1
2626

Раната Македония

Да, Македония е рана за всеки от нас. Всеки от нас е свързан по един или друг начин с Македония. Затова не можем да спрем да говорим и да мислим за нея. Затова някаква топка от горчивина и страдание, и безсилие стяга гърлото ни, когато заговорим за Македония. Затова когато пътуваме за Охрид, се чувстваме така странно – всички тези сурови и пустинни пейзажи са ни познати до болка, отпечатани са върху географската карта на душите ни преди още да сме ги видели, ние ги познаваме, и преди още да сме били за първи път в Охрид, ние сме го виждали и сме живели в него, и сме се любували на приказното езеро, и сме го сънували. Как кръвта проговаря в образи, които се оказват реалност, жива реалност, е загадка, за която само поетите могат да намерят думи. Но за друго исках да пиша. За това, че всеки има своята връзка с тази земя. Има своята позиция, своите комплекси, своите несъгласия. Раната Македония не бива да ни озлобява и противопоставя един на друг, напротив, именно заради тази обща наша болка всички се нуждаем в еднаква степен от утеха. Затова и си позволявам за трета поредна седмица да пиша върху тази тема. Към моите текстове имаше несъгласия и забележки, на които реших да не отговарям поотделно, а да доизкажа своята лична болка от раната Македония. Някои рани се лекуват с мехлем, други с билка, трети с добра дума, а някои не се лекуват и остават да кървят. Но и за тях не губим надежда, че някой ден ще се намери лек.

Когато говорим за Македония, винаги трябва да имаме предвид, че тя е рана и с думите си не бива да я човъркаме. Думите трябва да излизат от сърцето ни, да бъдат чисти, за да не я замърсим и да не гнояса. Всеки преживява тази рана различно, но тя е все рана. Когато аз пиша, изразявам своята болка и се стремя да не причинявам болка другиму, който я преживява по различен начин.

Погледнах на проблема през призмата на притчата за Соломоновия съд на истината, разказана в Трета книга Царства. Мъдрият цар разпознал коя от двете спорещи жени е истинската майка на детето, като предложил да го разсекат. Истинската е тази, която иска да остане живо, дори да бъде присъдено на измамницата. Новата история на новата Македонска държава е изтъкана от лъжи и кражба на история. Тези лъжи са започнати в Белград, но с пълна сила продължават и до днес в Скопие. В текстовете си аз посочих някои от най-безогледните примери. В премного публикации, особено в последните години, са изброени стотици примери на безогледни, фрапиращи, нагли или трагикомични лъжи, изопачения и фалшификации в македонски учебници, книги и статии, претендиращи да са научни. На всички тях е отговорено от наша страна, те са опровергани с доказани факти, но въпреки това фалшификациите не намаляват. От години работи двустранната историческа комисия, но и тя не показва напредък в постигане на обективната истина, защото от македонска страна истината не е цел.

Забелязва се обратен ефект – в разгорещените спорове се разгорещяват и страстите. Напрежението между двете спорещи страни се усилва и както винаги в подобна ситуация – добрият тон и добрите чувства остават на заден план. Не трябва и двете спорещи страни да се държат като лъжливата майка от притчата – „Сечете!“

Ние искаме Македония да е жива, та дори и да не бъде наша. Всъщност ние отдавна сме приели обективните факти такива, каквито са – че вече са отделна държава и нация. Това че първа в света България призна новообразуваната Македонска държава, не е единственият акт на приемане на новата политическа реалност. Македонската независимост не беше желана дори от много граждани и партии в самата Македония. Щастливо развитие на процесите беше, че Слободан Милошевич не започна война срещу отделилата се Македония, както направи срещу Словения и Хърватска. Решението на правителството на Филип Димитров от 1992 г. е еднакво важно и полезно както за България, така и за Македония. Събитията, случили се по-късно, го доказват. Отношенията между Македония и България биха имали отлична перспектива, ако съседите ни бяха продължили политиката на министър-председателя Любчо Георгиевски и президента Борис Трайковски.

Но цялата световна история е изтъкана от парадокси и абсурди. Иначе щеше ли да е изпълнена с толкова кръв и ненавист! През всички войни на Балканите македонските българи и от Егейска, и от Вардарска Македония са бягали все към майка България. Хиляди и хиляди! Голяма част от онези, които са останали по родните си места, са ги сърбизирали, гърцизирали или са ги избивали. Едва през 1944–45 г. започват да им измислят македонска азбука и език. „Решението за правописот на македонскиот йазик“ носи вчерашна дата – 7 юни 1945 г. Написано е с българска азбука, тъй като още няма пишещи машини с нововъведените букви. После комунистите от двете страни на границата започват да провеждат македоно-югославско обединение. Пак с принуда и насилие. Няма край на мъките за македонските българи. Нали така Дилбер Танас обясняваше името Мъкедония – мъки, мъки, мъки!

