Публикуваме откъс от биографията на турския президент, издадена неотдавна от „Сиела“, и предговора на авторката, адресиран до българските читатели.
Критичното издание „Реджеп Таип Ердоган. Биография“ (ИК „Сиела“) от германската журналистка от кюрдски произход Чийдем Акьол описва пътя на турския държавен глава към властта – обвиненията в злоупотреби, скандалите, протестите, опита за преврат, външната политика и всички спорни въпроси, свързани с турския президент и неговата партия. Книгата съдържа предговор от авторката, написан специално за българските читатели през февруари 2017 г.
Факт е, че Реджеп Таип Ердоган е най-влиятелният турски политик след Мустафа Кемал Ататюрк. Поставяйки Ердоган в контекста на цялата турска история – от Ататюрк до днес, Чийдем Акьол проследява живота и пътя на Ердоган към властта – обвиненията в злоупотреби, скандалите, протестите, опита за преврат, външната политика и всички спорни въпроси, свързани с турския президент и неговата партия. В изданието „Реджеп Таип Ердоган. Биография“ авторката описва подробно събитията и тенденциите, довели до днешното положение в страната – от реформите на Ататюрк, през социалното разделение между богати светски настроени „бели“ турци и бедни, консервативни „черни“ турци, хаоса, превратите и насилието по време на Студената война и през 1990-те, терористичните организации и икономическите кризи.
В книгата си Акьол разглежда Ердоган не като ислямист, а като тактик, който иска неограничена власт. Журналистката подчертава още, че турският президент е злопаметен – забравя дългогодишните си приятели в мига, в който започнат да пречат на сметките му, но никога не забравя враговете си, както и тези, които се осмеляват да разпитват или да говорят зад гърба му. Дори и след време безпощадният му гняв, според Акьол, ги застига.
Чийдем Акьол (1978) е завършила Международно право и история на Източна Европа в Кьолн. Работила е за германския всекидневник Tageszeitung, както и за истанбулския офис на Deutsche Presse-Agentur. Понастоящем живее в Истанбул и продължава да отразява събитията в турския мегаполис. Освен на биографията на Реджеп Таип Ердоган тя е автор и на книгата „Поколение Ердоган. Турция – една разкъсана страна през XXI век“.
„Реджеп Таип Ердоган. Биография“, Чийдем Акьол, изд. „Сиела“, 2017 г., превод от немски Екатерина Войнова
Въведение
„Ти си Турция. Мисли мащабно!“ – това е написано върху плакатите с лика на Реджеп Таип Ердоган, с които е облепена цяла Турция. Той е навсякъде и за Турция това е логично, но и европейските медии дължат на него много от заглавията си. Така е от една страна, от друга – в Европа не се знае почти нищо за този мъж, за когото гласува по-голямата част от живеещите в чужбина турци, който пълни огромни зали по време на предизборните си изяви вън от Турция, мята червени карамфили към тълпата и навсякъде го посрещат като месия. Започне ли да сипе обещания към народа, неизменно слага ръка на гърдите си.
– Уста! Уста! (Майсторе! Майсторе!) – крещи възторжено множеството насреща му.
Привържениците му – консервативни сунити – се прекланят пред популиста. Хората, които гласуват за него, се идентифицират със своя енергичен президент националист – най-сетне ще спрат подигравките с Турция. И не само това – не са малко западняците, които дори се страхуват от Ердоган. А той не спира да повтаря пред сънародниците си в чужбина:
– Гордеем се с вас!
В отговор събралите се скандират:
– Турция се гордее с теб!
Погледнато отвън, положението е ясно – Ердоган е превърнал Турция в свой васал. У нас, в Германия, да се правят психоанализи на Ердоган – големия непознат, вече е масов спорт. Душеведските диагнози често са твърде различни в детайлите си, но рядко името му се споменава, без да се добавят прилагателни като „авторитарен“ и „непредсказуем“. За българите Ердоган е непроницаем, далечен образ, застанал във фокуса на световната общественост. Неуморен глашатай на собствената си програма, Ердоган не би се поколебал, ако трябва, да я наложи и със сила – нещо, заради което неговите критици му приписват почти мефистофелска роля. Всичко това е вярно, но – разбира се – историята и на Ердоган, и на турците не е толкова проста. Турците познават Ердоган от времето на неговата младост, българите – от 2003 г., откакто е на премиерския пост. Представата за него само отчасти отговаря на действителността. Реалността, както би могло да се очаква, е далеч по-широкообхватна.
