Изданието съдържа стихотворения на Иван Цанев, създадени между 1960 и 1967 г. Поетът продължава да гледа на написаното през годините литературноисторически. Публикуваме предислова на Пламен Дойнов и няколко стихотворения на Иван Цанев.
Предислов към словото на Иван Цанев
Пламен Дойнов
Това са въвеждащи думи към ранните стихотворения на поета, създавани между 1960 и 1967 г. Но и тази нова цялостна книга също следва да се чете като своеобразен предислов към същностното поетическо слово на Иван Цанев, събрано в дебютната му стихосбирка „Седмица” (1968) и след нея. Читателят от началото на ХХІ век има изключителния шанс да попадне в лабораторията на Иван-Цаневия поетически език от 60-те години на предишния век, за да проследи прорастването, извивките и узряването на почерка на един от големите поети на България.
Все пак тази книга вероятно ще изненада мнозина. Най-вече с нехарактерния за Иван Цанев авторски жест. Поетът, който е известен с крайна самовзискателност при представянето си пред публика и с постоянна склонност да преработва, да дописва и пренаписва свои вече създадени лирически текстове, сега публикува ранните си стихотворения, т.е. показва предполагаемо незрели творби, (полу)забравени до днес в периодиката и в личния му архив.
Разбира се, това е илюзия. И чрез своите „Ранни стихотворения” Иван Цанев продължава да демонстрира същото отношение към собственото си творчество, показано в личните му антологии „Седмоднев” (1987), „Стихове и междустишия” (1995), „Дърво на хълма” (2001) – да гледа на написаното през годините литературноисторически, да го проектира в динамичните контексти на вкуса и поетическия език, да го преценява как би отекнало в сменящите се хоризонти, зад които пробягват сенките на новите читатели. Казано иначе, сега става дума за извикани от архивите стихотворения, които носят актуални естетически измерения. Оказва се, че лирическите текстове на Иван Цанев от началото на 60-те години, които днес, във второто десетилетие на ХХІ век, се появяват за първи път в книга, звучат като пълноценна, силна съвременна поезия, а отбелязаната под всеки от тях година е просто знак за незабравено родоначалие.
Тези ранни стихотворения имат произход от 60-те, но и някаква особена предварителна памет за написаното от Иван Цанев след това. Точно така, стихотворенията в тази книга сякаш помнят по-късните текстове на своя поет.
*
Текстовете между тези две корици са събрани от три основни източника. Първият е една уникална самиздатска стихосбирка на Иван Цанев, изцяло композирана и изработена от вече покойния му приятел Веселин Тачев (1941–1991) в малък формат чрез изрязване и подвързване на машинописни страници през 1964 г. Различни екземпляри от нея притежават както автора, така и Регионална библиотека „Любен Каравелов” – Русе. Тъкмо откъсите от писма на Иван Цанев до Веселин Тачев, писани през 1963 г., са взети от екземпляра, съхраняван в русенската библиотека.
Вторият източник е българската младежка и регионална периодика от първата половина на 60-те години на ХХ век. Част от стихотворенията се представят по публикациите им там – във вестниците „Студентска трибуна”, „Народна младеж”, „Пулс”, списание „Младеж”, алманах „Простори”, брошурата „Поетическо вероизповедание” (1962) и др.
Третият – най-важен – източник, разбира се, е личният архив на Иван Цанев. При съставителството на книгата ценни се оказаха справките с публикации в русенския вестник „Дунавска правда” и в бюлетина „Комсомолски глас”, издание на Комсомолския кабинет при ОК на ДКМС – Русе.
Освен четири раздела със стихове и един с откъси от различни текстове, обособихме специален дял – „Ученически скицник”, който възпроизвежда (в по-малкия формат на книгата) един албум с рисунки, шаржове и карикатури, направени от Иван Цанев през последната му ученическа година в Русе, 1958/1959.
Това издание завършва с „Критическо приложение”, съдържащо аналитичен литературноисторически коментар върху ранните стихотворения на поета.
Работата по издирването на текстовете, концепцията и общата композиция на книгата е на съставителя, но при обособяването и именуването на дяловете, при избора на отделните творби и в определянето на окончателния текст на всяко стихотворение последната дума е на автора.
