Най-новата книга на Катерина Стойкова (след „Въздухът около пеперудата“, Как наказва Бог“, „Птичка на перваза“) може да бъде прочетена и като първа. Като първа толкова смела, изповедна и болезнена поезия. Поезия – рана.

Стиховете в нея съграждат „сюжет“, кратка семейна история, в която участват трима. Бащата, майката, детето. И в нея не става дума за хубавата страна на живота, а за онази другата, тъмната, скритата от външния свят, историята, която бележи човека за цял живот.

Когато четеш книгата на Катерина Стойкова, не можеш да не се запиташ докъде е възможна поезията тук. Как думите, всяка от които изказва жива болка и рана, могат да се възприемат не само като биографична изповед, като изплакване, като борба със себе си и спомените. И да, могат, защото тези ранени думи звучат в познатия ни от предишните книги на поетесата нешумен, неразточителен, фин регистър, не се отказват от лапидарността и метафоричността там, където са нужни на стиха и на смисъла, който той носи.

Това е книга – разговор. Разговор с миналото, с бащата, с майката. Омерзението и болката са слети с обичта и вината. Но може би най-важното тук е изричането, смелостта да се изправиш срещу онези спомени, които обикновено скриваме в най-тъмните ъгли на паметта, нещо повече, опитваме се да ги изтръгнем от себе си, да ги захвърлим надалеч…Сякаш е възможно. Смелост да посочиш насилието. Смелост да изречеш „Добре дошъл, Ужас“. Смелост да покажеш срама си. Да признаеш страха си… Да разраниш отново белезите.

„Втора кожа“ може да бъде четена и като послание за искреност. Като приканване да не оставяме раните ни непрестанно да кървят, като призив да ги лекуваме. Всяка семейна история има своите външни, видими страни, но и невидими, скрити за външния свят. Макар и не директно книгата на Катерина Стойкова говори и за по-общи, по-общочовешки неща – за това какво сложно и несъвършено създание е човекът, за крехкостта на връзките, дори и тези, които обичайно мислим като най-здрави и безпроблемни – семейните. Тя е размисъл за самите нас. За предела на търпимостта, за неясните граници на обичта и омразата, за вината, която всеки от нас със сигурност изпитва за едно или друго, към един или друг човек, за вината към себе си. А тя е също тъй страшна, защото разрушава най-ценното, което имаме. Нашето „аз“.

Три случки

1.
Мажеш с крем „Здраве“, после слагаш пудра.
После още крем „Здраве“, после пак пудра,
докато вече не се вижда. – Майка ми,
докато ми маскираше синините,
преди да отида на училище.

2.
Кръв се мие със студена вода! – скара ми се татко.
Беше застанал зад мен до мивката и следеше
правилно да си измия кръвта, течаща от носа.
Знам, отвърнах аз и погледнах
очите му в огледалото.

3.
Скандалът свърши.
Бузите ми горяха от сълзи
и отпечатъци от пръсти.
Странно… Нищо не чувствам, помислих си.
Сигурно ставам по-силна.