Ако зад образа на президента потърсим човека и неговия произход, ще видим колко невероятен е пътят му към властта. Роден е в мизерни условия. Опозицията непрекъснато се опитва да му пречи и да го мачка, дори собственият му пастрок Неджметин Ербакан застава на пътя на талантливия политик. Ердоган не се предава, никога. Противниците му до един се провалят и в крайна сметка го правят още по-силен.
Макар и роден в бедняшки квартал, с много труд Ердоган успява да се издигне, преодолявайки съпротивата на създадената от кемалистите система, която не включва в плановете си мъже като него. Най-напред става кмет, после губи, след това печели отново, за да стигне до поста държавен глава, президент. Той е най-интересният политик на Републиката, формиран в хаоса на турската история. Кариерата му безспорно впечатлява, а животът му се отличава с една константа – несломимата му воля да постигне неограничена власт като президент.
Как е възможно подобно парвеню да успее да се превърне в най-могъщия политик след Ататюрк? Историята на Ердоган е и отрезвяващата история на ония турски политици, които не успяха да поведат страната напред и по този начин направиха възможен неговия възход. Ето защо животът му трябва да се разглежда в историческия контекст, като неразривна част от политическото развитие на страната.
Това е историята на един мъж с гъвкав и бърз ум, който умее да се адаптира към обстоятелствата и времето, мъж, чиято противоречивост не се дължи на институциите, а е в самия него, в собствената му личност. Ердоган учи бързо и рядко повтаря грешките си. И се ориентира единствено по себе си, а не – както често се опитват да ни внушават – по вярата. Да, Ердоган е обсебен. Но е обсебен от собствената си личност. Той е велик манипулатор, надарен с мощна хипнотизираща реторика. Нарцис и прелъстител в едно, безспорно – самоуверен, но и достатъчно страхлив, за да е в състояние да изгради система, крепяща се на толкова ефективен репресивен апарат.
Обърнем ли поглед назад, би трябвало да отдадем дължимото и на заслугите му. Факт е, че Ердоган донесе на съсипаната си страна невероятна политическа и икономическа стабилност и това трае вече години наред. Ердоган доведе Републиката до портите на Европа, рискува нов старт на политиката по отношение на кюрдите, изгради инфраструктурата и демилитаризира страната. Благодарение на него спектърът на услугите в системата на социалното осигуряване се разшири неимоверно. Много са турците, които свързват Ердоган с потисничество и корупция, но го свързват и с нови улици, със стабилност и повишена покупателна способност. За тях партиите в опозиция са просто по-голямото зло. Затова непредсказуемостта му е в границите на простимото и се приема като неизбежна даденост. „Неговата“ Турция е станала по-цивилна и по-модерна, за жалост – не и по-демократична.
Да се проникне във вътрешния свят на Ердоган е невъзможно. Политиците от ПСР (Партията на справедливостта и развитието) рядко говорят със западните медии. Жонглират ловко с витиевати фрази, колкото да кажат нещо, но държат слушателя на разстояние. А ако някой от тях все пак се изпусне и каже нещо съществено, никой няма право да го цитира. Дълбоко не вярват на пресата и се страхуват от евентуалните последствия, в случай че се изкажат без разрешение. За съжаление, тъкмо по тези причини всичките ми опити за контакт с правителството с цел да ми се разреши да интервюирам Ердоган останаха без ответна реакция и в електронната ми поща така и не дойде вест оттам.
Така че, който иска да пише биография на Ердоган, трябва да го следва, да присъства на всичките му публични изяви. Трябва да обходи житейските му спирки, да проучва, да се опитва да стигне до обкръжението му, да анализира личността му, да говори с доверените му лица, с привържениците и с опонентите му, с неговите съвременници, да рови в десетки архиви, да прегледа материалите, писани за Ердоган, във всички медии. Проведох около петдесет разговора с хора, които или лично познават Ердоган, или директно са засегнати от неговата политика. Срещах се както с негови врагове, така и с приятели. Но много малка част от тях се съгласиха да бъдат цитирани.
