Разговор с Оливер Лаше, режисьор на филма „Сират“, носител на пет награди на Европейската филмова академия
Специално за Портал Култура
Роден през 1982 г. в Париж, испанецът от Галисия Оливер Лаше живее и работи между Франция, Испания, Англия и Мароко. Мистичен, екзистенциален и нестандартен, четвъртият му игрален филм „Сират“ получи Наградата на журито на последния фестивал в Кан (споделена със „Звукът от падането“ на Маша Шилински). Оттогава до днес критици и зрители се възхищават на смелия микс между древни суфистки норми и модерна рейв култура, заснет сред изумителните планински пейзажи на Южно Мароко. Разговорът с Оливер Лаше е проведен в Берлин, ден преди обявяването на 38-ите награди на Европейската филмова академия на 17 януари 2026 г.
Защо решихте да работите с френския музикант Давид Летелие, известен с артистичния си псевдоним Kangding Ray и с афинитета си към техно музиката?
По онова време живеех в Мароко. Обикалях различни рейв партитата и пустинята постепенно се настани в мен. Започнах да развивам сценария в главата си чрез танца. Всъщност преди да създам изображенията на филма, аз първо ги танцувах. След това започнах да пиша сценария, но аз докато пиша, описвам атмосфери. А музиката нали е това – атмосфера! Чувствителността ми е обвързана със звуците, с пластовете на взаимодействие между картина и звук. В сценариите си винаги вмъквам музикални препратки. В един момент имах време и реших да направя кастинг на музиканти. Не исках композитор, а музикант. В крайна сметка се получи най-доброто възможно.
Исках да работя с човек, който да разбира от техно – тази катарзисна музика – и е способен да я обвърже с фолклорни елементи. Чрез ембиънт да създаде ефирна, трансцендентна музика, работеща с чистата материя на звука.
Защо ви беше необходим толкова силен акцент върху звука?
Начинът, по който работя, е много инстинктивен. Става дума за вкус. Когато нещо ми е „вкусно“, знам, че съм на правилния път. По някакъв начин вкусът е свързан с подсъзнанието – с душата. Аз съм режисьор на образи. Не казвам: „Искам да направя филм за това или за онова“. Живея с образи, те са моята зависимост. А образите имат звук. Аз го усещам. Усещам пространството. Усещам звука. Разбира се, и историята е важна. Но тя е инструмент, който помага на образите да въздействат по-силно. Светлината, повествованието – чрез тях се стига до по-дълбокото, до сенките, до нематериалното. Това е поезия. Това е тайнството.
А пустинята кога се появи? Кога я усетихте?
Живях в Танжер пет години. Иначе съм от Галисия, в северна Испания. Първият ми филм, „Всички сте капитани“ (You All Are Captains) беше в Кан през 2010 г. След него пустинята ме повика. Животът е такъв – ако иска нещо от теб, ще те тласне натам. Така че трябваше да открия юга на Мароко.
Точно тогава започнах да си представям движещи се камиони в пустинята. От тях тръгна всичко. През 2011 г. отидох да живея в мароканските Атласки планини, където заснех втория си пълнометражен филм Mimosas. Тогава „Сират“ вече беше в главата ми.
Какъв е духовният смисъл на Сират?
Сират е пътят към самия теб, към душата ти, към завръщането у дома. Път, по който животът понякога не ти дава това, което търсиш, а това, от което имаш нужда. Разликата е съществена. Истински вярвам, че понякога животът те разтърсва, но винаги намира начин да се погрижи за теб. Дори загубата на дете може да бъде проява на милост.
Вярващ човек ли сте?
Да.
Това нещо специално ли е за вас?
Да, да! Мисля, че не сме просто човешки същества, които хаотично се реят из пространството. Зад всичко има ред, творчески разум. Киното може да ни накара да почувстваме тази мистерия. Да ни напомня, че живеем в магичен свят. Когато попитали Юнг: „Вярваш ли в Бог?“, той отговорил: „Не вярвам в Бог. Аз Го познавам“. Аз бих казал – усещам Го. Усещаме нещо, което няма име.
От филма се усеща, че го усещате.
Радвам се, да го чуя. Имаме нужда да вярваме. Живеем в трудни времена, но някак нямам съмнение, че всичко е за добро и че ще запазим равновесието.
Защо има толкова много природа във филмите ви?
Не снимам природа, защото е красива или защото е „готино“. Снимам я, защото тя говори. Гласът на божественото, на трансцендентното е по-ясен в природата. Това се случи и в „Сират“. Снимахме в пустинята. Понякога имаше силни бури. Те напълно разбиваха плановете ни. Но беше идеално. Трябваше да се оставяме нещата да ни владеят. Животът ти дава, като ти отнема. И природата е такава.
Аз съм син на селяни. Баща ми е емигрирал във Франция, но бабите и дядовците ми бяха земеделци. Когато живееш в орбитата на природата, усещаш колко си малък. Че си нищо, че си нула. И това е здравото измерение на човечеството.
Продължавате ли да сте свързан с Галисия?
Много силно. Купих къща, в която бяхме снимали, и живея там от времето на пандемията. Това е моето място на сила, където се свързвам с предците си. Те не бяха вярващи в традиционния смисъл, живееха високо в планината, а там църквата не стига. Но бяха заобиколени от природа. Всички носим болката на предците си. С този филм извърших пречистване. Да направя „Сират“, беше много здравословно за мен.
