На едно ключово място в „Одисея“ се твърди, че разказът е лъжа, тъй подобна на правда (XIX песен, 203 стих). Изреченото се отнася не до другиго, а до „хитроумния Одисей“, описващ подвизите си. И то с идеята, че героят на всяка цена би трябвало да носи нещо от непомерното въображение на аеда (песенния разказвач), както и от фантазията на поета. Без което Омировият епос в неговата полифоничност, а и древногръцките митове (в цялата им поливариантност) просто не биха имали смисъл и изобщо нямаше да са това, което са.
Държа ясно да го заявя още в началото, тъй като разгорелият се световен спор (не само в българските социални мрежи) как и доколко британският режисьор Кристофър Нолан остава верен на Омировата „Одисея“ е любопитен, но по съществото си е безпредметен. Дискусията би могла да е донякъде плодотворна с оглед на „културните войни“ в съвременността или горещите спорове за пренаписването на реалии в политкоректен смисъл, стига обаче и „ответната страна“ да приеме, че изкуството е условност: че няма един единствено верен и окончателен прочит на Омировия епос, нито съществува една нормативно зададена и „правилна“ екранизация“, както беше според естетическите постулати на т.нар. „социалистически реализъм“.
Накратко, няма как това да е „наистина“ Омир (което явно носи болка дори на известната класическа филоложка проф. Емили Уилсън, авторка на превода на „Одисея“, използван от Нолан, както проличава от статията ѝ в London Review of Books). Защото това „наистина“ е филм от XXI век, в който другояче се засрещат „времето и паметта, историята и войната“.
И впрочем цялата история на „Илиада“ и „Одисея“ е опровержение на подобна интерпретация. Прескачам парливия Омиров въпрос (добре проследен у нас от проф. Богдан Богданов) – съществувал ли е изобщо някога Омир, не е ли той само „събирателен образ“ или краен „оформител“ на два прастари епоса от архаиката, изпълнявани и допълвани от певци през вековете? Последната хипотеза е най-интересна. Представяте ли си как в условията на векове „устна култура“ в Древна Гърция, а и по нашите земи, се е „изпълнявала“ например „Одисея“? Под акомпанимента на лири, авлоси и медни гонгове (точно както във филма на Нолан), аедът, смятан още за „демиург“, разгръща героически сюжети и пресъздава епически формули, „обзет“ от божествено вдъхновение. И никой не се осмелява да му противоречи! Под страх от санкция свише. Много често „песенният занаятчия“ е и незрящ, подобно на сляпата съдба. Той „проглежда“ в епоса си, както и сюжетното повествование на „Одисея“ става „зримо“ на екрана, но винаги с цената на привнасяния и трансформации. Така след аедите идват на смяна рапсодите, благодарение на които оформеният Омиров епос се скрепява като текст в сегашния си вид – чрез рецитации по стъгдите, отмервани с удари на пръчка или на жезъл.
Попаднах на изчисления, че да се изрецитира цялата „Илиада“ в нормален ритъм са потребни около двадесет часа, а за „Одисея“ – цели петнадесет часа. Представете си сега същата тази „Одисея“, но вече „събрана“ на екрана в по-малко от три часа, без каквито и да е намеси или съкращения. Няма как да се случи! Тъй че, ако някой наистина би искал да заснеме четенето на „Одисея“ от актьори, и то в хекзаметри (в оригинал или в превод), спокойно може да го организира и да го качи в интернет. Ала това няма нищо общо с киното като изкуство, още по-малко с интерпретацията на Кристофър Нолан, която, пак повтарям, е само една от възможните интерпретации на „Одисея“.
И последен аргумент в тази връзка. Всъщност „единствена и правилна интерпретация“ е възможна само в тираниите. В Атина при управлението на тиранина Пизистрат (VII–VI в. пр.Хр.) „Илиада“ и „Одисея“ са били надлежно кодифицирани в окончателната си редакция – като „държавен епос“ – с който вече се е забранявала каквато и да било „волност“ от страна на рапсодите. Така Омировите епоси са се изпълнявали на Панатенеите – държавните празненства на Атина – отстоявайки „правилната гледна точка“. Всичко спорно или смущаващо е било изрязано. Което пак не пощадява (с времето) образа на Одисей. В така наречената киклическа поезия той бива свален от пиедестала: представян е като алчен и жесток, пряко обвиняван е за превземането на Троя и за многото смърт. В класическата древногръцка трагедия Одисей често се явява като измамник или демагог, а Софокъл във „Филоктет“ ни го представя като герой, за когото е важно само едно – безскрупулното преследване на собствената му цел. Нима в опита си да пресъздаде или разкрие най-човешките и даже проблемни черти на Одисей, без да остава само при каноничния текст на Омировата творба, Кристофър Нолан няма достойни предшественици?