В Европа на такива хора много бързо се лепва етикет „страхливец“. Журналисти, които се самоцензурират, се смятат за неспособни. Хора, които не се осмеляват да кажат мнението си открито, се обявяват за мижитурки. Добре би било обаче всеки сам да се запита какво би направил, ако живееше в дефектна демокрация с държана в подчинение правна и изтърбушена до дъно социална система. Страхът, че президентът лично ще те изправи на съд, расте и вече е твърде голям, а свободното слово – опасно. Само през първите четиринадесет месеца след като Ердоган поема президентския пост, са заведени 236 дела по обвинение в „обида на президента“. При доказване на вината за това престъпление се предвиждат до четири години затвор. На сатира или критика, макар и невинна, президентът отвръща с мощен удар. Достатъчни са обикновени баналности, за да попаднеш в полезрението на блюстителите на реда, например да сравниш Ердоган с героя от „Властелинът на пръстените“ Ам-гъл. Никой не се чувства защитен, дори у дома си. През февруари 2016 г. някакъв мъж дал под съд собствената си съпруга за обида на президента. Жената ругаела Ердоган винаги щом се покажел по телевизията, съобщава близкият до правителството вестник „Йени Сафак“. Съпругът ѝ многократно я предупреждавал да престане. И понеже тя не се спряла, записал ругатните ѝ на магнетофон и я дал под съд.
Още една причина много от смелчаците да се оттеглят. Малцината, които продължават храбро да критикуват Ердоган, ежеседмично наблюдават как някои плащат за дързостта си с безкрайни съдебни процеси или със затвор, по набързо скалъпени обвинения. И въпреки всичко всеки, който лично се е срещал с него, твърди, че Ердоган е голям изкусител и крадец на души. Харизмата му впечатлява всички – и тези, които го мразят, и поддръжниците му.
Многобройните турски биографии и книги за Ердоган са важни източници, но нито една от тях не е написана по същество и с необходимата дистанция. Три примера: Мохамед Памук, автор на книгата „Забранена надежда. Реджеп Таип Ердоган“ (Muhammed Pamuk, „Yasaklı Umut. Recep Tayyip Erdoğan“), е журналист, работи за близки до правителството медии и не се опитва да скрие възторга си от своя протагонист; Мустафа Хош, написал бестселъра „Големият бос“ (Mustafa Hoş, „Big Boss“), защитава в книгата си тезата, че Ердоган е „добър актьор“ и я доказва с помощта на различни биографии, систематизирайки противоречията в тях. Общо взето, Хош пише прагматично и по същество, но и той е с ясна политическа позиция – макар да е един от най-известните журналисти в страната, натискът, на който го подлагат привържениците на Ердоган, го принуждава да се откаже от професията си. Рушен Чакър и Фехми Чалмук са написали значителен труд – „Реджеп Таип Ердоган. Историята на една трансформация“ (Ruşen Çakır, Fehmi Çalmuk, „Recep Tayyip Erdoğan. Bir Dönüşum Öyküsü“), но книгата е издадена през 2001 г. и съответно – вече не е актуална. Това са източници, които трябва да се вземат предвид, но не бива да се приемат безкритично.
Ако от отделните камъчета в биографията му се подреди цялата мозайка, наред с многото вече известни неща, неминуемо ще се стигне и до извода, че Ердоган не е ислямист, както често го наричат в германската преса, а тактик. Дали превъзходен обаче, или от най-лошия вид – зависи от гледната точка на преценяващия. Политическата му платформа е той самият. Където и да се появи, нещо се случва – или скандал, или възторжени овации. Той е в състояние да заплашва, да провокира, да поучава и да буди възторг. Остава големият въпрос: накъде е тръгнал? Ердоган иска да създаде общество, което послушно да купува и консумира, да се съгласява с всичко и да не се противопоставя на идеите му. Но най-вече иска неограничена власт. Днес все още продължава да усеща липсата на всеобщо признание за всичко, което е постигнал. А това е благодатна почва – в нея натрупаните обиди виреят добре, в нея растат честолюбие и амбиция, каквито се срещат само при аутсайдерите.
