Начало Идеи Дебати Река на толерантността
Дебати

Река на толерантността

Портал Култура
05.06.2015
2153

За любопитството към Другия и диалогичната личност, за физиката и алхимията на интеркултурното общуване – Георги Господинов, Тони Николов и Лидия Денкова в разговор за толерантността.

Кръглата маса „Река на толерантността“ се проведе в София в рамките на Седмицата на толерантността (в началото на февруари тази година). В нея взеха участие политици, писатели, артисти, изследователи. Предлагаме ви гледните точки на писателя Георги Господинов, на журналиста Тони Николов и на преподавателката в департамент „Философия и социология“ в НБУ проф. Лидия Денкова.

Георги Господинов: Имаме нужда от тягата на любопитството към Другия


Баба ми много завиждаше на дядо ми, че по време на Втората световна война е обиколил половината свят. Половината свят бяха Сърбия и Унгария. Той е бил само там, воювал е и това е половината свят по време на война. Но благодарение на тази война той наистина видял свят. Поради липса на друга такава война, него не го поканиха втори път в Европа и това е част от българската история. Казвам това с ирония, но в него има и много тъга – за тази отказана ни Европа, за отказания ни свят. Дядо ми беше донесъл като трофей няколко унгарски думи, понеже е живял един месец в унгарска къща по време на затишието преди боевете при Драва. Беше донесъл шепа унгарски думи, това бяха обикновени думи за благодаря, хляб, вино… Хубави думи, толерантни думи. И през цялото време, когато ставаше дума за война – аз бях дете и исках да ми разказва как са убивали, колко фашисти е утрепал – дядо ми никога не говореше за битки. Той говореше за това как хората в къщата, в която бил отседнал, слушали музика, имали грамофон с фуния, пиели чай от стъклени чаши и си говорели на вие. И това беше неговият спомен от най-нетолерантното събитие – една война. Европата на баща ми беше един транзистор „Селена“, от който в кухнята се слушаше „Свободна Европа“. Моята Европа преди да замина за първи път там – бях на 21 години – беше Европа на литературата. Няколко поколения българи, всеки от нас е имал една тяга към Европа, една съчинена Европа, една Европа, която би трябвало да е наша, но по някаква причина не е била. И това любопитство, тази тяга към Европа ми се струват важни. Монтен има едно изречение в есетата си, там той казва: „Аз нямам никакво желание да пътувам до Индия, но ако някой ми забрани да отида до Индия, аз ще бъда най-нещастният човек“. Това е част от българското случване или неслучване, от българската съдба.

Какво общо има това с темата за толерантността. Според мен има и това е моята лична теза за толерантността. Имаме нужда от тягата на любопитството. На любопитството към Другия. За мен толерантността не е просто търпение към Другия. Най-често се превежда като търпение, като понасяне на Другия, това да му дадеш правото да бъде различен, да го пуснеш в своя свят. Тук има една силно егоцентрична точка. Ние сме някъде в центъра и допускаме Другия да бъде различен. Ние знаем, че той е различен, той не е като нас, но ние сме важните, централните, белите, силните. На Другия можем снизходително да му отпуснем неговата територия, да му позволим да си живее там. Ние се нуждаем от нова интерпретация на толерантността. Тя вече не е само пасивно търпение и понасяне. Не е достатъчно да се понасяме. Това е новото, което трябва да се види. Имаме нужда от събуждане на ново любопитство към Другия. Имаме нужда от мит, ако щете. Фернанду Песоа, един голям португалски поет, казва: „Митът е нищо, което е всичко“. Имаме нужда от това съчиняване, от нови разкази за Другия, от нови разкази включително за Европа. Имаме нужда от това да питаме Другия и да бъдем ухо, което да слуша, да чуем неговите истории.

Всичко това за мен се обобщава от една дума, от думата емпатия. Имаме остър дефицит на емпатия. Емпатията е част от пътя към нова толерантност, към активна толерантност, към активно любопитство. Моето изречение за емпатия е граматически неправилно, но струва ми се смислово вярно: „Аз сме“. Не просто аз съм, не аз съм Шарли или аз съм Ахмед, или аз съм някой от другата страна. А аз сме и Шарли, и Ахмед, и убитите в този магазин, и човекът, който ги спасява и умира след това. Всички те. Нямаме вече аз съм. Или другата дразнеща фраза, коан и мантра: „Бъди себе си“. Бъди себе си противоречи на всички натрупвания на културата – и на толерантността, и на емпатията. Какво значи бъди себе си? Аз искам да очистя двама-трима, тези ги мразя, онези също… трябва да си отворя природата… Не, емпатията се култивира, толерантността се култивира и културата е работила две-три хиляди години за това. Така че да не се връщаме назад към голата природа.

