0
3174

Реалностите, премълчавани от пропагандата

В началото на този месец украинската армия започна деокупация на големи райони от страната, окупирани в началото на руската инвазия. Контраофанзивата е вещо подготвена от военнополитическото ръководство на Украйна и за три седмици са освободени около 400 населени места. До контранастъплението се стигна след като половин година окупаторът не можа да сломи волята на украинския народ за съпротива. През това време руските сили дадоха над 56 хиляди жертви и беше унищожено или изоставено огромно количество военна техника. Не само че не се осъществи предричаната бърза победа на Русия, напротив, огромната империя затъва военно и политически и стигна дотам да отправя ядрени заплахи към света. Разрушенията, които агресорът причини в украинските градове и села, са огромни.

Разрушават цивилни обекти, защото е по-лесно. „Най-мощната, най-подготвената, най-добре въоръжената“ армия беше силно надценена. В тази война тя показа пред света реалните си възможности. Спести на чуждите разузнавания солидни средства, като сама им разкри състоянието си. Ала ще бъде опасно, ако потенциалът на Русия се подценява – тя заема една осма от земята и има огромни ресурси. Те обаче не са неизчерпаеми. Освен това милиардите от газ, нефт, въглища, злато, никел, желязо и пр. не се превръщат сами в оръжие. В съвременното оръжие технологиите са по-важни от стоманата. А санкциите са ефикасни, колкото и пропагандата да го отрича. На срещата в Самарканд Русия търсеше начини да компенсира ефекта от тях, но дори да насочи газовите и финансовите си потоци на Изток, това ще отнеме години, а ефектът ще бъде частичен.

Освен санкциите на демократичния свят, въздействие върху обществото оказва и самата война – след като не беше постигната пропагандираната бърза победа, след връщането на хиляди трупове в ковчези, след обедняването и изолирането на страната, това не може да не поражда несъгласие с войната. Не може хората в Русия да не си задават въпроса: защо я водим? Струва ли си?

На тези въпроси първа отговаря пропагандата. Русия въведе санкции към своите граждани, като забрани и спря всички независими информационни източници. Трудно е да се види истинската картина в цифри и факти. Още когато излезе на руски език, четох интервюто с военния експерт, доктора на политически науки Павел Лузин, в което той аргументирано отделя реалностите от пропагандата. Впоследствие то частично се появи и в български издания, но ще изложа в синтезиран вид ценната информация в него. Пропагандата непрекъснато повтаря неистини, затова истината също трябва да се повтаря. Интервюто е направено непосредствено преди украинското контранастъпление и то до голяма степен може да получи обяснение чрез изброените данни.

Руската „специална военна операция” не е подготвена от военните, а от чекистите, които не са се съобразявали с тяхното мнение. Тези, които са планирали „спецоперацията“ в Украйна, не са подозирали, че там може да има ранени и не са преценили, че във всяко звено е необходимо да има човек, който може да постави турникет или да инжектира упойка.

Обикновено съотношението на убити спрямо ранени е едно към три, но в тази война се оказва приблизително равно. Така е, защото раните от артилерия са по-тежки и е особено важно колко бързо ранените стигат до операционната маса и дали работят достатъчно лекари. Преди войната в Русия имало 23 хиляди военни лекари, което било достатъчно. Но на бойното поле са необходими предимно квалифицираните хирурзи, а те са недостатъчно. Лекари и медицински сестри са привлечени като доброволци, но щом толкова много ранени умират, това означава, че медицинското обслужване не е добро. Военномедицинската логистика е измислена от руския лекар Пирогов, но качеството на военномедицинското образование през последните 20 години е влошено. Във Военномедицинската академия влизат тези, които не са могли да влязат в цивилен медицински университет, средният бал за прием във военните университети, не само медицинските, не достига минималния бал за сродните цивилни специалности.

Има и други причини убитите да са колкото ранените. Радиостанции имат само командирите, лекарите нямат. Те общуват по мобилни телефони. Намалили са използването им, защото при голяма активност на мобилни телефони в определен район снарядите се насочват по тях. На бойното поле всички случаи са спешни – как ще помогнат без връзка?

Данните за 50 хиляди убити и още толкова ранени на фона на общата численост на руската армия от около 750 хиляди души не изглеждат много, но и тези загуби са невъзстановими. Във войната не участва цялата армия. Сухопътните, въздушнодесантните войски и морските пехотинци са около 350–360 хиляди, но от тях в бойна готовност са 130–160 хиляди военнослужещи. Ракетните войски със стратегическо предназначение охраняват ракетните силози. Те не могат да отидат на бойното поле. По-голямата част от флота се намира в Мурманск, Калининград, Санкт Петербург, Каспийско море и най-вече във Владивосток и Камчатка и също не може да бъде пренасочена във войната. Възможно е инженерна част да се „прекръсти“ в бойна ударна единица и да се изпрати да се бие. Но как ще се бие е въпросът. На договор отиват главно млади хора от бедни региони, без образование и без професия. Събират затворници, но такива, които имат военна подготовка и опит не отиват да воюват. Не може на някой без опит просто да му дадеш автомат. А командирът, който трябва да заповядва на тези затворници, по-добре да не се обръща с гръб към тях, иначе те ще го застрелят и ще кажат, че е било от заблуден куршум. В регионите се събират „именни полкове“, но всичко това е тълпа, това са хора, които имат материални проблеми и смятат, че ще ги решат чрез войната. Такива не оцеляват във война, там ги наричат „пушечно месо“. Такива хора не могат да победят. В началото на войната президентът заяви, че каквото и да се случи, наборници няма да се изпращат за спецакции. А в действителност има наредба за военната служба, подписана от президента на Русия през 1995 г., в която е посочено, че след четири месеца обучение наборникът може да бъде изпратен във военна зона. Всичко това не може да компенсира загубите от убити и ранени.