Приятелствата му траят кратко, само докато са му нужни. Абдула Гюл е негов спътник в продължение на десетилетия, но Ердоган го изхвърля като ненужна вещ веднага щом политическите сметки налагат това. Точно толкова го интересува и позицията на чужденците вън от страната. Важно и с тежест е само мнението на собствените му избиратели, понеже само то би могло да му осигури мнозинство. И така, приятелите се забравят бързо, враговете – никога. Ердоган е злопаметен и гневът му към всички, които се осмеляват да разпитват или да говорят зад гърба му, не отминава и все някога ги застига.
Авторитаризмът расте и се задълбочава. Ердоган успя да превърне Турция в страна на страха. Младежите се страхуват, че могат да попаднат зад решетките заради някой критичен коментар по негов адрес. Под властта на Ердоган Турция се превърна в страна, в която книгите, съдържащи критика, просто изчезват от книжарниците. Хората постепенно свикват с това, че всеки момент на метър от тях може да се самовзриви някой терорист от „Ислямска държава“ (ИД), а правителството ще продължава да е много заето с безсмислени мерки. Кюрдите се страхуват както от Анкара, така и от терористичната организация ПКК. Критично настроени медии са успели да преброят, че само през втората половина на 2015 г. по време на стълкновения между противници на режима и силите за сигурност и при терористични атаки са загинали 44 деца. Според изследването Global Peace Index[1] за 2016 г. относно мира в света Турция е на 145-о място от общо 163 страни. За сравнение: България се намира на 29-о място. Продължават да изчезват хора. Безследно. Откакто съществува кризата с бежанците, европейците стоят на колене пред Ердоган, а той самият мести и ползва бягащите от гражданските войни като шахматни фигури.
Само в периода от март 2013-а до ноември 2015 г. избори са провеждани четири пъти. Причината за последните от тях – парламентарните – е, че Ердоган не хареса резултата. Така той даде ясен знак, че никога не би пуснал юздите доброволно. От октомври 2015 г. до новогодишната нощ на 2016-а срещу 2017 г. при терористични атентати на кюрдски групи или на убийците от „Ислямска държава“ загиват 365 души.
И все пак, какво да очакваме от Ердоган оттук нататък? По време на мандатите си той наистина преодоля всички кризи – протестите в Гези, корупционната афера, злополуката в мината в Сома, битката за надмощие с Фетхуллах Гюлен, провала на външната политика спрямо съседите, терористичната вълна на джихадистите от ИД, края на помирението с кюрдите, осуетения опит за военен преврат. Но много от проблемите ще продължат да създават трудности. Неговата външна политика например не направи Турция по-сигурна – страната е в клинч[2] с всички съседни държави, няма изгледи за разбирателство в Кипър, почти няма разговори с Армения. Ситуацията с човешките права видимо става все по-лоша. На всеки критикуващ Ердоган недвусмислено посочва границите: „Научи докъде си!“ (Haddini Bil). Икономиката отслабва. Около него са останали вече само клакьори. На югоизток, във вътрешността на страната, кюрдите отново се бунтуват срещу правителството. Затворите в никоя западна страна не са пълни с толкова журналисти, колкото са в Турция. Тайните служби получават нови и все по-широкообхватни правомощия.
В момента няма друга алтернатива. Хиляди опозиционери са в затворите, а след неуспешния бунт на част от военните през юли 2016 г. Ердоган губи всякакви задръжки. За да се освободи от всевъзможните си критици, дава начало на гигантска чистка, но неговите традиционни и твърди избиратели – дълбоко вярващите консервативни мюсюлмани – така и няма да чуят или прочетат отрицателните заглавия, защото Ердоган контролира повечето медии и защото реториката, която отчетливо им посочва врага, им харесва. Те искат да са част от хиперцентрализираната система на Ердоган, чиито институции са запълнени изцяло вече само с негови хора.
И така, Турция е дълбоко разединена. От една страна са тези, които благоговеят пред Ердоган и се държат здраво за него, понеже се страхуват от хаос и безредици. От друга – тези, които мълчат от страх, понеже не виждат изход, защото или не могат да напуснат страната, или са зад решетките, или правителството на ПСР е отнело паспортите им. И накрая – всички онези, които излизат на улицата и крещят: „Подай оставка, Ердоган!“.