Разбира се, понеже идвам от литературата, ще завърша с това какво може литературата да даде на толерантността и емпатията. Може няколко прости неща. Едното е да създава вкус. Това не е просто естетика. Като казваме четящият човек е красив, това не е просто естетика, това е етика, това е съпротива на вкуса. Защо е най-важно за толерантността? Защото нетолерантността е кич, защото ако можем да покажем на всекидневно ниво нетолерантността, национализма и омразите като кич, като нещо, което не е friendly, не е човешко, не е приятно, не е секси, ако разберем, че нетолерантността е кич, това вече е първата стъпка, важна стъпка.

Ние сме част от Европа, а това, което ми се струва много важно за европейската литература и култура, е, че тя застава на страната на губещия. Тя има тази сила да застане на страната на слабия, тази изработена през годините ценност. Това не е толкова очевидно в американската култура или в други култури, но за европейската култура – в големите филми, в големите книги, това е заставане на страната на слабия, на страната на страдащия, на изгубилия надежда. Това може да ни даде литературата. Европа сега най-много се нуждае от емпатия. Не е случайно, че в средата на Европа са на път да открият и вече откриха тази божествена частица – Хигс бозона, която, както знаете от физиката, е слепващата частица, без която вселената се разпада. Културата и литературата са тъкмо този Хигс бозон, който държи заедно това крехко общество. Лепилото на историите е важно. Във всеки случай Европа няма по-дълготрайни активи от своята литература и култура. Да събуди емпатията си към другия, да чуе историята му, да разкаже своята и да продължат да живеят заедно – това е простият механизъм. По-трудно е да уязвиш, да убиеш, да нараниш човек, който преди това ти е разказал историята на майка си, историята на дъщеря си… Това е щит, историите са и щит. Защото човек се превръща в човек, когато има история. Това е чудото на литературата и на емпатията. Това е моето желание – да си помечтаем за такава Европа, за Европа на емпатията.

Тони Николов: Думите са куршуми и хората, които пишат, знаят това


Докато слушах историите на Георги Господинов, ми се искаше и аз да възкреся някакъв образ пред очите ви. На 300-400 метра оттук (ние сме на ул. „Раковски“) се намира базиликата „Св. София“. Пред входа на тази базилика има една полупрозрачна плоча. Малцина се зачитат в нея. Там е отпечатан един едикт, публикуван през 311 г. – едиктът за толерантността на император Галерий. Всъщност политическата употреба на думата толерантност влиза с този едикт. Този факт може да има различни прочити. Някои веднага ще кажат, че българите, разбира се, са най-толерантният народ в света. Но това се е случило през 311 г., далеч преди нашите предци въобще да са дошли тук. Още повече, че този едикт е дело на император, на политик, който дълго време и то кърваво е преследвал другите, преследвал е християните, защото те, макар и мирни, са застрашавали сцеплението на империята, тъй като не са признавали други богове освен своя. В крайна сметка през 311 г. Галерий публикува този много кратък текст и аз винаги съм се питал как така той не е влязъл в учебниците по история. Тъй като през 2011 г. се навърши една кръгла годишнина, този текст бе наново преведен от латински. Той завършва с една много простичка фраза: „Императорът е принуден да призове към благоразумие, за да може хем държавата да остане здрава, хем те, другите, да могат необезпокоявани да обитават домашното си огнище“. Вижте колко простичко е казано! Хем когато има общност, тя да бъде здрава, хем те, другите, да могат да бъдат при себе си, да бъдат приютени някак при себе си.