Митът за вечното и невъзможно завръщане
Повечето критики, които прочетох тези дни по повод на Нолан и неговата „Одисея“, се свеждат най-общо до следното: първо, той е твърде студен и „церебрален“ режисьор, комуто Омир просто не е по силите (друг е въпросът кому е по силите да екранизира „Одисея“?); и второ: това не е „Одисея“, а е поредният филм на Нолан, реплика на „Мементо“ (2000) и „Опенхаймер“ (2023), при това с крайно осъвременени и недопустими намеси в класическия епос в духа на холивудската „политическа коректност“.
Съответно бурната вълна от изобилстващи критики е съсредоточена най-вече върху „лицето“ на хубавата Елена (Лупита Нионго), която е и Клитемнестра (като нейна близначка). И тук изниква в силата си този каверзен въпрос (предизвикващ луда ярост най-вече у привърженците на MAGA и пропутинските интернет-аргонавти): що щат чернокожи в Омировия епос? Не е ли това безсрамна историческа фалшификация с „идеологическа“ цел? Има ли друго обяснение?
Има. Ако човек чете внимателно оригиналния текст на самата „Одисея“ (а не учебникарски преразкази или комикси). И тогава още в самото начало (I песен, 25-и стих) попада на следната „завръзка“: Зевс събира на пир боговете на Олимп, където ще се предреши и съдбата на Одисей, ала повелителят на морската шир, неговият брат Посейдон, решава друго. Отправя се на контрапиршество при човеците. И то не къде да е – а в Африка:
Посейдон посети етиопци далечни
те на самия предел на света са, на две разделени —
(слънцето гдето захожда, живеят и гдето изгрява).
Там получаваше той в хекатомби овни и волове
и се любуваше, седнал на пира.
(превод Георги Батаклиев)
Примерът, пак повтарям, е от завръзката на „Одисея“. Близо е до ума, че и на ахейците, подобно на Посейдон, им се е искало да се „любуват“ (и са го правели) на красиви етиопки или на жени от египетското царство, че оттам са били вземани или откупувани чернокожи слугини и наложници, превърнати в съпруги, а славата за хубостта на Савската царица (живяла в Х в. пр.Хр., сиреч, докато се е създавал Омировият епос) се е носела като легенда (мит) надлъж и нашир. Нужно ли е да гадаем дълго за цвета на лицето ѝ! И има ли Нолан своите основания да „насложи“ библейския персонаж от Трета книга Царства (10 глава) върху Хубавата Елена от Омировия епос?
Мисля, че е в пълното си право, тъй като той също „митологизира“. И който не го разбира, няма как да вникне във „версията“, която Нолан като съвременен филмов „рапсод“ изгражда въз основа на „Одисея“.
Основното при едно такова „митологизиране“ е, че митът (по Клод Леви-Строс) е „жизнено единство“, структуриращо пълнотата на света чрез бинарни опозиции като „живот и смърт“, „природа и култура“, „ред и хаос“. И че по своя замисъл един филм си е чист мит, както е мит и Омировият епос, а режисьорът е със сигурност митотворец и рапсод на своето време. Защото митът е „културен разрез“ на времето: в него се заличава границата между минало и бъдеще, настояще и история. Всичко е реално и едновременно с това – и въображаемо.
Затова и разказът в „Одисея“ на Нолан започва с митичен напев (по измислени от самия режисьор думи!): Едно лице… Една флотилия… Една война… И едно завръщане. Дълъг напев за едно почти невъзможно завръщане. Странно е, че (за разлика от масовото неприемане на Лупита Нионго) не срещнах никакви протести срещу появата на прочутия чернокож рапър Травис Скот в началото и в края на филма. А тя е от изключително значение. Днес рапърът е съвременният аед, с което явно дотолкова сме свикнали, че никой не му обръща чак такова внимание.
А в напева на Травис Скот е казано толкова много. Това наистина е историята на една война (заради едно лице – това на Хубавата Елена) и на една мъчително дълга обсада – тази на Троя, която се увенчава с кървав успех след десет години, но носи края на един свят. Не само на троянския, но и на ахейския, защото идат „тъмни времена“, започват да прииждат „хората от морето“ (дорийците), за които с такъв пророчески ужас пита във филма Пенелопа. И това вече е друга цивилизация.
„Запечатаното време“
И в „Одисея“, както и в предишни свои филми като „Преследване“, „Опасно безсъние“ (2002) или „Генезис“ (2010), Нолан влиза в „игра с времето“. Но ако в „Генезис“ лентата просто е пусната „обратно“ (класически прийом в киното още от братя Люмиер), тук той играе с нелинейното повествование на „Одисея“, разгръщайки го в три измерения – Троянската война, самата история на Одисей (във войната и след нея) и вечното му „завръщане“.
В едно интервю на Нолан, още преди снимките на филма, с учудване установих, че той посочва две кинотворби, които ще са ключът към тази негова „Одисея“ – „Ран“ (1985) на Акира Куросава и „Андрей Рубльов“ (1966) на Тарковски. Нека само припомня, че „Ран“ е свободна реплика на Куросава към „Крал Лир“ – толкова свободна, че в това „време на хаоса“ не е останало почти нищо от Шекспир. А „Андрей Рубльов“ на Тарковски също не е исторически филм в строгия смисъл на думата, което дава повод на Александър Солженицин вече в емиграция да напише разгромяващ анализ на кинотворбата, обявявайки я за „фалшификация на руската култура“. Така че и с двата си „архетипа“ Нолан предварително си е взел белята.
