Наскоро говорих с моя позната режисьорка за процеса, добил гражданственост под името „възродителен”. Как така на най-отвратителните процеси им слагат такива красиви и невинни названия – народен съд, народна република, възродителен процес… Разменяхме мнения, спомени, случки, на които тогава не сме обръщали внимание, допълвахме безкрайната картина от насилие, унижение и страдание на турското население в тогавашната ни „народна“ република. Темата не е обществено преживяна и изговорена, обществено изстрадана, може би поради гузност, а може би и заради онази погрешна нагласа, че трябва да гледаме напред, а не назад, че обръщането назад е непродуктивно, а гледането напред е конструктивно, градивно и перспективно. Тази нагласа е нещо като позитивното мислене – мислиш ли позитивно, всичко по магически начин се случва позитивно.
Моята позната ми разказа поразителен случай, който по обясними причини не е станал известен, но който дълбоко ме впечатли и вече дни наред не излиза от съзнанието ми. Драмата се случва в малко провинциално градче. Имената на турците са сменени, онези, които отказват, са принудени да напуснат България. Семейството на известен и уважаван местен лекар е едно от многото, които стягат куфарите си, натоварват, каквото могат на колата си и тръгват за Турция.
И ето пред очите ми е покъртителната картина, която тя ми разказа. Децата и съпругата на лекаря са вече в колата. Чакат го, за да се отправят към неизвестното. Никой не говори, малките деца са необичайно притихнали. Лекарят излиза от къщата, бавно заключва вратата ѝ, преминава с бавни крачки през двора и излиза на улицата, заключва с катинар и дворната врата, слага верига, прибира връзката ключове в джоба си, отправя се към шофьорското място, преди да влезе в колата, се обръща, за да погледне къщата си за последен път, да се сбогува с нея. Остра, режеща болка в гърдите, строполява се на улицата, издъхва преди линейката от болницата, в която е работил, да успее да дойде.
Невъзможното сбогуване. Има неща, с които не можем да се разделим. В тази къща лекарят е преживял живота си, довел е младата си съпруга, по-късно е довел децата си от родилния дом, изпращал ги е за училище, тръгвал е в ранно утро лете и зиме към страдащите си пациенти, прибирал се е в късни нощи след тежки и рискови операции, сядал е по празници с приятели и роднини около трапезата… радост и тъга, почивка и умора, все в тази къща. Представял си е и се е надявал в нея да остарее, в нея да умре. Такава невъзможна раздяла може да завърши само с инфаркт. Достойна смърт на един уважаван и достоен човек.
Замълчахме и през това време в съзнанието ми изплува един спомен, който отец Ангел много отдавна ми беше разказал, когато с него също говорихме за трагичния „възродителен“ процес. Разказал му я бил един възрастен свещеник. Било по същото време, в годините, когато нашите сънародници масово ги изселваха. Някакъв партиен или общински съвет или комитет, не помня, свикал свещеници и имами на среща, за да им разяснява партийната политика по отношение на смяната на имената на българските турци. Били над сто човека в някаква голяма зала. Пред всеки поканен имало бутилка кока-кола. Тук трябва да припомня, че по онова време кока-кола беше луксозна, дефицитна и рядко срещана стока. Сигурно е било лято, сигурно е било горещо. Кока-колата била нещо като жест на покровителство и приятелство, като израз на добро отношение към двете вероизповедания от страна на Партията. Нещо подкупващо. Жест на приобщаване. Нито един от мюсюлманските имами обаче не се докоснал до кока-колата, нито един не отворил бутилката, нито един не я надигнал. Било спонтанен, единен, мълчалив жест на съпричастност към съдбата на прогонените ни сънародници. Било знак, че разбират жеста на партийните господари, но не го приемат. Без думи им казали: ние разбираме вашия знак и ви отговаряме със знак. Било тиха, но категорична реакция на отхвърляне. И преди всичко проява на достойнство и знак, че не позволяват то да бъде унизено.
Нямало е как реакцията им да е намислена, нямало е как да се наговорят, никой не е знаел, че ще им предложат питие, всичко е било вътрешно спонтанно, реакция на душата, проява на характер и достойнство.
Всички свещеници, с изключение на един – този, който му разказал случая, изпили предложеното им дефицитно питие. Стана ми много тъжно, когато чух това. Отец Ангел ми каза, че и той изпитал същото, когато възрастният му събрат му разказал своя тягостен спомен.
Голяма част от нашия народ прие „възродителния“ процес с ентусиазъм. Това може да се обясни до голяма степен с налаганата пропагандна партийната гледна точка, която беше единствена и заливаше контролираните от държавата медии. Но отвъд пропагандата винаги остава нещо човешко. То се проявява във всички тоталитарни системи. Българският народ го е проявил най-ярко при спасяването на българските евреи. При поругаването на българските турци единици проявиха съпричастност. Както този единствен свещеник, който не докоснал бутилката с кока-кола. Това не е проява на геройство, а на достойнство.
