От дома ни се разкрива прекрасна гледка към Витоша. Толкова съм свикнала с тази планина, с настроенията й през деня, със светлината й сутрин и вечер, с променливите й цветове през лятото, с навъсената й суровост през зимата, с нейната яркост през залезите на есента, че тя се е превърнала в част от дома ни, в член от семейството ни, в мълчалив и неосъждащ свидетел на живота ни.

Една неподвижна и задушна нощ през това лято видях, че някой беше прострелял планината, от тялото й бликаше кръв, течеше на тънка струйка към Бистрица, раната беше дълбока, куршумът беше проникнал в плътта на Витоша.

Пожарът над Бистрица като жива рана в сърцето й, като гигантска жарава, която се стичаше по снагата й, като огнена артерия, от която изтичаше жизнеността на земята.

Беше жива, кървяща, безмълвна рана в плътта Витоша. Без викове, без стонове, без движения, планината неподвижно, безмълвно понасяше болката си.

Тези пожари са видимият, материалният израз на нещо друго, много по-страшно – човешката изкривеност и уродливост. Защото почти всички пожари са предизвикани от човека. Човекът и земята са свързани в едно цяло. Душевното безобразие на един-единствен човек се отразява върху лицето на земята, която е за всички хора.

Статистиката е еднозначна и категорична – три четвърти от пожарите са дело на умишлен палеж.

Не бих могла да си въобразя и да опиша човек, който би подпалил гора. Казвам го с известен срам, защото въображението и знанието на един писател би трябвало да проникват навсякъде. Когато се опитвам отново и отново да си представя евентуалния подпалвач на Бистришкото бранище, усещам, че всякаква прозорливост и интуиция изчезват от мен.

Човекът е отишъл в гората, която единствена му е давала прохлада през това адско, нажежено лято, събрал е купчина клечки и пръчки, сложил е под тях парче хартия и е драснал клечката. Или е щракнал запалката. Купчинката лумва, започва да обхваща съседните клечки и пръчки, съседните храсти, сухата трева, като че ли всичко е готово да се предаде на огъня, като че ли само това е чакало, огънят започва да съска, да се издига дим, да се разраства. Човекът до него стои, гледа, уверява се в своето дело, по лицето му вероятно се изписва усмивка на удовлетвореност. Побягва. Човекът побягва, за да не бъде обхванат от огъня, за да не бъде открит, заподозрян. Човекът бяга надолу по склона на планината – вероятно доволен, щастлив. Не зная. Не зная. Не мога да проникна в душата му, в мотивите му, не мога да си представя усмивката му. И все пак този подпалвач е реален човек, той съществува, той е между нас.

Ние преживяваме отношението си към Земята като генетична връзка с нея, ние сме земя, ние сме пръст, ние сме едно естество с нея, от нея сме взети и в нея ще се върнем. Колкото и да сме отчуждени и откъснати от земята, ние не можем да забравим дори и за миг кръвното си родство с нея.

„… проклета да е земята заради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си;

тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева;

и с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“

(Битие, 3: 17-19)

Степента на проклятието е в зависимост от нашето отношение към земята. Колкото по-малко я пазим, толкова по-проклета става тя към нас. Ако пожарът е породен от небрежност, той все пак е извиним. Но ако е умишлен? Тогава пожарът е онази кръв на Авел, която земята пропи след престъплението на Каин. Тогава онази мигновена моя асоциация в юлската нощ за пожара като рана, като кръв, е съвсем първична, реална, изконна. Това не е било метафора, а истина.

Земята е пропита от кръвта на Авел, убит от брат си Каин. Човекът е отчужден от земята, постепенно и неумолимо, враждуваме със Земята, убиваме я, напояваме я с братовата си кръв.

И все едно враждуваме и убиваме себе си.

За тези неща трябва да говорим непрестанно, ясно, на висок, на много висок глас. Трябва непрестанно да си ги споделяме, колкото и самоочевидни и ясни да ни се струват те.

Екологията е преди всичко нравствен проблем.

В телевизионните репортажи всяка вечер гледахме как самоотвержени доброволци дни наред гасят пожара. Всяка вечер операторите и репортерите ни правеха съпричастни с тревогата и болката. Непрестанно си представях как ги гледа и този, който е драснал клечката, какво преживява, дали изпитва угризения, чувство за вина, не можех да си представя, че изпитва задоволство, не можех да си представя, че човешкото до такава степен може да напусне човека. Виждах го, вперил поглед в телевизора, и се мъчех да проникна в душата му. Да, не е заловен, няма да бъде съден, измъкнал се е, но радва ли се, радва ли се на пожара, доволен ли е, следи ли го как се разраства, какви жертви взема?

По-лесно ми беше да си представя как в душата му бушуват същите пламъци, които изпепеляват гората. Как постепенно усеща изпепелена собствената си душа и собствената си съвест, как е изправен пред дилемата да признае вината си или да я скрие дори от себе си. Дали и днес още съществува раздвоението на Разколников. Дали модерният свят е унищожил и последните искрици от съвест в душите ни. Никога не съм чула някой подпалвач да се е предал и разкаял. Имаме толкова много оправдания, че съвестта е безполезна.

Скоро четох как няколко момичета намерили портфейл с 1500 лева и го предали в полицията. Притежателят бил открит и възнаградил всяко от момичетата с по 10 лева. Имаше десетки коментари, изпълнени с възмущение. Дали притежателят на портфейла ги е чел, дали би ги разбрал. Това също е екологична тема. А дали стиснатият и безсърдечен притежател на портфейла и подпалвачът на гората не са едно и също лице? Дали и двамата не носят името Каин.

Дали момичетата, намерили и предали портфейла, и младежите, които гасиха пожара през лятото, не са също едни и същи същества. Дали следващия път ще предадат намерените пари, дали отново ще стават в 4 часа сутринта, за да отидат на някое друго Бистришко бранище?

Живеем в общество, където всеки ден се разминаваме и с подпалвачи, и с такива, които гасят пожарите. Угрижени сме, мислим повече за собствените си проблеми. Те също лавинообразно нарастват. Пожарите бушуват. Те също са наш личен проблем. Докато стоим неутрални, те ще продължават да изгарят не само горите ни, но и нашите градове, къщи, общество, нашите души.