Една истинска майка не може да причинява мъки не своето дете, колкото и лошо да е то. Истинската майка винаги трябва да има търпение. Безкрайно търпение. И любов, и прошка.

България има пълни исторически основания за налагане вето на Република Северна Македония заради присвояването на българска история. Но какво трябва да прави България, когато северномакедонските историчари и политичари арогантно погазват историческите факти? Да отвръщаме на упорството с упорство ли е единствената правилна позиция? А ако пред Соломон истинската майка беше постъпила като лъжливата и беше казала „Сечете!“

В резултат на злощастни договори и войни България е изгубила големи територии, населени с българи: в Северна Добруджа, в Западните покрайнини и Поморавието, в Централна и Егейска Македония, в Беломорска и Одринска Тракия. Това са стотици чисто български или преобладаващо български села и градове. Водили сме войни, вдигали сме въстания за обединение и в края на краищата тези територии остават извън България, като постепенно и окончателно се обезбългаряват. Злощастна съдба, но съдба.

Сякаш най-тежко преживяваме обезбългаряването на Вардарска Македония. С вето не можем да спрем този процес. С втвърдяване на нашата позиция няма да постигнем успех, няма да наваксаме пропуските от миналото, няма да поправим допуснатите грешки. Нашите усилия трябва да бъдат насочени да обясним на света своята позиция. Да запознаем света с истинската история. Да намерим подходящата форма да убедим света, че позицията ни не е злонамерена, враждебна, дребнава или заядлива. Да изчистим нагарчащия привкус на спор. И да бъдем дипломатични, за да не изгубим и тази битка заради лоша дипломация. Изгубили сме достатъчно много заради лоша дипломация.

Историята на Македония е толкова превратна дори в личния живот на своите най-велики синове. Гоце Делчев милеел за две неща – за Родината и за скъпата си годеница Янка (Юстиниана) от големия охридски род Каневчеви. За Рождество Христово през 1902 г. той дошъл на прощална вечеря при нея в София. Предстояло му да замине отново за Македония. Тя му подарила въстаническо знаме, на което извезала фигури на лъв и на девойка, като казала, че това са те двамата. Подарила му и сърмен пуловер, който да го топли в македонските планини. Същата нощ той срещнал своя скъп приятел и съратник Михаил Герджиков, който се опитвал да го убеди да отложи заминаването си, защото хората не са въоръжени и не са готови за въстание. Герджиков по-късно ще напише, че никога не е виждал Гоце толкова тъжен и притеснен. Преди да се разделят, Войводата го прегърнал и казал със сълзи в очите: „Ако нещо се случи с мен, ако ме убият, има две неща, за които милея – родината и Янка. Пази ги и двете. Ако някога, по-късно, се породят някакви чувства между тебе и Янка, бъдете благословени“. Заминава за Самоков, после отива в Солун. Среща се с Яворов, с Даме Груев. На 2 май 1903 г. отива в село Баница, без да знае, че районът е пълен с турски войски. В кратка престрелка куршум пронизва Гоце в гърдите.

Пет години след неговата гибел, „след като между тях се породили чувства“, Михаил Герджиков предложил брак на Янка Каневчева. На следващата година се ражда дъщеря им Магда, която умира в София през 2009 г., малко преди да навърши сто години. Във великолепния филм на Михаил Венков „Сърцатата чета на Михаил Герджиков” 94-годишната Магда разказва покъртителната история на своите родители.

От такива живи връзки раната Македония кърви, но наш дълг е да полагаме всички усилия, за да я лекуваме.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЖивописта и публичните образи II
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“

1 коментар

  1. Според мен аналогията със съда на Соломон не е съвсем точна! Българското вето е просръбско, прокомунистическата лъжа за Македония, а не срещу самите македонци, особено тези, които са запазили българския си дух и чакат от България да ги защити! Как биха се почувствали те, когато след толкова много жертви и страдния от тях ние кажем Да и станем съпричастни на жестоката подмяна. Няма ли те за пореден път да се чувстват предадени? При тази кристално ясна българска позиция, че признаваме македонски език, но при потвърждение на историческата истина, че до 1945г. бяхме един народ, както по-достойно поведение. Как по-джентълменски да подходим? Нима е малко това отстъпление, което правим, и за което нашите революционери, загинали за Македония биха се отрекли от нас, защото не зачитаме пролятата им кръв?