Какви са възможните преводи на думата толерантност? Георги Господинов предложи търпение и понасяне, аз все пак харесвам малко по-различния превод – търпимост. И се опитвам да си представя всички тези хора, които са живели в сянката на този едикт на това място, които са живели при собственото си огнище, обитавали са го, били са такива, каквито са били, били са, разбира се, различни, имало е и християни, и нехристияни, такива, които не са вярвали, и такива, които са вярвали. Всичко се е случвало през вековете. Обаче този термин остава. Тази дума е важна, защото открехва нас самите не просто към другите, а към някакви други възможни съдържания. Тази дума е важна, защото тя е началото на един много особен диалог и то във време, когато, както виждаме, не просто куршуми летят срещу другите, но и думите много често се превръщат в куршуми. Думите са куршуми и хората, които пишат, го знаят много добре. Това поставя много сложния проблем за търпимостта, за съвместяването и за една дълга история, каквато е историята на Европа, която е успяла да мине през кървави периоди и през периоди на дълги помирения, за да стигне до сегашния модел на обединение. И тъй като ние водим из медиите една дискусия за това каква е Европа, дали тя е само просвещенска, само на разума или е на християните, аз през цялото време твърдя, че тя е и-и, че тя съвместява и едните, и другите. Други смятат, че не е така, но аз мисля, че отказът на едните да бъдат в Европа е духовна депортация.

Така че тази тема предполага едно особено актуализиране. Харесвам идеята на Георги Господинов да преизмислим себе си в Европа или всъщност да преизмислим Европа по някакъв начин. Въобще трябва да решим – има една дилема и това е дилемата на хората на словото и на всички граждани на Европа, това е дилемата между ограничаването спрямо другите и ограничаването спрямо другите. Това е една особена дилема. Тя е решавана по различен начин от различните традиции – по един начин от християнската традиция, по друг начин от Просвещението. При това има различни версии на Просвещението. Аз лично повече харесвам версията на Кант с категоричния императив, с полагането на Другия спрямо мен, както и на мен спрямо Другия. Искам да кажа обаче, че това е било изказано още по-отдавна. То е изказано от един от бащите на Европа – св. Августин, който казва в „За Божия град“: „Общността в държавата е съставена от много личности, а нейното благо се осъществява чрез множество действия. Всичко това не е създадено краткотрайно, а за да оцелее при смяна на гражданите“. Искам да подчертая термина краткотрайно при смяната на гражданите, защото принципът на толерантността, за който говорим, зачита не егоистичната свобода на индивида, а зачита и действията, в които намира израз тази свобода и които биват подчинени на условието да отговарят на равното зачитане на всеки един човек. Изведен от тази перспектива, принципът на толерантността напуска краткотрайността и се вкоренява наистина като необходимо условие, валидно за смяната на гражданите. Тоест, казано съвсем простичко – всяко следващо поколение като цяло, всички ние и всички след нас ще бъдат изправени пред един и същ проблем и това е проблемът за другите в мен, за другите в нас. И това не е вече безучастно реализиране на някаква практика на чистата абстрактна свобода, това е факт, който произтича от съществуването на нашия ближен, човекът, който просто е до нас. И за да довърша в духа на литературните истории на Георги Господинов, трябва да кажа, че има една притча на Кафка, която особено обичам – Кафка казва така: „Ако следвахме алегориите, сами щяхме да се превърнем в алегории и така да се освободим от всекидневните грижи“. Само че ние не сме алегории, а човешки същества от плът и кръв. Ние имаме своите други и не бива да забравяме това.

Лидия Денкова: Ние сме много по-нетолерантни към своите близки, отколкото към различните

Толерантността е вид чувство, но нека кажем, че повечето философи я определят като хладно чувство. Тук аз ще говоря по-скоро не в качеството си на учен. В никакъв случай няма да чуете от мен някакви решения или определения, въпреки че съм преподавала курсове по философия на толерантността, опитвала съм се да събирам какво казал този, какво казал онзи… След едно толкова дълго занимание с текстове в крайна сметка успях да извадя едно изречение – същият Монтен, когото цитира Георги Господинов, е казал, че в крайна сметка философията не е някакво плашило, поставено насред полето, за да гони гаргите, че нейната цел е да предизвиква по-дълбок размисъл и най-вече да атакува онова, към което се отнася толерантността. Защото ако си сложите ръката на сърцето, ще признаете, че за толерантността много често се говори пожелателно, клиширано и формалистично. Действително много от нас са вътрешно нетолерантни, но знаят, че трябва да покажат толерантност, защото такива са времената и това се изисква. Това има нещо много общо с предизвиканата политическа коректност – много от нас не са съгласни с това, но смятат, че са длъжни да го направят, защото са загрижени за собствения си интерес. Да не би някой след това да им вмени вината, че са нетолерантни или расисти, или дискриминиращи и т.н. Тоест въпросът за толерантността е изключително сложен и няма еднозначно решение.

