0
7097

Реално и магично. Дечко Узунов и изкуството на книгата

Изложбата в ХГ „Дечко Узунов“ продължава до февруари 2021 г.

Кориците към „Часовник“ от Светослав Минков, 1924, и сборника „Пет години“, 1925, колекция Тони Николов

Изложбата „Реално и магично“, в рамките на програмата „Памет“ на СГХГ, e посветена на изявите на художника Дечко Узунов в областта на илюстрацията. Някак съвсем естествено я свързвам с изложбата „Българската илюстрация за деца от 20-те и 30-те години на ХХ век“ в галерия „Васка Еманиулова“ през 2018 г., защото тя продължава посоката на популяризиране на илюстрацията като художествена дейност. С тази изложба екипът на СГХГ и кураторът Рамона Димова проследяват мястото на изкуството на книгата в художествения ни живот от зората на ХХ век, от една страна, а от друга – показват в дълбочина малко познати детайли от творческата биография на Дечко Узунов. През 2019 г. се навършиха 120 години от рождението на художника. Факт е, че това е първата изложба, ориентирана конкретно към изявите му в оформлението на книгата.[1]

Под широкия надслов „Реално и магично“ експозицията предлага прочит на диалога художник – писател. В нея са включени произведения от 20-те до 60-те години на ХХ век. Малко са съхранените оригинали в архива на художника. Но спецификата на изкуството на книгата и възможността за тиражиране услужливо реконструират създаденото през десетилетията. Показването на илюстрации от различни творчески периоди цели да отрази както артистичната концепция на художника, така и вписването му в рамката на общите културни процеси, помага също така в пълнота да се изгради неговият образ в паметта на поколенията.

Ето и акцентите, които бележат основните аспекти от темата Дечко Узунов и литературата. Изявите на Д. Узунов в полето на илюстрацията датират от 20-те години на ХХ век. Зората на 20-те години е период, в който нараства интересът към книгата в България, тенденцията за създаване на национален стил, наред с „отварянето“ към европейските художествени процеси. Обособяването на приятелски кръгове и артистични групи е типично за епохата. Именно в хода на общуването си с писатели, артисти, музиканти, в рамките на приятелски общества Дечко Узунов отразява духа на своето обкръжение. Като създава серия от портретни скици, той овеществява контактите и документира приятелствата. Портретните скици на писатели, поети, общественици крият живо, непосредствено общуване. А някои от тях маркират и бъдещи дълготрайни сътрудничества. Характерно за първата половина на ХХ век е страниците на вестниците и списанията да са пълни с образите на хора на изкуството. 

Илюстрацията от 20-те години не е еднородна. През първата половина доминира символистично-сецесионният пластичен език. Експресионистичните решения са закономерни. Втората половина на 20-те години се свързва с постепенното „успокояване“ и стремежа към обобщение. Тези две тенденции ясно се открояват и в изявите на Дечко Узунов в книжното оформление, представени в настоящата експозиция.

През първата половина на 20-те години Дечко Узунов използва рязка, енергична и напрегната линия – основно средство за предаване на образната характеристика. Той не остава изолиран от общото увлечение по условен ритъм, плоска форма, изящен силует, редом с приятелите си Иван Пенков, Иван Милев, Пенчо Георгиев. Любопитно е представянето на оригинална илюстрация от 1922 г. за стихосбирката „Лунни петна“ на Николай Лилиев, която не е включена в изданието. Изписването на стиха под изображението засилва връзката между образа и текста с цел директни смислови препратки. В рамките на стилистиката личат експресивното състояние и повеят от символистичната естетика, директно обвързана с поезията на Лилиев. Остават отворени въпросите по каква причина тази илюстрация не е включена, заменена ли е с друга, какво е съотнасянето ѝ към цялостната концепция….

Художникът Дечко Узунов прекарва няколко семестъра в Художествената академия в Мюнхен при проф. Карл фон Маар. Този период е основополагащ за формирането на възгледите му за оформлението на книгата и връзката образ – текст. Пребиваването в Германия укрепва познанствата му с писатели, които също са немски възпитаници, като Чавдар Мутафов и Светослав Минков.

След завръщането си в България, през 1924 г., Д. Узунов оформя корицата на „Часовник“ от Св. Минков. Издателството е „Т. Ф. Чипев“ – едно от водещите за времето, с политика и принципна програмна насоченост, на което художникът сътрудничи. Корицата на „Часовник“ се превръща в емблема на една ситуация – тя въплъщава образа на читателя от онова време – напрегнат, с изопнато в издължени пропорции лице. Пространството е наситено. Черно-бяло-жълто е акордът, който вибрира и активира контраст. Разнопосочните, наслагващи се линии са в съзвучие с гротеската в повествованието. Разгърнатите, развети страници на книгата и циферблатът в задния план са знак за движение. Напрежение излъчва и разкривеният, но много изразителен шрифт.