Турция е Републиката на мъртвите деца, където четиринайсетгодишният Беркин Елван бе покосен в гръб от куршум в главата, изстрелян от полицай по време на протестите в Гези.
Това е страната на политическите прагматици, в която кюрдът на име Денгир Мир Мехмет Фърат, бивш заместник-председател на ПСР (Партия на справедливостта и развитието), премина в ДПН (Демократическа партия на народите) само за да може да промени нещо.
Турция е място, пълно с необикновени истории, където политикът от ДПН Зия Пир, германски турчин и племенник на един от основателите на ПКК (Работническа партия на Кюрдистан), сега се бори срещу Ердоган.
Това е страната на огорчените. Тук скулпторът Мехмет Аксой още тъгува за своята творба, разрушена по заповед на Ердоган само защото никак не му харесала.
Турция е страната на ранените. В нея художникът Бедри Байкам, убеден кемалист, е пронизан от ножа на ислямист, но продължава да се бори срещу Ердоган.
Истанбул, февруари 2017 г.
Превратът след бунта
С една дълбока реорганизация на армията, с пренастройване на външната политика и с най-големите в най-новата история на страната вълни на уволнения и масови арести, Ердоган стартира едни от най-значимите реформи от времето на основаването на Република Турция през 1923 г. Погледнато отвън, по улиците на страната отново цари спокойствие. Но големите червени турски знамена, които се веят на обществените сгради, плакатите в прослава на потушаването на опита за преврат, както и портретите на „мъчениците“ не спират да напомнят, че вече нищо не е същото, каквото е било преди онази петъчна вечер. Навсякъде лозунги „Властта принадлежи на народа“, навсякъде се веят турски знамена, в истанбулското метро са окачени портрети на цивилните граждани, загинали в нощта на преврата. Привърженици на Ердоган седмици наред обсаждат площад „Таксим“ – стоят „на пост за демокрацията“. Само преди три години на това място са протестирали десетки хиляди срещу застрояването на парка Гези и срещу Ердоган. Сега тук раздават безплатна храна, което привлича допълнително много хора. Мостът над Босфора има ново име – „Мостът на мъчениците от 15 юли“.
– Те ще платят висока цена за това предателство – обявява Ердоган още с пристигането си на летище „Ататюрк“ в нощта срещу събота.
И думите му са последвани от дела: няколко часа след потушаването на бунта са уволнени 2700 съдии – това е почти една пета от общо около 15-те хиляди съдии в Турция. Председателят на профсъюза на съдиите „Яргъчлар“ Мустафа Карадаг протестира, че се арестуват не само заподозрените в подкрепа на преврата, а и напълно несъпричастни към него критици на Ердоган. Само до неделя същата седмица са арестувани 6000 души, най-вече войници, офицери и генерали, както и съдии и прокурори. 32-ма от отзованите турски дипломати не се връщат у дома. Били останали в чужбина – твърди външният министър Мевлют Чавушоглу.
През турския държавен апарат минава невиждана вълна от уволнения: почти половината от генералите са арестувани и уволнени. И още нещо, което е по-важно – Ердоган обявява извънредно положение и поставя армията на свое и на подчинение на парламента. Армията е под контрола на правителството, казва Ердоган. Той, като президент и главнокомандващ, щял да работи заедно с военните, за да ги очисти от „вируса“. Освен това извънредното положение дава възможност на президента и на правителството да приемат нови закони без участието на парламента. Така става възможно да се ограничат или премахнат напълно основни права и свободи.