Загубите биха могли да се попълнят само чрез мобилизация, но тя е трудно осъществима както политически, така и технически. След като беше обявена частична мобилизация, видяхме какъв хаос настана по границите и летищата. Еднопосочните самолетни билети достигнаха баснословни цени. Няколко хиляди човека ще успеят да избягат и то точно такива, които евентуално биха били изпратени на фронта. Попаднах на коментари, че мобилизацията била гениален ход на Путин да прибере точно най-големите си врагове и да ги прати в армията, при отказ – в затвора. А замислят ли се как тези хора ще воюват. Да бъде обучен един неопитен войник е трудно, а да бъде мотивиран да тръгне на щурм е доста по-сложна задача.

В Украйна има мотивация, там мобилизираха милион човека, много от тях получиха обучение в европейски страни. Мобилизацията в Русия е възможна само принудително, по сталинистки, по маоистки начин. Отвеждат ги в друг регион, където са напълно непознати, и едва след това им се дава оръжие. След първата битка, когато вече са стреляли, убили са човек, стават сплотена част. Могат да грабят, важното е да се подчиняват и да не избягат. Попаднали в такава среда, те се превръщат в сървайвъри, започва криминализация. Искат по някакъв начин в собствените си очи да оправдаят престоя си там. Колкото по-дълго продължава това, толкова повече престават да бъдат армия.

В полеви условия униформата се износва за седмица-две. Обувките също толкова. Министерството на отбраната има резерви, но те се изчерпват. А и не ги е грижа, действат както през XVI–XVII век – въоръжават войника и го изпращат. Ако оцелее, ще се изхрани някак: обувки ще вземе от убит враг или другар, ще краде от местното население. Затова се налага доброволци да събират за армията всичко: макарони, цигари, запалки, вода, памперси за ранените, дори униформи и бронежилетки. Но събирането на помощи за армията не предизвиква ентусиазъм в обществото, на което Кремъл разчиташе. Екипировката на натовските армии се изработва от частни фирми и е качествена. Всички армейски униформи в Русия се шият от затворници. Затова качеството е такова.

Това е за личния състав. Не е по-добро състоянието и с техниката. От началото на войната Русия е изгубила 2300 танка – за  броя на убитите се спори, но унищожените танкове се преброяват лесно. Преди войната на въоръжение е имала 2840 танка и 10 200 на склад. Но техниката излиза от строя не само когато бъде ударена от снаряд. Тя се чупи, поврежда се. Вместо с високоточно оръжие Русия воюва със стария съветски арсенал, който е създаден за унищожение на всичко живо. Съветската бойна техника е направена с разчет за друга война, не за съвременна война, в която трябва да се използва мозъка. Нови танкове почти не се произвеждат, модернизират се предимно стари танкове, а за това, което се произвежда, се използват вносни компоненти. Година, две, три тази техника ще работи, след това ще започне да се разваля и няма да има с какво да се поправи. Руските заводи могат да произвеждат 30 хеликоптера на година. Ако самолет бъде ударен от ракета, той най-вероятно ще стигне до своето летище, но няма да се върне на бойното поле. Много видове оборудване вече не се произвежда, на Су-25 все пак може да се смени двигателя, но на Су-24 – не. Проектирани са с малък ресурс, еднократни самолети, като по време на Втората световна война – един или два полета на ден. Един американски пилот по време на командировката си в Ирак е правил 400–500 полета.

Путин го излъгаха. Военното командване знаеше, че армията не може да воюва. Проблемите бяха известни. Но чекистите, които я планираха, мислеха, че не се нуждаят особено от армия, разчитаха на своите агенти, смятаха, че украинското общество е готово да се върне в матушка Русия, просто трябва да доубият някакви недоубити националисти. Ясно е, че от украинска страна има и предатели, и колаборационисти, така че руската армия успя да превземе големи територии. Но след това какво да прави с тях? На фона на нестихващи сражения се провежда референдум, на който 98% от населението гласува за провъзгласяването на поредната народна република и за присъединяване към Русия. А след това какво? Да оставим настрана, че да се провежда референдум на чужда територия и то по време на война е фарс, който не поражда правни последици и няма да бъде признат от никого. В „Новорусия“ ще настъпи социално-икономически колапс, както стана в ДНР и ЛНР, където свършиха дори въглищата. Контролът върху окупираните територии ще струва на Русия многократно повече, отколкото отказът от тях.

По тези и по още редица причини войната ще продължи дълго. Украинската армия получава все по-модерно оръжие от съюзниците си. Негодните командири са отстранени. Силата ѝ не намалява, а нараства. Украинският народ е консолидиран и мотивиран за отпор. Русия не може да спре войната и да върне своята армия у дома – това са въоръжени хора, озлобени на властта.

Русия можеше да спечели войната, която започна, само ако се бяха осъществили първоначалните ѝ планове. След като това не стана, оттук нататък това е невъзможно. Допреди войната се смяташе, че украинската армия е значително по-слаба от руската. Войната показа реалностите и вече никой не мисли така. Разбира се, Русия има едно преимущество, което липсва на Украйна – разполага с ядрен арсенал, а през 1994 г. Украйна се отказа от своя срещу гаранции за суверенитета си. Много кремълски политици си позволиха ядрен шантаж към света. Путин лично заплаши: „Това не е блъф!“ Надеждата на света е, че безумието му не е достигнало дотам, че да започне война, в която няма да има победител.

Заключението на Павел Лузин е, че Русия не може да спре тази война, може само да я загуби. Аз се надявам, че след като е очевидно, че не може да я спечели, трябва да се намери начин да я спре.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРазбрахме ли кой (какво) е мафия?
Следваща статияТеатър с кауза