„Случайни срещи и запознанства“, Палми Ранчев, изд. „Фама 1“, 2024 г.
Книгата е сборник от двадесет и седем разказа. Общата им дължина е 340 страници. А средната им продължителност – дванайсет страници и половина. Хемингуей би казал, че това е идеалният обем на разказа, и за да провери дали наистина е точно така, съвсем дискретно влиза между кориците на книгата. Нещо повече! Превръща се в (макар и невидим) герой от повествованието. Та нали и той – подобно на Палми Ранчев – е боксьор. Спарингът е неизбежен. И при все че залогът е интелектуалното приятелство и духовната приемственост, битката е на живот и смърт. Парадоксално е, че именно тази неистовост създава впечатление за лежерност, спокойствие и непринуденост. Все едно срещата е не на ринга, а зад ъгъла на светофара. Нищо не я предвещава. Всичко е съвсем случайно (заглавието го препотвърждава). Публика няма и никой не очаква награда[1]. Добре известно е, че героите биха могли да се разминат. Това е далеч по-вероятният ход на събитията. Всеки върви по своя път и следва своята логика. А и живеят в свят, в който интересът към другия е тотално изчерпан („Бензиностанцията“). Отдавна приятелствата са изчезнали и на тяхно място са се появили бизнес партньорствата. Те са по-безконфликтни и по-функционални. А и по-лесно се чекират от авиокомпаниите. Компактни, пластични и леснопреносими, те са реалността, която прави човека универсален.
Неслучайно последните две думи от книгата са: София-Барселона. За да ни напомнят, че светът винаги е в движение. Всичко е „на крак“ и в тази безобидна суматоха се подреждат сюжетите на Палми Ранчев. Като „на крак“ е знак не само за това, че сме здраво стъпили на краката си, но и сигнал за тревога. Защото да сме на крак и нащрек означава да сме осъзнали, че спокойствието е винаги илюзорно и винаги привидно; и че колкото по-трудно приемем този факт, толкова е по-лесно Животът да ни нокаутира. Може ли да бъде неосезаема болката, закачливо ни пита авторът. И ако отговорът е положителен, като мошен ъперкът ще последва втори въпрос: може ли зад подобен оксиморон да се крие душата (или най-малкото поетиката) на Палми Ранчев? Струва ми се, че макар и парадоксална, реалността на неосезаемата болка е главният герой в „Случайни срещи и запознанства“. „Болка, Болко-о, Болчице…“, лаконично би я описал поетът[2], а ние колебливо ще се опитаме да си представим останалите герои в книгата като очите, които виждат болката, и като ушите, които се вслушват в гласа ѝ.
Защото персонажите в разказите сякаш вървят и гледат не с четири, а с шест очи. Те (като че ли) наистина имат очи навсякъде по себе си (нещо, което ги сродява със серафимите). Слухът им е по-сетивен от този на прилепите. Биха могли да се разминават в тъмнината със светкавична скорост, без да се погледнат дори, но биха могли внезапно да спрат и в един миг да се разпознаят. „Трябва да имате други сетива за реалността – рецептори за диалектика“, снизходително ни нашепва книгата. „Защото човек е внезапно смъртен“, припомняйки си както Булгаков, така и разказа „Най-накрая“, кимваме в знак на съгласие. Анушка вече е купила олиото, а Клара е отишла до банкомата. Събитията са безобидни и практически незабележими, но вещаят ако не края на света, то поне един малък – частен, както би го нарекъл Георги Господинов – апокалипсис. „Може би, защото освен внезапно смъртен, човекът е и внезапно влюбчив“, прошепва друг от сюжетите и ни връща към онова, което свързва многото разкази в един цялостен текст. В него („Понякога е прекалено сложно“) Емил (като в стиха на Борхес[3]) пресича улицата и щастието тайно го връхлита. Случайна като инфекциозна болест, любовта му заразява и жената, която среща. Естествено, всичко преминава като летен вирус. Но не защото по пътя си се сблъскват с мъжа ѝ… Не! Няма да преразказвам нито този разказ, нито който и да е. Защото разказите не са за разказване. Те са за четене…
–––
[1] Алюзия към сборника „Победителят не печели нищо“.
[2] Александър Геров.
[3] Алюзия към поемата „Някой“.