Непрекъснато се появяват съобщения за нови уволнения, арести, екстрадиране или блокиране на международни паспорти с цел да се предотврати напускането на страната. Повече от 100 000 души губят работата си, най-вече в образователния сектор, където влиянието на Гюлен е било най-силно. Арестувани са повече от 40 000 души. Потърпевши са най-вече военни и висшисти, предимно юристи и журналисти.[3]
Според данни на независимия журналистически форум Р24 след неуспешния опит за преврат са били закрити 168 медии и издателства на базата на извънредни декрети, между тях дори един детски телевизионен канал с предаване на кюрдски език. Така хиляди журналисти остават без работа. Стотици от тях са изпратени на съд по скалъпени от подкрепящи ПСР съдии произволни обвинения в обида на президента или в подкрепа на терористични организации като ПКК или „Фето“. Много обаче са и тези, които изобщо не знаят в какво са обвинени. Достатъчно е да имаш банкова сметка в някоя от банките, близки до Гюлен, или да ползваш определени приложения на мобилния си телефон.
Според съобщения в медиите за повече от 400 души са издадени заповеди за арест само заради подозрението, че са използвали кодирани мобилни телефонни услуги. Обвинените били ползвали мобилното приложение за съобщения Bylock. Анкара твърди, че привържениците на Гюлен са организирали мрежа посредством това приложение.
На Запад наричат политическата чистка в Турция след опита за преврат „лов на вещици“. Представители на страната обаче отвръщат с контрааргументи – случващото се само показвало в какъв мащаб привържениците на Гюлен са внедрени в държавните институции. И преди е било трудно, но сега към оловния страх на противниците на Ердоган се прибавя и националистическият възторг на неговите привърженици.
– Ще ги хвърлим в толкова дълбоки ями, че докато дишат, да не могат да видят и един слънчев лъч вече – заканва се министърът на икономиката Нихат Зейбекчи.
Министърът по европейските въпроси Йомер Челик твърди, че движението на Гюлен било по-брутално от джихадистите на ИД. Аграрният министър Фарук Челик намира, че „да се сравняват подобни хора с животни е дълбока обида за животните“. Министър-председателят Йълдъръм през юни, малко след като бива назначен на този пост, нарича движението на Гюлен „по-подла терористична организация“ от ПКК. Според турските държавници да се падне по-ниско от членовете на забранената Кюрдска работническа партия е било немислимо, поне до този опит за преврат.
Три седмици след бунта самият Ердоган заявява, че е подкрепял джемаата3.
– Въпреки различието в мненията ни и аз като много други вярвах, че сме в съгласие по основните въпроси и затова им помагах.
Особеното при терористичната организация на Фетхуллах Гюлен било това, че се представя за общност на вярващи, на религиозни хора, която се е посветила на образованието, в центъра на което са религиозните ценности. Само по този начин било възможно движението да се разрасне като злокачествен тумор и да се разпространи като вирус.
– Изпитвам дълбоко съжаление, че не успях много по-рано да открия истинското лице на тази предателска организация. И знам, че съм длъжник на Бога и на народа си – казва Ердоган.
Oтделът за анализи към Министерството на външните работи на ЕС (EU INTCEN) – тайните служби на ЕС – поръчва изготвянето на доклад, който стига до извода, че вероятно Гюлен не стои зад осуетения опит за преврат. Било „напълно изключено“ Гюлен „да е играл някаква роля в опита за преврат“ – цитират медиите доклада на ЕС. В документа на тайните служби се предупреждава, че президентът Ердоган би могъл да използва бунта „за разправа с противниците на режима на ПСР“. Накрая анализът стига до следния извод: „Опитът за преврат само отключва вълните на чистка, която е подготвяна много отдавна“.
Но Анкара продължава да спекулира с евентуална намеса на САЩ в опита за преврат. Правителството упорито изисква от Вашингтон екстрадирането на Гюлен. Същевременно стремежът на Турция към присъединяване към ЕС от години не е бил в толкова тежка криза. Заради репресиите след опита за преврат Австрия нарушава едно табу и поставя искане за приключване на започналите през 2005 г. преговори за присъединяване. Колкото повече привърженици се събират около Ердоган, толкова повече той се отдалечава от Европа и европейските ценности.
В рамките на разговорите по присъединяването към ЕС през 2004 г. Турция премахва смъртното наказание. Сега изведнъж то отново се превръща в актуална тема. Привържениците на Ердоган показват символично къде биха искали да видят превратаджиите – те овесват на бесило чучела с човешки ръст на фона на неспирни възгласи: „Искаме смъртно наказание!“. Ердоган интерпретира волята на народа така:
– Защо да ги държим с години зад решетките и да ги храним – това се питат хората.
