„Корупция и престъпност се ширят навсякъде в обърканата, дезорганизирана и опустошена Русия. Престъпността трябва да се смаже с кръв. Но когато машината на насилието започне да действа, знае ли някой къде ще спре.“ Есето е четено по Би Би Си през 1977 г. Публикува се за първи път.
Пиесата на Робърт Болт „Революционно положение“ имаше своята премиера в края на месец май 1977 г. Миналата седмица отидох да я видя и сметнах, че не само си заслужава, но и е необходимо да се говори за тази политическа драма, разказваща за революционното положение в младата съветска държава. Темата на пиесата, нейният сюжет и проблемите, които тя поставя, са далеч по-близки на хората от Източна Европа, отколкото на тия от Западна Европа. Отгоре на всичко авторът ѝ Робърт Болт е марксист и съвсем явно е ползвал марксисткия подход към историческото разглеждане на революцията.
Трябва да кажа, че поне аз винаги съм се отнасял с известно съмнение спрямо западни автори, когато се опитват да се занимават с източни сюжети. Това е, защото специфичността на живота и проблемите в Източна Европа се нуждаят от продължителен и задълбочен личен опит и много често западните автори трябва да разчитат било на университетски схеми, които те добросъвестно са научили, или пък на твърде заблуждаваща интуиция. Неведнъж и дваж вече съм гледал пиеси на силно леви западни автори, за които думите кръв, разстрел и инквизиране са част от революционния патос, който пък, меко казано, е част било от модата да се правим на интересни, било от политическия пубертет, който при някои хора не свършва, дори когато станат на почтена възраст. Гледал съм смайващи и най-безотговорни глупости, в които наивността, романтизмът и интелектуалната перверзия едва ли не придават на една революция очарованието на лов на диви прасета…
И тук е първото ми определено впечатление: при Робърт Болт не е така. Той знае нещата. Той познава своя материал, своите герои и проследявайки тяхната трагична история, се опитва да ни изведе при някаква своя, определена истина.
Човек би могъл да нарече пиесата „Революционно положение“ – „Приказка (или даже притча) за една революция“.
Рамката на пиесата е зададена от Луначарски, известния помощник на Ленин в областта на изкуството и образованието. Някъде доста години след смъртта на Ленин, във времената на непоклатимото господство на Сталин, Луначарски се явява пред комсомолски конгрес, за да разкаже на младите съветски комунисти за революцията, в която той е участвал още от зачеването ѝ до деня, в който произнася речта си. Луначарски е мазен блюдолизец, който през две-три изречения говори за величието на другаря Сталин, като думите му биват изпращани с онези бурни ръкопляскания, които хората от моето поколение така добре помнят.
Този Луначарски е съвсем различен от онзи, за когото той разказва, някогашния Луначарски, приятеля на Ленин, Горки и Дзержински, които по времето на Първата световна война, плюс Александра Колонтай, живеят заедно на остров Капри в Италия. Човек трудно може да си представи как тези политически интелектуалци – живеещи с щедростта на Горки всред чаровния италиански климат – ще станат водачи на може би най-кървавата от всички световни революции. Те спорят по важни теоретични въпроси, разискват принципи, тактики, приличат повече на кабинетни теоретици, които не знаят, че всяка тяхна дума ще се превърне в планини от болка и кръв. Ако те знаеха, може би биха се отказали… вероятно с изключение на Ленин.
В тези вечери на Капри Ленин е безспорно доминиращата фигура, такъв, какъвто ще си остане до края на пиесата. Но, Господи, какъв Ленин! Един от зрителите на пиесата, който седеше до мен, каза: „Ако наистина Ленин е бил такъв, аз ще се запиша в комунистическата партия!“
Образът на Ленин, който Робърт Болт изгражда и който се играе с удивителна физическа прилика и с огромно сценично обаяние от актьора Майкъл Брайънт, е силна смесица от властност, амбициозност, остроумие, самоирония, твърдост и мечтателност. У този Ленин политическият мечтател върви редом с дръзкия и решителен реалист, благородникът стои заедно с революционния циник. Към всичко това трябва да се прибави нестихващият напор на вътрешната му енергия. Сравнявайки Ленин на Брайънт с известните изпълнения на Ленин в СССР и България, трябва да кажа, че последните бяха почти карикатури. В образа на Брайънт имаше онова величие и простота, което никога не се удаде на съветските или българските изпълнители. Може би най-силното оръжие на този Ленин беше хапливостта, отправена както навън към враговете, така и навътре – към своите. Там, на Капри, той прилича по-скоро на клокочещ вулкан, който сам, без да подозира, скоро ще изригне.
В сравнение с него, компанията му е повече в ограничения спектър на политическото интелектуалничене, отколкото в ясния цвят на революционното действие. Луначарски от годините преди Първата световна война напомня старите учители, тесни социалисти от Благоево време, красноречиви, вдъхновени, но без особена връзка с живота. Дзержински е полският аристократ, който ужасно се безпокои да не причини някому болка, който не може да понася кръв и насилия. Горки гърми със своята любов към обикновения човек и се топи в носталгията на русина в чужбина. Споровете са дълги, остри и свършват с кавги и сръдни. Александра Колонтай е помирителката, която сдобрява разгневения Ленин и обидения Луначарски.
Капри е прелюдията на нещо, което никой не знае какво ще донесе.
И когато то идва през 1917 г., компанията от Капри се озовава на Финландската гара, която се тресе от революционно напрежение, ние виждаме образите да се променят. Сега Ленин е душата на набиращата сила октомврийска революция. Тук към неговото обкръжение се прибавят двама безкрайно противоположни герои – Троцки и Сталин.