И накрая: това не е всичко от ранния Иван Цанев. Извън настоящото издание останаха текстове от 60-те, които не отговарят на неговата висока мяра за лирическо стихотворение. Това е познатата взискателност на Иван Цанев, обърната този път не към настоящето и бъдещето, а към миналото на текста. Една идея за шедьовър, която винаги респектира и вдъхновява.
Иван Цанев, „Ранни стихотворения. 1960-1967”, първо издание, колекция „Неиздадените”, изд. „Кралица Маб”, Департамент „Нова българистика” на НБУ, Национален литературен музей, книга 2, 120 с., 2014 г.
ПОХОД
На този хълм умората ни спря –
останали без дъх и с поглед мътен,
без глас дори и за едно “ура”.
Пред нас се вие лентата на пътя.
Разбъркваше ни мислите реда
кръвта в туптящите ни слепоочия,
но тази криволичеща следа
най-вярната посока ще ни сочи.
…
След час ще тръгнем пак.
И ще мълчим
по този път – обикновени, сиви.
Умората пред нашите очи
пак кръгове червени ще развива.
Ще крачим с вяра, ту ще плюем с яд,
но крайната ни цел ще бъде всичко.
А някои напразно ще стоят
в очакване на нещо героично.
1960
БЕЗ ПЕСЕН
Тръгнахме…
Не се прекръсти никой.
И крачехме със стиснати уста.
Не бяхме ни блестящи,
ни велики,
не пеехме за верността.
Презираше ни слънцето,
гореше ни,
поваляше ни бялата му мъст –
задъханите, жадни, уморени
войници със човешки ръст.
Човеци бяхме ние
и се молехме
на ручея за глътчица вода,
на себе си –
да ни достигне воля,
на другите –
нас да не предадат.
Макар, че никой
с глас не проговори,
четяхме го във своите очи.
О, този път не ни покри
със ордени,
но ни научи да мълчим…
1960
ПОЛЕВО УЧЕНИЕ
Небето ни притиска
като каска,
в очите слънцето
забива нож.
Не издържа,
замря ветрецът ласкав.
Безкраен ден,
Безкрайна черна нощ…
Далече, нейде там,
почти изгубени,
въздишат хора и неща любими.
Защо лежим в окопа –
недолюбени,
безсънни, безсловесни
и безименни?
Нима тъй безответно
ще се питаме,
очаквайки поредното
разсъмване?
Бездънна тишина
ехти в ушите.
Земята ни примамва
С тъмни сънища…
1961
БАЛАДА ЗА СЪНЯ
Тихо… тихо…
Стъпвайте на пръсти!
Този сън
е тъй жестоко кратък
за телата,
свити като кръстове
върху гробовете на леглата.
Тихо… тихо…
Ден ще дойде скоро
и завивките
ще дръпне грубо.
И какво на тежката умора
ще дадат срещу
съня изгубен?
О, тръбата
е такъв скъперник!
На съня броените минути
със какво безсрамие
зачерква…
Как я мразят
клепките подути!
В тишината
искрена, голяма
по човешки топло
диша мракът.
Някой в тъмното
целува мама,
някой псува
утрото на майка.
Някой удря
с длан по тъмнината
и разпръсква
сънищата чудни.
Детското
остава в тишината.
Сутринта
мъже да се събудят.
1961
ВОЙНИШКИ МОМЧЕТА
Нямаше любов…
Привечер пееха
под сурдинка песните си мръсни,
а нощта бе къса и на нея
посвещаваха
единствено съня си.
Скуката ги хващаше за гушите.
Вицовете бяха стари и безсолни.
един храбрец предложи
да не пушат,
ала не им достигна воля.
Някои градът ощастливяваше.
В джобовете се таеше
безпаричие,
но по сенките ги приютяваха
войнишките момичета.
Съзнаваха ли,
че им беше тежко?
Следобед до оградата лежаха
и пишеха ухилено бележки
на женските крака,
които бяха
едничкото неделно развлечение.
А токчетата чукаха презрително
все по-далеч…
едно ожесточение
ги караше да не пестят псувните.
Не бяха ли способни
да заплачат?
Понякога със часове стояха
над някоя полуизтрита снимка,
над някое писмо измачкано…
И мислеха за нещо,
и мълчаха…
1961