Щом народът иска екзекуции и парламентът ги одобри, тогава и той щял да приеме това – повтаря президентът пред хилядите си привърженици. И допълва:
– Не може да се пренебрегват желанията на народа. Нима в Америка днес няма смъртно наказание? Или в Русия? В Китай? В други страни по света? Само в страните от ЕС няма смъртно наказание.
Близките на убитите в нощта на преврата военни ще трябва да живеят с клеймото, че са роднини на предатели. Загиналите по време на осуетения военен преврат мъже не може да се погребват с религиозен ритуал, съобщава телевизионният канал CNN Тюрк. Турското правителство забранява на Диянет – религиозната организация, която е пряко подчинена на правителството – да изпраща имами на тези погребения.
Във вестник „Джумхуриет“ едно семейство разказва за смъртта на своя син.[4] „Утре заминаваме за летния лагер „Ялова“ – били последните думи на Мурат Т. Казал ги на майка си Севкие. Няколко дни по-късно я извикали да идентифицира трупа на своя 21-годишен син. „Сигурна съм, че детето ми не спи спокойно в гроба си! И ние нямаме мира. Искаме само истината да излезе наяве!“ – казва жената, която е от Измир, Западна Турция. Синът ѝ е бил студент във Военновъздушната академия в Истанбул. На тръгване ѝ казал още да не се тревожи, ако мобилният му телефон е изключен – във ваканция е.
Представа нямала, че в нощта на преврата Мурат Т. е бил изпратен на моста над Босфора в Истанбул. Мислела си, че той е в Ялова и се радва на ваканцията. Едва след като не получава никакво съобщение от него, тръгва за Истанбул. Но от Военновъздушната академия я отпращят. След това родителите започват да търсят детето си из затворите и болниците. „Никъде го нямаше“ – казва майката. Накрая им хрумнало да го потърсят в съдебна медицина. И го намерили.
Според разказа на семейството тълпата прерязала гърлото на младия Мурат. „Познахме го само по ноктите“ – плаче майката Севкие Т. Толкова обезобразено било тялото на детето им. Синът им имал навика да си гризе ноктите. По това го познали, по следите от зъбите около тях.
Понеже затворите са препълнени със заподозрени пучисти и привърженици на Гюлен, Анкара обявява, че ще освободи 38 000 затворници, осъдени преди опита за преврат. Не било амнистия, а освобождаване при известни условия – съобщава министърът на правосъдието Бекир Боздаг. Затворниците, осъдени за тежки престъпления като убийство или сексуални престъпления, били изключени от тази възможност. Спиралата, насочена надолу, продължава да се върти. През август британската рейтингова агенция Standard & Poor’s определя Турция като страна с „много висок риск“. Преди това предупреждението за вложителите е било за „умерено висок риск“. Ердоган говори за „политически мотивирано решение“ и за „туркофобия“. Но с тази теория на конспирацията няма как да спре настъпващата икономическа криза.
След осуетения военен преврат Анкара изчислява икономическите щети на стойност най-малко 90 милиарда евро. „Разрушени са сгради и военни бази“, твърди министърът на митниците и търговията Бюлент Тюфенкчи. А общите икономически загуби в следващите месеци ще растат. В назованата сума от най-малко 300 милиарда турски лири, казва Тюфенкчи, не влизат отказите на поръчки от чужбина и спадането на броя на гостите на страната. „Хората не можаха да дойдат. Пучистите направиха така, че Турция да заприлича на страна от Третия свят.“
В една статия за италианския вестник „Ла Република“ носителят на Нобелова награда за литература Орхан Памук предупреждава: „Свободата на мисълта вече не съществува. Вървим с бясна скорост от правова държава към режим на терор“. В това време правителството продължава с репресиите срещу противниците си. Отстраняват се кметове, най-вече из кюрдските територии. Отнема се имунитетът и се арестуват депутати от ДПН. В началото на ноември по обвинение в терор в затвора са хвърлени и двамата лидери на ДПН – Демирташ и Юксекдаг. Ердоган разчиства пътя си към президентска система.