Бих искала да поставя пред вашето внимание онова, което не е толкова очевидно. Първо, очевидно е, че ние се правим на толерантни, ние не сме толерантни. Точно тук бих привела един от авторите, с които съм дълбоко съгласна – Габриел Марсел пише във „Феноменология на толерантността“, че всъщност самата толерантност предизвиква дълбока погнуса в човека. Тази погнуса идва от това, че ние сме принудени да отстъпваме. Никой не обича да отстъпва. Когато в трамвая някой ни настъпи, първата ни реакция е да го настъпим и ние. Това че ще замълчим и ще се отдръпнем е въпрос на култура. Следователно по природа човек едва ли е толерантен. Благодарността е едно от онези топли чувства, които според повечето философи могат да преодолеят безличието на толерантността. Толерантността, най-общо казано, е едно нулево ниво – или отиваме над нея и така я преодоляваме, или падаме под нея и така изпадаме във всякакви конфликтни ситуации. Ние можем изобщо да свалим въпроса за толерантността, ако започнем да изпитваме благодарност, симпатия, приятелство, доброжелателство и дори любов. Това е отиване в посоката плюс. Ако от тази нула започнем да изпадаме надолу, отиваме към минусите на конфликта, на несъгласието, на всичко онова, което ще ни вкара в голямата беля на нетърпимостта и на взаимното изтребление. На нулевото ниво стои безразличието, стои компромисът. Компромисът е нещо, което ни натъжава. Въпросът е как да избегнем тази тъга. Компромисът е нещо, което приемаме като по-малкото зло. Къде е обаче по-голямото добро? Всъщност няма негативна толерантност. Марсел отива до извода, че е ужасно трудно да определим какво е да бъдем толерантни, ние по природа толерантни ли сме или не сме толерантни, затова е по-добре да говорим в негативен смисъл за толерантността като антинетолерантност. Защо? Например, аз съм толерантен и смятам, че това се отнася към позитивните качества на моята същност, че това е някаква добродетел, както смятат немалко философи. Всъщност това не е никаква добродетел – означава ли това, че ако аз в момента съм толерантна към вас или по-скоро вие сте толерантни към мен, защото приемате да ме слушате, трябва да съм толерантна и към Ислямска държава? Няма такова нещо като толерантност изобщо. Толерантността винаги е ситуативна. Второ, тя по-скоро би могла да се определи като антинетолерантност – тъкмо в негативен аспект. Трудно определяме толерантността, за сметка на това веднага различаваме какво е нетолерантност и влизаме в позицията на антинеторлерантност. Тоест, там където видим нетолерантност, ние се противопоставяме на това и всеки път можем да варираме ситуативно.

Философите виждат зад толерантността много различни понятия, но в това винаги има някакъв проблем. Да, действително благоразумието, да, разумът, да, категоричният императив. Но дали Кант действително може да ме задължи да уважавам някого, когото аз дълбоко презирам. Аз ще го уважавам до момента, в който имам интерес от това да показвам чисто привидно своето уважение. Вътрешно обаче това няма как да се случи. И Паскал е писал за това: „Ние сме и в същото време ние се показваме като някакви“. Тоест има едно необходимо лицемерие. В този смисъл действително компромисът се отнася до показването на толерантността. Възможно ли е обаче да има истинска толерантност и как да я разбираме? Показната толерантност е нещо добро, тя е нещо употребимо, тя е в ресора на дипломацията, тя е в ресора на всички институции, тя е в ресора на всички наши утилитаристични интереси. Но когато останем насаме и се погледнем в огледалото, дали можем да кажем: „Аз съм този толерантен човек, който ме гледа отсреща в огледалото“. Тук се връщам към тези три метафори – реката, физиката, алхимията.

Защо реката? Разбира се, фрагментът на Хераклит. Реката е общият ни живот и всеки път, влизайки в реката, идват други води. Още веднъж толерантността е нещо ситуативно. Второ, физиката. Тук ще си позволя да кажа, че има нещо като човешка природа и всъщност големият дебат вече векове наред е между човешката природа и  човешката ситуация. Кант ще каже, че човекът е по природа зъл. Когато гледате изгарянето на един жив човек, вие сте склонни да му вярвате. От друга страна, Спиноза ви казва, че човек е по природа добър. Къде е истината? Въпросът за физиката и за човешката природа е сложен и той няма да бъде решен толкова лесно. Всъщност изречението на Теренций, че човек за човека е вълк е по-дълго и не се цитира правилно. Изречението гласи: „Човек за човека е или вълк, или бог“. Къде е изходът при физиката? Смятам, че изходът е в това, което се нарича култура на дисенсуса. Съгласието изисква компромис. Това ни отвращава, това ни кара да се държим лицемерно пред самите себе си. Понякога го правим и в личния си живот. Но много по-добре е да бъдем искрени към себе си и да кажем: „Аз не съм съгласен“. Какво следва от това? Следва една култура на дисенсуса, което означава да продължим да разговаряме. Ако не сме съгласни помежду си, да завършим така, както Сократ завършва своите диалози: „Вижте какво, не се разбрахме, ама хайде да се видим още веднъж и пак да поговорим“. Това е политиката на забавянето. Разговорът е култура на дисенсуса. Продължаваме да говорим, забавяме и в тази култура на несъгласието започваме лека-полека да откриваме едни малки светли точки и да ги изтегляме нагоре за следващия разговор, където евентуално да достигнем истинско съгласие, не привидно, не лицемерно, не компромисно.