Дълбок вътрешен процес?
Да, по много причини този филм беше терапия, чрез която проникнах доста дълбоко в себе си. От рейвърите научих: всички сме счупени. Но те показват раните, белезите. Не ги крият, както правят повечето от нас. Западните общества са невротични, защото не се обичаме. Затова си създаваме идеалистичен образ и се идентифицираме с него. Аз избрах по-здравословен път към по-голяма свобода. Рейвърите танцуват раните си. Празнуват ги. Това им е необходимо.
Чрез танца те сякаш се свързват с друго измерение.
Аз съм изучавал гещалт терапия и това, което знам, е, че тялото има памет. То те свързва с твоята крехкост или с твоята сила – в зависимост от деня. Дансингът е място на колективна церемония. Чувстваш неща, тялото ти се лекува. Рейвърите носят памет за нещо, което човечеството е правило хиляди години. Подобни церемонии са присъствали във всички култури – отиваш сред природата и танцуваш, за да се свържеш с нея. На дансинга аз изплаквах своите рани. Дали древните гърци са ходели на театър за забавление? Гледали са Софокъл, вечеряли са и са се питали: „Хареса ли ти пиесата?“ (иронично). Не. Те са гледали театър, за да преживяват катарзис. „Сират“ е шокова терапия. Като го гледаш, ти умираш. Може да ти хареса, може и не – но преживяването е тотално. Филмът прониква в теб и те разтърсва, но по добър начин.
А вие самият успяхте ли да се изцелите?
Бих искал да съм. Все още имам болки за лекуване.
Откъде идват те?
Всички ние носим детската рана. Следи от липсата на любов, за каквато е трябвало да се молим. Имаме и една трансперсонална, трансгенерационна рана. Носим колективни страхове и болки. „Сират“ е именно за тях. Като го гледаш, усещаш болката на света – например, в последната сцена във влака.
Филмът е и за общността, единствената, в която би могъл да оцелееш.
Да, в моменти на опасност осъзнаваме, че раната няма пол. Тя е международна, междуличностна, междугенерационна. Пред нея всички сме еднакви. Пътуваме в един и същ влак. На финала на филма лицата на хората показват – животът ги е подложил на изпитание. Но те са спокойни, защото са го приели.
Как протече кастингът?
С Надя Асим, с която работя от години и тя ме познава по-добре от самия мен, имахме камион. Тя обикаляше рейвовете и търсеше хора с „кино“ в лицата си. Изключително талантлива е, като вълк, който знае, как да надушва.
Какво мислите за киното на Бела Тар?
Чувствам, че принадлежа към неговата линия. Или поне се надявам да е така. Той е режисьор, който истински вярва в силата на образа. В сложната връзка със зрителя. Докато учех, ми оказваше силно влияние. Бела Тар е един от най-елегантните творци в киното, защото спря да прави филми в точния момент. Бих ги изгледал всичките отново.
А кой е безусловният ви учител?
Тарковски. За мен той е най-великият. Чувал съм, че е търсил духовен наставник, който да го води, но не го е намирал. В суфизма се казва: ако нямаш учител, егото ти става учител. Това е тежко. Имаме нужда от учител.
Имахте ли дилеми, докато снимахте филма?
Дилеми може би не, но имахме много страхове. Но това е част от работата ми: да се справям с тях. Ако нямаш страхове или ако ги криеш, това не е добре. Ние непрекъснато се опитваме да направим нещо, което ни надраства. Докато търсехме финансиране за филма, реакциите бяха изключително негативни. Хората, от които зависехме, ни казваха: „Нямаме желание да се самоубиваме.“
А сега как си обяснявате огромния успех на филма?
Мисля, че на все повече от нас ни омръзва да правим едни и същи филми. Защо ги правим? Защо хората изчисляват толкова много? Защото ги е страх. Както казва Пазолини, зрителите тайно харесват свободата на режисьора. Истински вярвам в това. Във времена на страх тази свобода става още по-важна. Имаме нужда да я усещаме. Тя е енергия. Моите лични страхове не успяха да ме блокират и не ме тласнаха към консервативни решения. С този филм скочих в бездната, сякаш е последният ми. Защо го направих? Защото практиката ме е научила, че ако се проваля, това ще ме направи по-голям. Ще ме накара да израсна. Ако се проваля, значи животът иска нещо друго от мен. Може би отново да стана селянин – кой знае. И със следващия филм пак смятам да скоча в бездната. Без компромис.
Как домашната публиката прие филма?
В Испания вече имаме над половин милион зрители. Във Франция – над 700 000. Филмът е радикален, но същевременно много популярен. Трябва да вярваме повече на зрителите. Те са по-чувствителни, отколкото си мислим.
А как се усещате по отношение на собственото ви его?
Как да кажа… На практика аз съм успешен още от 25-годишен. Първият ми филм беше в Кан и дори спечелихме награда. Сега съм на 43. Не мисля, че съм обсебен от егото си. Голямото ми желание е да служа. Киното е начин да служиш – поне за мен. Знам, че е трудно, но искам да повишавам нивото на съзнание. Бих искал. Иначе в Галисия за мен е рай. Имам всичко там. Мечтая за обикновен семеен живот. Ще видим дали ще намеря баланса.