Накъде в страната на Ердоган
(Послеслов)
„Коркма – не се страхувай“ – така започва турският национален химн, така нареченият İstiklal Marşı[5]. Но Ердоган би искал тъкмо това – да се страхуват от него. Междувременно така е наплашил собствените си хора, че с него те са готови без милост да се изправят срещу всичко и всички, които не споделят мнението му. „Запалете лампите, Турция трябва да стане по-светла!“ – с този лозунг ПСР някога печелеше симпатизанти, но днешна Турция е страна на страха от държавната власт, която е готова на много неща. Идеята на нейния „лидер“ – така в Турция наричат Ердоган в знак на любов – е за страна, която няма да продължи да толерира етнически или религиозни малцинства, да търпи чуждестранни критици и правила на поведение. Емоционално и грубо Ердоган атакува всеки, който застане на пътя му и му пречи да изпълни мечтата си.
Той е уникална фигура. След Ататюрк няма друг турски президент с толкова ярка житейска история. Но това, което най-вече го отличава от всички, е неговата безскрупулност. В добавка – смръщено лице, заплашителен поглед, обидна реторика. Спре ли поглед върху някого, започва изречението си с едно „Ей!“ – популизъм, който се харесва на привържениците му. Много хора се чувстват привлечени от авторитарните му идеи, от мъжествеността му, от дързостта и от простичките решения, които налага с твърдост. Лишен е от каквато и да било самокритичност. Доверява се само на себе си и на собствените си импулси.
В началото на управлението си като министър-председател той все още се стреми към положителни обществени промени. Стреми се към помирение с кюрдите, гради мирни отношения със съседните държави, а икономиката процъфтява. Днес мирният процес е приключил, икономиката е в стагнация, а благодарение на съмнителната му политика по отношение на Сирия гражданската война у съседите отдавна вече е вътрешнополитически проблем. И ако само до преди няколко години Турция беше пример за стабилност, днес се олюлява. И има остра нужда от силни партньори. Но такива няма.
В момента няма изгледи кюрдският конфликт скоро да утихне. Дори ПСР да реши отново да седне на масата за преговори с ПКК, тя вече е отгледала едно поколение млади кюрди, които станаха свидетели как в югоизточните части от страната техни сънародници бяха превърнати в пушечно месо за правителството само заради произхода си. И това поколение все някога ще си отмъсти за тази бруталност.
Заради кризата с бежанците Европа зависи от мъж, който не цени особено демократичните ценности, който в собствената си страна не се плаши от сюжети, силно наподобяващи гражданска война, който подклажда националистически огнища, който систематично унищожава свободата на печата, който лично дава под съд критиците си, независимо колко са млади, който смята инакомислещите за жалки нищожества, за врагове на народа, предатели на родината или дори терористи.
Предричат се нови и нови икономически кризи, а вътрешната и външнополитическата нестабилност, атаките на масовите убийци от ИД на турско-сирийската граница и вътре в Турция всяват допълнителна тревога и инвеститорите губят доверие.
Всеки, който е бил пряк свидетел на горещия темперамент на този мъж, на това колко агресивно реагира на критика, колко безпощадно и безогледно отмъщава, предпочита да не мисли за момента, в който същият би успял да наложи президентска система на управление с неограничени правомощия. А няма такъв, който би могъл да го спре. В тази парникова атмосфера Ердоган продължава да майстори своята мюсюлманска автокрация. Такава е моментната снимка на Турция в началото на 2016 година.
[1] Global Peace Index представлява опит за измерване на мира в различните държави по света. Индексът се изготвя ежегодно от „Института за икономика и мир“ – мозъчен тръст със седалище в Австралия. Към 2016 г. на първо място е Исландия, а на последно от изследваните 163 държави е Сирия. – Бел. ред.
[2] Защитен похват в бокса, при който боксьорът обгръща ръцете на противника си, за да спре за малко боя. – Бел. ред.
[3] По данни от март 2017 г. – Бел.авт.
[4] http://www.cumhuriyet.com.tr/haber/turkiye/616461/Koprude_linc_edilen
_askeri_ogrencinin_ailesi__Sopalarla_parca_parca_edilmis.html – Бел. авт.
[5] От турски – Марш на независимостта – Бел. пр.
