0
1814

Реалност, близка до музиката

Две кратки бележки към „Жажда“ на Амели Нютомб

„Жажда“ на Амели Нютомб е реалност, по-близка до музиката, отколкото до догматическото богословие.

Бих искал да започна по детски, непосредствено. Книгата ми харесва. Въпреки че би трябвало да е точно обратното. Би трябвало като православен свещеник да се възмутя от богохулството. Защото (дори и да умираш от жажда) Бог не е усещането за вода. Още повече че да пишеш за чувствата на Сина Божий, и то преди да се въплъти, е някак прекалено претенциозно; да не кажа: опасно. Ако и тезите ти да звучат правдоподобно, заедно с това ще са безкрайно съмнителни, защото Иисус Христос не би могъл да каже, че тежи 55 килограма; най-малкото защото подобна мярка за тежест ще се появи доста по-късно.

Но Амели Нютомб чудесно знае, че ако мери формите, обемите и телата с несъвременни мерки, ще изгуби немалко читатели. Пък и не пише богословско-културологичен доклад. Французойката прави литература, а това не би могло да се случи, ако ѝ се отнеме правото да си измисля. Защо тогава да не говори от името на Иисус Христос и да не разкаже за последното денонощие от живота Му. Въображението дава всички повествователни права; включително правото да си поканен на сватбата в Кана Галилейска, за да видиш кривотията на старите сватове; позволява да си представиш една Майка, изискваща от сина си чудеса, но и същевременно притесняваща се от това, че Той е не като другите младежи.

При все че не бива да се злоупотребява с правата, които ни дава въображението. Защото ако искаме да гледаме на повестта „Жажда“ като на евангелие, трябва да знаем, че не може. Забранява го традицията на Стендал, Флобер и Мопасан, защото литературата става истинска/класическа, когато в нея има разказ за поне една невъзможна любов. Ето защо не бива да ни дразнят разговорите, които водят Христос и Мария Магдалина. Те са красиви не според законите на каноничното право, а според принципите на един друг тип реализъм – художествения. Затова и „ябълковите дървета са щастливи да носят плодовете си, макар никой да не ги яде“. Спасителят казва това на св. Йоан Богослов, когато апостолът на любовта – ял до насита ябълки – решава, че „е тъжно да има толкова ябълки по клоните и да няма кой да ги изяде“. Именно заради този естетски реализъм харесвам книгата. Давам си сметка, че бих заменил думата „естетски“ с „женски“ или с „френски“. А защо не и с „чувствен“. Като последното прилагателно (в този контекст) не е синоним на „лош“, „плътски“ или „греховен“. То е опит да се говори за тайната на Възкресението през сетивата не на жените-мироносци, а на онези жени, които бихме искали да сънуваме всяка нощ. Затова и Амели Нютомб разказва на един ефирен (но и сочен) език; езикът на Папий Ераполски[1] и на Марсел Пруст. Точно така… вече в гроба Христос „признава“, че „когато настъпи смъртта, любовното чувство изчезва и се превръща във всемирна любов“. Затова отива при Магдалина… за да провери колко прав може да е Марсел Пруст[2]. Така че дори и в някоя сливенско-карнобатска църква да се раздере храмовата завеса, трудно ще е да се отрече, че в повестта на французойката говори (непроходима като Алпите) тривековна литературна традиция. В нея автентичността на библейските събития придобива друго измерение. И по тази причина е нормално предателят Юда да е стъпил с единия крак в книгите на Жан-Пол Сартр. От това той не става по-малко истински.

Затова не е неправдоподобно Юда да се дразни от Христовите думи: „приятен е този пролетен ветрец“, като отвърне: „всеки може да го каже“, а Яков да допълни, че „от това ти става още по-леко“. Защо (пита ни повестта) да не си представим Юда или перфидния образ на злото като уморен от красотата човек, който заявява: „боли ме гърбът“ с вид на човек, измислил математическа теорема“. Без да е гениално, по женски простодушно, обобщението, че „злото е проблем най-вече за самото себе си“ трогва със своята свенлива категоричност. В нея можем (ако поискаме) да уловим гласовете на Августин и на Боеций, но не това е важното. По-важно е това словесно килимче, което удивлява не със собствените си шарки, а с това, че по него – макар и отдавна – са стъпвали и Спасителят, и Богородица, и Мария Магдалина, и св. Йоан Богослов, и Юда Искариотски. Естествено стъпките отдавна са отзвучали. Ние не можем нито да ги видим, нито да ги чуем. Но можем да ги измисляме и преизмисляме. Можем дори да стъпваме в тях. Понеже не друг, а някой от поетите[3] бе казал: „Стъпвай в моите стъпки. Като няма какво, стъпките нека са общи“… и „ще бъде пътеката малка лъжа, че един, а не двама вървели са“. От което би трябвало да следва изводът, че „Жажда“ на Амели Нютомб е реалност, по-близка до музиката, отколкото до догматическото богословие. Което – в края на краищата – не е толкова страшно.

–––––––––––––––––––––––––––––

[1] Църковен писател, известен с признанието си, че обича не да говори и не да пишe, а да си представя живия глас…
[2] Вж. стр. 92.
[3] Ивайло Иванов, „Нов сън за щастие“”, изд. „Ерго“, С. 2015, стр. 82.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияЗомбиански граждански плач
Следваща статияВ единствен екземпляр