В некролога на Съюза на българските филмови дейци, издаден по повод смъртта на Атанас Киряков, той е посочен като „режисьор документалист“. Което, разбира се, е вярно – Насо има направени (и с постоянни намерения за бъдещи такива) само два игрални филма (отдавнашният – 1980 г., „Концерт за флейта и момиче“ по сценарий на Анжел Вагенщайн, и продуцираният от БНТ през 2015-а „Бартер“, спечелил „Златна роза“ за най-добър телевизионен игрален филм) и повече от 100 документални. Има обаче известна сухост в това описание на онази страст, с която Атанас Киряков гореше в своите филми. Във всичките, докато ги правеше, с всичките, докато ги замисляше. Той живееше непрекъснато в някаква трескавост за проекти: гордо ми се похвали някъде преди два месеца, че на последната сесия в Националния филмов център бил класиран първи. А точно през юни миналата година надълго и нашироко ми обясняваше на пейката в градинката пред къщата му на „Тича“ 3 идеята си за игрален филм за двама приятели, разделили се през годините, всеки от тях обаче извършил непоправими компромиси, нарушили всякакви граници за чест и достойнство… Тези две човешки качества непрекъснато го вълнуваха, честта и достойнството, както и справедливостта – немислима без тях, но не всякога милостива към тях. От друга страна, Насо имаше безупречното чувство да открива таланта и да му се възхити с цялото си широко сърце: лентите му за художника Иван Кирков, за скулптора Жоел Рабиновиц, за музиканта Теодосий Спасов, за колекционера и изследовател на Жюл Паскин Абел Рамбер, за гениалната Вера Недкова… Тези свои филми възприемаше като отговорност и длъжност: да открои човека, който може и прави вълшебства ей-така, отвътре, да го покаже в цялата му светлина на почти неземно присъствие. Никога например няма да забравя сцената от филма за Теодосий Спасов „Балканска хармония – истина или сън“, в който българинът с кавала и гръцкият му колега по виртуозност Костас Теодору с едно дайре и две палки свирят на проветрив черен път нейде в дивотията, изстрелвайки ни обаче оттам в космоса. Такива сцени има във всички филми на Атанас Киряков, притежаваше той невероятната способност да направи така, че уж снима обикновени хора, а в същото време да ни ги показва като гиганти.
Благодарение на мисионерската му дейност сега вече знаем за отвратителните практики на българските репресивни органи, за това, че Дългата им Сянка продължава да тегне върху живота ни.
Но сякаш като режисьор най беше съпричастен с други гиганти, тези на страданието. Той е първият (или един от първите), отворил ни очите за горянското движение – онази най-начална съпротива срещу сталинския тоталитаризъм, нагазил с червения си съветско-руски ботуш Източна и Централна Европа. Тъкмо Атанас Киряков показа недвусмислено, че срещу комунистическата диктатура ние, българите, не сме преклонявали примиренчески главички в съответствие с известната пословица, а е имало сред нас хора, които по всякакъв начин са се възправяли и противопоставяли на омерзителния и човеконенавистнически мракобесен режим. Много, наистина много са филмите му за поломените от Държавна сигурност човешки съдби: „Оцелелите“ (1990), „Обречените“ (1994), „И в рая има ад“ (2007) – за прокудения от България голям българин Стефан Груев (с награда за режисура от фестивала „Златен ритон“), „Горяни“ (2011) в две части, „Отмъщението. Дългата сянка на ДС“ (2014), „1200 страници болка“ (2022) за непримиримия дисидент и оригинален ум Стефан Маринов… Благодарение на тази му по всички критерии мисионерска дейност сега вече знаем за отвратителните практики на българските репресивни органи, за това, че Дългата им Сянка (е) продължава(ла) да тегне върху живота ни. В това отношение той не изпитваше и грам умора, абсолютно убеден, че това наше близко минало, към което някои питаят носталгия и умиление, трябва да се описва с цялата откровеност и чиста отдаденост на незамъгления от митове и фалшиви новини интелектуален ум. „Нищо не е забравено, никой не е забравен“ – тази максима сякаш го водеше в този негов устрем. И искрено се надявам да се намери човек да продължи делото му, защото то още не е завършено, пък и едва ли скоро може да бъде завършено – още много има за разказване, още много има за изравяне от архивите, още много счупени съдби има за поправяне. И дано този негов последовател е захранен със същата заветна любов и неизчерпаема енергия, с каквато беше захранен режисьорът Атанас Киряков. Както и с неговото любопитство, всякога безкрайно…
Българското кино безвъзвратно загуби един уютен и свързващ човек: нямаше при него луфтове, нямаше неоправдани паузи, нямаше мотаене – създаваше с всяка своя дума, с всеки свой жест.
В последния sms (29.IV.2025), който получих от него (той предпочиташе по този начин да изразява било удовлетворението си, било неудоволствието си от нещата, които правя), ми пише: „Чета с голям интерес. За част от тези хора не знам нищо и ми е много приятно това откривателство“. И след тези приятни за мен думи идва радостта му, че е класиран първи на сесията на НФЦ за документални филми. А онова, провокиралото интереса му, е книгата с 25 избрани интервюта с млади хора „Младежката лига“, („Хермес“, 2025), публикувани най-напред тук, в Портал „Култура“. А си позволявам да приведа тази му ласкава оценка, тъй като в нея е целият Атанас Киряков – неуморен, любопитен, отзивчив, споделящ, никога неспиращ. Не зная дали е от френското му възпитание, или от зодиакалния му знак (често изтъкваше, че бил класически Овен), но когато се захванеше с нещо, не сядаше, докато не го приключи. Аз, който съм свикнал да отлагам, направо не можех да му се начудя, когато го помолех за нещо – след час-два, най-късно на другия ден ми се обаждаше, за да ми каже къде да отида, какво да направя, с кого да се срещна. В този, но и още в много други смисли българското кино безвъзвратно загуби един уютен и свързващ човек: нямаше при него луфтове, нямаше неоправдани паузи, нямаше мотаене – създаваше с всяка своя дума, с всеки свой жест. И създаваше както за днешния ден, така и за поколенията, за онези, които идват…
Изглежда тази негова човешка и професионална същност бихме могли да наречем с думата „непреходност“. Непреходност на живота, непреходност на делото… И непреходността на Атанас Киряков.