Георги Рачев (1882–1947). Портрет, репродуциран в „Пауново перо“, сборник за деца, 1931, колекция Тони Николов

Следващ етап в артистичната еволюция на Дечко Узунов, който откриваме и в изложбата, е оформлението на сборника „Пет години“, 1925 г., съставен от Йордан Стубел и Владимир Полянов. Изданието търси образа на пет години 1919–1924 г., проследен чрез връзката между млади художници и млади писатели. Включени са 13 портрета на писатели и прозаци, сред които Багряна, Стубел, Смирненски, Й. Стратиев, Д. Пантелеев, Асен Разцветников, Н. Фурнаджиев, Ч. Мутафов, Вл. Полянов, П. Михайлов, Св. Минков, Ал. Паничарски, А. Каралийчев. Оформлението е единно. Всички портрети са ситурани в лявата страна на разтвора, на самостоятелна страница, сред бяло поле. Шрифтът е осъразмерен с бялото поле, а текстовият блок – центриран. Скиците са бързи, изпипани, излети на един дъх. Основно изразно средство е линията, която е подкрепяна от ролята на контраста. Енергичните и вариращи линии динамизират повърхността, а наслагването им засилва конструктивността на образа. Портретните скици не са режисирани и нагласени. Моделите сякаш са кадрирани по време на творчески разговор. Сборникът „Пет години“ е преход между експресията, тържествуваща в „Часовник“ от Св. Минков, и последвалото насочване към синтез чрез плоското петно.

Пребиваването в Германия свързва тясно Д. Узунов с хора, които са в досег с немската култура и я пренасят чрез изкуството на превода. Той създава корицата на „Разкази“ от Емил Верхарн, 1925 г., изд. „Чипев“, в превод на Светослав Минков, както и оформлението на „Дневникът на едно портокалено дърво“ от Ханс Еверс, изд. „Чипев“, 1925 г., превод Чавдар Мутафов. Негово дело е портретът на Ханс Еверс на титулната страница на изданието. Въздействието на портрета е породено от крайния контраст между черно и бяло. Този портрет, редом с портрета на Димчо Дебелянов в „Стихотворения“, 1927 г., изд. „Чипев“, предопределя посоката към условно наречения „синтетичен“ етап в творчеството на Дечко Узунов, който намира израз в скиците на писатели в сборника за деца „Пауново перо“, изд. „Чипев“, 1932 г., с илюстрации от Никола Тузсузов. Това издание, в което са включени портретни скици на Д. Габе, Н. Райнов, Багряна, Г. Райчев, Стубел, Каралийчев, Расцветников, сякаш е втори етап на сборника „Пет години“. Но докато в „Пет години“ художникът анализира характерното и линеарно фиксира същностното, то в „Пауново перо“ синтезира образа чрез цветно петно. Изображенията са представени на цяла страница, но са рамкирани, а фигурите са отрязани под раменния пояс. Портретните скици са изградени със свободна четка. Няма тънки линии, а неравномерни черно-бели плоскости. Следите със суха четка, плътните контури и отривистите щрихи моделират здрава, пластична форма. Образите са четливи, в естествени пози, така че да бъдат разпознати.

Портретната скица на писателя Юджийн О`Нийл на корицата на книгата „Човекът на милионите“, изд. „Чипев“, 1937 г., също е показателен пример за обръщането на художника към обобщението. Портретната скица на нобеловия лауреат за литература за 1936 г., излъчва мекота и спокойствие чрез пестелива и отмерена стилистика.

Илюстрация към „Житената питка“ от Ангел Каралийчев, ок. 1960, акварел върху картон, ХГ „Дечко Узунов“

След 1944 г. Дечко Узунов не отделя толкова внимание на същността на илюстрацията. Изданията, които оформя, са с подчертано „живописен“ характер. Съгласуването между текста и образа все повече отстъпва на заден план за сметка на чистата, доминираща самостойност на изобразеното. Показателни са илюстрациите към „Бодливия трън“ от Емилиан Станев, 1956 г., както и илюстрациите към „Житената питка“ от Ангел Каралийчев, 1960 г. Затова съвсем логично значението на ранното творчество на художника в полето на илюстрацията и оформлението на книгата е приоритено.

Дечко Узунов не принадлежи към един или друг литературен кръг. По-скоро самият той създава свой кръг, който се проследява в повтарящите се портрети. Плод на неформално общуване и жив контакт, илюстрациите на Дечко Узунов съставят галерия на литуратурата. Те са реакция на неговата художническа чувствителност в една от най-динамичните епохи на българското изкуство.

Произведенията в изложбата са част от колекцията на ХГ „Дечко Узунов“ и Националния литературен музей. Книгите за експозицията са предоставени от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Столичната библиотека и колекция Тони Николов.

[1] Дечко Узунов и разностранните му изяви в българския художествен живот са изследвани в рамките на юбилейна научна конференция през 1999 г. в Казанлък, както и в последвалото я юбилейно издание „Дечко Узунов. Памет и забрава“, 2003 г.