Троцки, това е живото динамо на революционното ръководство. Той е блестящ оратор, тънък, остроумен, саркастичен, безспорно най-способният след Ленин. Крилата на революцията имат нужда от огромната енергия на Троцки, защото в същото време те ще трябва да носят товара на партийната бюрокрация, оглавявана от Сталин. След игра на криеница с Временното правителство ние стигаме до залпа на „Аврора“ и тежките изпитания на революцията. Троцки по нареждане на Ленин създава Червената армия. Троцки я води към победи. Той е този, който ще застане твърдо до Ленин при тежкото решение да се приемат условията на Бресткото примирие, за да се спаси революцията. Играта на актьора Майкъл Китчън в ролята на Троцки е незабравима.
Ние присъстваме на мъчително заседание, в което се разпределят постовете в новото правителство. Ленин предлага на Дзержински да оглави ЧК. Дзержински отказва. Той не може да понася грубости и болки. Налагат му го чрез гласуване. И с това идва краят на образа на мечтателя от Капри. Оттук нататък ръцете на Дзержински постепенно и сигурно ще потънат в неспирно бликаща кръв и болка. Той е фанатичен в честността си, той е по-скоро Робеспиер на Октомври, безпощаден с враговете.
Но избухналата в името на човека революция скоро тръгва срещу този човек. Корупция и престъпност се ширят навсякъде в обърканата, дезорганизирана и опустошена Русия. Престъпността трябва да се смаже с кръв. Но когато машината на насилието започне да действа, знае ли някой къде ще спре. Защото, както ще видим, тази машина постепенно преминава в ръцете на един човек и ще работи изключително за него, а не за революцията. Сталин.
Единственият образ в пиесата, срещу който имам сериозни възражения, това е образът на Сталин. Той е просто карикатура. Тук Робърт Болт изглежда е забравил старото правило, че за да имаш истински бой, противниците трябва да са равностойни. Правейки от Сталин посредственика, амбициозния тъпак, комуто Троцки препоръчва да научи буквара на марксизма, пиесата се лишава от драматично обяснение за това как всички, включително самият Ленин през 1923 г., се озоваха в ръцете на Сталин. Тук пиесата действа сама срещу себе си, защото заключението е, че дори ако Ленин бе имал нещастието да живее по-дълго, той би бил обречената първа жертва на Сталин.
Текстуално нещата са верни, отношенията между Сталин и Троцки са исторически правдоподобни, но карикатурата на Сталин не убеждава зрителя в това, което той вече знае от историята. Явно Робърт Болт не обича Сталин, но когато се пише подобна пиеса, симпатиите или антипатиите трябва да бъдат хвърлени в кошчето. Липсва ни и сътресението, с което Дзержински преминава на страната на Сталин.
Но къде идеалите на мечтателите от Капри намират своя истински гроб?
Кронщад. Кронщадските моряци, същите онези, които бяха предните е най-вдъхновени сили на болшевишката революция, обърнаха своите пушки срещу нея. На Троцки принадлежи печалната слава за смазването на Кронщадското въстание, което е най-позорният акт в историята на младата съветска държава. Троцки заповядва на Тухачевски да ликвидира въстанието. Съветското правителство под председателството на Ленин получава доклада на Тухачевски, който никой не смее да прочете. Тухачевски разказва как кронщадските моряци са се борили като лъвове, как един или двама от тях са се сражавали срещу цели дружини на Червената армия и съпротивата е била смазана едва след като артилерията е изравнила всичко със земята.
Онова, което бе започнало на Финландската гара, свършва в развалините на Кронщад. Кронщад е предвестникът на сталинизма, на безсмисленото избиване на милиони хора, на най-горчивата историческа истина, че започналата в името на човешкия дух революция се обръща в най-опасен враг на същия този дух и се опитва да го ликвидира. Вдъхновението свършва, защото е започнала касапницата. Принципите свършват, защото са започнали игрите, философията на Маркс и Енгелс издъхва, защото е започнала философията на Сталин, пролетариите от всички страни не ще се съединят – защото няма за какво.
В сянката на Сталин и ЧК бавно угасва революционното обаяние на умиращия Ленин и на обречения Троцки.
Ленин е мъртъв. Правителството чете знаменитото му завещание, в което той иска отстраняването на Сталин. Но странно е, че всички, начело с Троцки, намират, че Сталин трябва да остане, за да не се създава разцепление в партията…
И когато Луначарски завършва своето слово пред комсомолския конгрес, в което всяко споменаване на името на Сталин се изпраща с нестихващи овации, той говори за предателството на троцкистите и т.н.
Триумфът на сталинизма е най-голямата и най-непоносимата гавра на онова, за което обитателите от Капри бяха мечтали. Ето че революцията роди далеч по-страшен и по-чудовищен изрод, отколкото онзи, срещу когото тя бе действала.
Още един горчив урок на историята.
Трябва да кажа, че не си спомням друго представление в театър, което да ме е държало в такова напрежение през цялото време. И когато след три часа пиесата свърши, имах чувството, че бих желал да продължи още толкова.
„Революционно положение“ на Робърт Болт е изключително добре написана политическа драма от онзи вид, който в Източна Европа от години много писатели се опиват да създадат безуспешно. Това е политически плакат, реализиран по внушителен начин и с най-силно въздействие. Диалогът е на изключителна висота. Не може да става никакво сравнение с помпозната празнота на диалога на т.нар. социалистически реализъм. Всички главни герои (с изключение на Сталин) не са политически манекени, а живи хора със своите качества и недостатъци. Режисурата на Кристофър Морахан е много добра.
„Революционно положение“ е пиеса за една революция, която тръгва сама срещу себе си.
Есето се публикува за първи път с любезното съдействие на © Любен Марков и с помощта на Емил Тодоров.