Но не това е най-важното. По-интересното за мен е дали в „Одисея“ на Нолан има отзвук от идеите на Тарковски за „запечатаното време“ – за това, че филмът не е синтез на различни изкуства, а че моделира времето. Сиреч – че времето е „материалът“, от който режисьорът вае филмите си, тръгвайки от конкретен детайл. И ако във филма му „Интерстелар“ (2014) миговете са години, тук Нолан включва „обратното броене“ от появата на Троянския кон. В неговата версия на „Одисея“ това съоръжение се превръща в първото „масово оръжие“ в историята (още една препратка към „Опенхаймер“).
Одисей го „изнамира“, за да сложи край на една десетгодишна война. А всъщност поставя началото на „нова война“ и отприщва проклятието, тегнещо над всички участници. За целта режисьорът и екипът му конструират „истинското съоръжение“, в което вкарват с часове основните действащи лица във филма (вътре са и Нолан, и изключителният оператор Хойте ван Хойтема). Остават там дълги часове, за да изпитат „ужаса“ на приливите, докато Одисей (с гласа на Мат Деймън) описва страха, отчаянието и омерзението да си „вътре“ в коня, включително тънейки в собствените си нечистотии. Пребиваването в Троянския кон явно е било ключово за „проглеждането“ на Нолан, оттам той издърпва и сплита останалите сюжетни нишки във филма си.
За мен най-разтърсваща от тях (не само във визуално отношение) си остава сцената на пътуването в Хадес. Нейде из черните вулканични плажове на Южна Исландия камерата на Хойте ван Хойтема „обира“ ракурсите на времето. Само да спомена, че филмът е заснет на специална лента с много тежки камери, това води до често спиране на снимките, поради което някои актьори са били убедени, че режисьорът изобщо не е доволен от тях. Сцената в Хадес е заснета през лятото, но в условията на среднощно слънце. Това, както и естествено мъгливата светлина, образно пресъздава срещата с мъртвите, „захранени“ с кръвта на жертвените животни.
Така се „чува“ пророчеството на Тирезий и „предвещанието“ на Агамемнон, чието лице никога не виждаме, тъй като се мярка само като „черен рицар“ (реплика към едноименния филм на Нолан от 2008 г. и персонажа на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни).
Възможната война и невъзможният мир
С напъхването си в Троянския кон Нолан показва, че почти вярва в „реалността“ на своите илюзии, допълвайки мита с мит. Така например Мат Деймън, който играе Одисей, е нашумял с участието си в поредицата от филми за Джейсън Борн – специално подготвян агент със заличена самоличност, персонаж без идентичност. Идеален за „Никой“, както Одисей сам себе си назовава в пещерата на Полифем (цитат, който липсва обаче във филма). За ролята си на Одисей актьорът отслабва с десетина килограма, пуска си и истинска прошарена брада, превръщайки се в „странник“ (чужденец).
Оттук насетне навързването на епизодите във филма минава през завръщането във войната, която всъщност не е завършила. Одисей на Нолан е „виновен персонаж“. Той е пропит с огромната си отговорност за случилото се – както за „измамата“ с коня, довела до плячкосването и избиванията в Троя, така и за онова, което идва „след“ това. Независимо че не негова е вината за „изяждането на гойните крави на Хелиоса Хиперионов“, поради което никой от спътниците му не се завръща жив.
Одисей е изначално „виновен“ и заради всичко онова, на което човекът е способен. То най-ясно проличава в епизода с магьосницата Кирка на остров Еея. В сцената, заснета с „аниматроника“, са използвани истински свине и сложна трансформация от операторски трикове, вдъхновени от майстора на специални ефекти Рей Харихаузен. В резултат на което в реално време „виждаме“ животното у човека, излизащо наяве във всяка война. И как Одисей въпреки всичко се справя, съхранил у себе си човечността.
Митът, който ни разказва Нолан в своята „Одисея“, не е само мит за войната, а е и мит за самотата на човека, лутащ се из океана на времето. Това е мит „отвъд“ завръщането в Итака и кървавата разправа – в стила на холивудския екшън – с женихите. Това е мит за „невъзможното пътуване към хоризонта на слънцето“ (на няколко пъти споменато в репликите на вярната Пенелопа (великолепна роля на Ан Хатауей).
Накратко, филмът на Кристофър Нолан не е филм за Древна Гърция, нито за съвременна Америка и Европа. Това е филм за човечеството с днешна дата, което не го прави задължително „назидателен“ или „глуповат“. Това е и „мит“ за невъзможното завръщане в Итака, както е и в стиховете на Кавафис:
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега, със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.
(превод Стефан Гечев)
