на двете заслужили средногорки изглеждат сякаш по-благоприятни.
За разлика от Райна, майка на пет момчета и едно осиновено момиче, която сама се бори с бедността като вдовица, Мария/Ньонка има втори брак, в Пловдив… Омъжва се повторно на 50-годишна възраст за директора на пощата в квартал „Каршияка“ Димитър Овчаров. Няма собствени деца, затова пък осиновява и отглежда като родна майка двете по-малки сирачета на вдовеца – Мара и Борис. Така, както Райна Дипчева осиновява сирачето Гана Щъркова. Грижовни къщовници и майки са…
Отрадно е, че Мария Сутич се е радвала на обществено признание в залеза на дните си. Пловдивчани помнели как дребната старица се разхождала с чувство на достойнство из улиците на града, облечена в тъмни дрехи, но с неизменните дантелени ръкавици и чадърче, подобни на онези, с което спонтанно и трагикомично е тръгнала към Балкана в страшната 1876…
Песенната Райна Княгиня и почти неизвестната Мария Сутич днес имат красиви паметници в родните си градчета. Напълно заслужено, защото са всеотдайни, изтерзани, но издържали на инквизициите, без да предадат когото и да било от съратниците си, достойни българки!
Знаменоски на свободата и женското достойнство, предвестнички на модерната еманципирана европейка. Въвлечени в освободителното дело от апостолите или от съпрузите си, но съдбовно сродили се с него, устояли на всички варварски изпитания на нечовешкото време, в което са имали участта и мисията да бъдат жени. И българки.
[1] Николова, П. Април 1876. Пазарджишка летопис. РИМ-Пазарджик, 2016, с. 32–33.
[2] За феноменалната личност на Елисавета Консулова-Вазова и нейния баща, както и за преоткриването на графичката Бинка Вазова като значима писателка вж. повече в: Зографова, К. Хроники на Вазовия род. Книга втора. С., 2026.
[3] Свещеник Михаил Радулов през 1874 г. е основател, заедно с Тодор Каблешков, на читалище „Искра“, средище на патриотична дейност. Още Левски се е срещал с дейците за национално освобождение в Белово. За кръстните изпитания, през които минава М. Радулов, свидетелства в своя статия, насочена срещу политическата „слепота“ на английския държавник Биконсфилд самият Фьодор Достоевски. Той рисува експресивния контраст: пируващия на трапезата на живота туркофил Биконсфилд и разпънатите от башибозуците на кръстове беловски свещеници.
[4] Владикин, Н. История на Белювското въстание (1876). Народна печатница на Боян Прошек. 1887. Цит. по: 24 април – Бельово въстана! Сб., посветен на 145 г. на Априлското въстание. Б., 2021, с. 51.
[5] Пак там, с. 101.
[6] Името Райна Княгиня идва от „присмеха“ на турците, нарекли я „Крал Къз“ („Крал момиче“).
[7] НБКМ-БИА, П.д. 867, л.2–3–4.
[8] НБКМ-БИА, П. д. 867, л.3–4, документ №3.
[9] НБКМ-БИА, П. д. 162, а.е. 84, л.29.
[10] НБКМ-БИА, П.д. 162, а.е.84, л.9.
[11] Цит. по Тошков, М. Въоръжени с надежда. С., 1976, с. 104.
[12] Цит. съч., с. 105.