И тук идва алхимията. Алхимията се отнася към ситуацията. Ако физиката се отнася към природата, алхимията се отнася към всяка една ситуация. Алхимията, знаете, е съчетаване на несъчетаемото. Как може да съчетаваме несъчетаемото? Тук е въпросът защо да затваряме вратата на егоизма, на предразсъдъците, на суеверията. Всички ние сме егоисти и имаме предразсъдъци. Затова не можем нито една врата да захлопнем. Напротив, трябва да пуснем широко вратата, да си дадем ясна сметка, че живеем в епохата на втората индивидуалистична революция, във века на селфито и всички казват: „Аз съм“. Въпросът е къде е диалогът между всички, които казваме: „Аз съм“. Много е трудно да кажем: „Аз сме“. Затова в епохата на Шарли аз написах един малък текст, който се казва „Аз съм значи ние сме“. Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам“, но в един момент се появява един прекрасен поет-философ, Валери, който казва: „Аз ту мисля, ту съм“. Следователно ние ту сме толерантни, ту не сме, ту мислим за толерантността и я преподаваме, ту я чувстваме. Емпатията не е всеобщото решение. Разумът и рационалността, преподаването не са всеобщото решение. Аз съм спокойно може да се пресича с ние сме. Има и нещо друго, което е очевидно и което прави този въпрос още по-труден. То е забелязано от може би най-големия специалист по толерантност и нетолерантност, френския философ Рене Жирар, а именно, че ние сме много по-нетолерантни към своите близки, към тези, които приличат на нас, към по-богатите от нас, към по-красивите от нас, към по-умните от нас, отколкото към различните. Нека това също да си го признаем и ако ще се упражняваме в толерантност, нека да започнем от това да се упражняваме в толерантност към тези, които са по-красиви, по-умни и по-успешни от нас. Защото там е истинската нетолерантност – нетолерантността към близкия. Изисква се далеч повече усилие да се съобразим с близкия. Не бива да се изкушаваме от удоволствието да идеализираме нещата, защото там ни дебнат клишетата и формализмът.

Ще приключа с нещо много, много важно, казано от Георги Господинов – става дума за любопитството. Там е изходът. Всъщност тъкмо безразличието философите виждат като основния проблем на XXI век. Ние сме абсолютно безразлични, все ни е тая, не ни пука. Да започнем да изпитваме любопитство не е точно грижа за другия, това е един прост интерес. И моделът за този интерес е даден от хората, които живеят в ЦЕРН. В ЦЕРН живеят около десет хиляди души, които се занимават с наука. Да, бозонът не е най-елементарната частица, нито е най-малката частица. Той е много тежка и огромна частица и съдържа в себе си всички частици. Какво са направили тези хора, които се интересуват не от толерантност и как да говорят за толерантност, а от маса други неща, от чиста наука. Те са създали – и за мен това е моделът на толерантността, на бъдещата толерантност на целия свят – 58 клуба по интереси. Там се събират хора, които са от различни религии, от различни страни. Това е моделът. Отговорът на това любопитство ще бъде една хубава думичка – думата игра, въведена от Шилер. Това е начинът – да взаимодействаме с другите, играейки, защото в играта всеки играч защитава себе си, всеки играч иска да спечели, но спазва правилата. Тоест когато аз казвам аз съм, аз влизам в играта и започвам да играя, започва едно сътрудничество на отделните индивиди. Няма как да кажем аз сме, всеки от нас е особена личност, всеки от нас е една отделна личност и можем действително, търсейки истинската толерантност, да влезем в една прекрасна игра.

Портал Култура
05.06.2015

Свързани статии

Още от автора