0
7298

Ранени песни

Илина Серафимова, художник на корицата на „Ранени песни“

Цанко Серафимов, „Ранени песни. Избрани стихотворения“, Изд. „Рива“, предговор Божидар Кунчев, София, 2018 г.

Стихове за човечното

И за Цанко Серафимов стиховете са израз на стремежа да намериш себе си, да откроиш значителното в нетрайния свят на човешките неща, да назовеш това, което е животът ни като порив, но и загуба. И за него те са път на самопознанието, както и волята да се добере до представите, с които да се опълчи на аморфното и деструктивното, на онова, заради което ни нападат често пъти угнетението и чувството за безсмислие.

Сега, подбрал една значителна част от написаното през годините, Серафимов ни среща с неговата човешка и творческа равносметка. Така стиховете му разкриват какво беше досега, но подсказват и другото – че каквото и да напише занапред, то ще бъде пак израз на честната му мисъл, на отколешното чувство, че поезията е защита на смислозадаващото в нашата участ.

Преобладаващо елегични, стиховете в тази книга са човешкото и поетическо пространство на един искрен, вълнуващ ни автор. Тук са неговите болки, жаждата му за повече духовност и топлота, съмненията и разочарованията, усещането му за изтичащото време, през което неведнъж сме страдали заради недостига на истина и човечност. Стиховете в тази книга са опълчване срещу забравата. Те са неизменно отстояваният израз на възгледа, че „Поезията“ е „мисълта, / на която виси илюзията“, онзи проницателен поглед „в невидимото, / в което се лутат ум и сърце“. И те са зарасналите и все незарастващи рани в душата на поета, така понятни за всеки, изпитал на свой ред неговите болки и тревоги.

Ако трябва да кажа още нещо за творбите в книгата, бих го изрекъл с думите на един писател, дефинирал изкуството като „изблик на човешката съвест“ и като възглед за човека като „наранима величина“. Ето защо стиховете на Серафимов ни приобщават. Образите, техните внушения, всичко онова, което те са като размисъл за човешкото и човечното, ни карат да разберем, че този творчески път не е бил напразен. 

Божидар Кунчев

* * *

Цанко Серафимов е автор на стихосбирките „Река“ (1978), „Пътуване към камъка“ (1993), „Събуждането на тревата“ (2002), ,Дъждът на буквите“ (2002), „Врата към светлината“ (2003), „Съдът на мъртвите“ (2003), „Отвъд оградата на самотата“ (2005), „Почти сбогом“ (2011), „Къща върху пясък“ (2013), „Закъснял живот“ (2015), „И все пак…“ (2017). Автор е и на историко-публицистичните трудове „ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК за Македония и македонските работи“ (2004, 2017), „РЕЧНИК НА ПРИЗНАНИЯТА за моето българско време или щрихи към македонската орис“ (2016), както и на литературните портрети „БИОГРАФИИ НА ПИСАТЕЛИ или стълбове на българската духовност“ (2005) и студията „История славянобългарска“ – манифест на новото време“ с адаптация на Паисиевия труд на съвременен литературен български език (2017). Пиесата му „Лето 1014-то. Манускрипт за времето на цар Самуил“ е поставена от Иван Кондов в Благоевградския театър (1986). Превел е „66 басни“ от Иван Крилов (2004). От 1993 до 2002 г. Цанко Серафимов е издател и редактор на списание „Македония“, издание за история, политика и култура, разпространявано сред българската диаспора по света.

Цанко Серафимов, „Ранени песни. Избрани стихотворения“, Изд. „Рива“, предговор Божидар Кунчев, София, 2018 г.

***
СМЪРТТА НЕ Е СЪБИТИЕ,
което
в бъдеще ще се случи с нас –
настъпила е част от нея, ето:
над времето назад е в пълна власт.

Утеха е, че нямаме честта
да опошлиме някак и смъртта…

***
НЕ СЕ УМОРИХ
да се питам

но все пак
дали не съм унизил
своето истинско
аз.

***
КОЛКО Е ТОПЛО
в удобния скут на страданието

то е очакване

дори го рисувам като слънце
макар преди залез.

***
СНОЩИ
минах под прозореца
на репетиращите селски оплаквачки
и чух
моето име…

***
УТЕШАВАМ СЕ
с умението си
да губя
защото погледнато философски
това е мъдрост
и участ

вече съм сигурен
че
този който се е настанил в мене
не съм аз.

***
ПОЕЗИЯТА

Поезията е
постоянно почистване на думите
от златния прах на забравата.
Тя е зараснала рана,
която плаче за отшумялата болка.
Тя е поглед в невидимото,
в което се лутат ум и сърце.
Тя е вятъра,
който сресва гората.
Тя е мисълта,
на която виси илюзията.
Тя е огледалото,
пред което стене отчаянието.
Тя е най-дългото очакване
на края.
Тя е празния стол край камината,
на който ще седне внучето…

***
ЧОВЕКЪТ С ДАРБА

На Борис Христов

Човекът с дарба няма страхове,
когато своя кауза спасява.
Дори обрича свойте синове,
когато граници се прекрояват…

Объркан и безпомощен е даже
във простичките земни нещица –
и името си неспособен е да каже,

и никога не е със две лица…
Той винаги е някак си смутен –

като че ли виновник е роден…

***
СЕГА СЕ СПУСКАМ
надолу

освобождавам се от смисъла на всяка дума
освобождавам се от нейната зла енергия

аз се сниших
сниших
сниших

и намерих рай за душата си
в цъфналата градина
на божествената благодат на думичката
самота.