Деян Енев. Внукът на Хемингуей. Издателство „Сиела”, 2013.

За всички, които харесват писането на Деян Енев, новата му книга „Внукът на Хемингуей” няма как да не донесе удоволствие. Едноименният разказ вътре, който дава заглавието на сборника, някак спонтанно връща лентата назад във времето. От една страна, към филма на Светослав Овчаров „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008) и към цялата българска следа около живота на Хемингуей. От друга страна, и това ми се вижда много по-важно, към традицията на късия разказ и влиянието на известния писател върху литературата след него (в това число и българска), идеята за едно писане, което е синтезирано, силно и морално параболично. „Внукът на Хемингуей”  е сборник с къси разкази, при тях също има морална парабола, която води и до много силен притчов ефект, но текстовете вътре не тръгват по ефектите на сянката, на подражанието на американския нобелист. Те са плътно прибрани  в моделите на цялостното писане на Деян Енев и много добре проиграват модели и общи усещания, през които всички ние преживяваме нашата българска действителност. Реалността в тях е представена като сфумато – зад конкретната ситуация прозира обобщението, зад познатото събитие надниква чудото, различното, необичайното. Някои могат да нарекат този ефект остранение, но за мен това е специфичния за автора начин да гледа на реалността, като сложност, като крехкост, която трябва да бъде запазена, съхранена и предадена на читателя. Тази действителност, в която грозното и красивото вървят едновременно, също както смеха и тъгата, доброто и злото, баналното и странното.

Във„Внукът на Хемингуей” разказите са родени от живота ни заедно през последните десетилетия след Промените, а и преди това във времето на социализма. Зад тази книга с кратки разкази стои всъщност един много съществен културологичен проект, който  вади автодефиниращ ни разказ за събития, ситуации и персонажи, родени от времето и моделите, през които живеем. Тук можем да срещнем уличната цигуларка, човекът на пейката и самотното дете, случайната жена на трамвайната спирка, кварталния часовникар, безработния, работещия пенсионер, протестиращите младежи от Орлов мост и може би най-важното – кризата, човека с проваления живот. Това са обичайните странници, всички ние. Всички те обаче в тази книга са напуснали пространството на типизиращото ги литературно безразличие, на неглижирането и са превърнати в хора разкази, в притчови особени сюжети, които превръщат реалността в това сфумато, за което вече говорих. Освен тях в книгата е много силно присъствието на разказвача. Културологичният сюжет добива плътност именно през силната биографизираща метарамка на повествувателя – човека, който върви през живота си, през София и квартала, за да ни покаже как времето променя съдбите, хората и него самия. В голяма разкази имаме този двоен герой – разказвача, който претворява живота си, и човека, с когото се среща, вървейки през собствения си път, случайността и съдбата.

Можем да наречем Деян Енев романтик, тъгуващ романтик заради способността му да вади това, което обикновено не виждаме или отказваме да видим, мъгливото и чудесното иззад ъгъла на действителното. „Внукът на Хемингуей” е умна, параболична и не на последно място изпипана, промислено подредена книга, което показва редакторски (ред. Христиана Василева) и коректорски (Пенка Ватова) професионализъм. Това е книга със спокоен и ясен език и социално послание, отворена към много публики.