„Самият живот неусетно е разпалвал отмъстителното въображение на Богомил Райнов, който може би несъзнателно е увековечил тази епоха на патологична посредственост.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.
В броевете осми, девети, десети и единадесети на списание „Пламък“ от тази година е отпечатан новия роман на Богомил Райнов „Реквием за една мръсница“. Трябва веднага да призная, че заглавието, което представлява средната аритметична между днешната литературна Коньовица и потайния домашен Содом на прецъфтяващото поколение, има очевиден търговски успех. Помпозно, типично полуинтелигентно заглавие, което принадлежи не на литературната посредственост на някои си Цончо Дончев или Гала Ладина, а на професора от Художествената академия, дипломата от Париж, поета, писателя, критика и редактора Богомил Райнов.
По жанр този роман може да бъде причислен към т.нар. приключенско-разузнавачески романи, които у нас винаги се свеждат до описването на винаги въображаем подвиг на Държавната сигурност срещу някакъв вечен враг. Сюжетът на „Реквием за една мръсница“ отразява напълно звучността и съдържанието на заглавието.
Някъде в София живеят група разпуснати млади хора, отдали се (представете си) на наркотизъм. Но това не е толкова важно. Същественото е, че един от групата наркомани, който всъщност не е наркоман, Боян (стандартното име за положителен герой), е въвлечен в много сложна шпионска мрежа. Крайната цел на врага този път е да се откраднат важни поверителни документи, които един важен служител (който впоследствие се оказва чужд агент) носи неправилно у дома си, за да работи над тях. Документите са свързани с дейността на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) и са толкова строго поверителни, че не се знае дали разкриват тайната за приготвяне на шопска лютеница или пък българския принос в употребата на атомната енергия за затопляне на чайници. Все едно, страшният, неуморният, вероломният, жестокият враг на щастливата Розова долина не спи. Естествено той разчита на бивши хора и покварени младежи, които развращава съзнателно с хашиш. Но… както казват шопите: „Он бди!“. Един полковник от Държавна сигурност, който е притежател на най-фантастичната наблюдателна, подслушвателна, анализаторна и прочие компютърна техника в света, следи зорко действията на врага. Или по-точно враговете. Човек има чувството, че всички се намират на някакви телевизионни площадки и всеки път, когато полковникът пожелае, той включва телевизора си и вижда черно на бяло (все още не цветно), който враг трябва. Той докладва всичко на неизбежния в тия случаи „другар генерал“, който е нещо като социалистически дядо Боже и получава съответните нареждания, за да действа. Съответно полковникът с лекота спечелва въвлечения в шпионаж младеж (чиито баща между другото е загинал служител на Държавна сигурност и така кръвта не става вода) и с още по-голяма лекота разнищва плитката шпионска мрежа. Пътува до Истанбул, справя се с всички препятствия, изпълнява дълга си точно според правилника и в добавка… удовлетворява сексуалните си желания. Тук трябва дебело да се подчертае новият елемент, който е разрешен на Богомил Райнов при портретирането на полковника от Държавна сигурност – сексът. Полковникът е любовник. Това малко нещо изневерява на чистотата на социалистическия реализъм на фанатичния партиен пуританизъм, но какво да се прави – хора сме и за доброто на книгата е добре да се направи компромис между идеология и действителност.
Както виждате сюжетно, това е една грубо тропосана с бели конци, изсмукана изцяло от пръстите история. Всички ситуации в нея са допустимо банални. Всички отношения в книгата са направо вън от света на нормалното мислещо и чувстващо същество, наречено човек. Това са отношения между осакатени квадратни същества, чиято мисловна дейност се простира в рамките на броенето от едно до десет. Едва произнесли първата дума, вие вече знаете последната, едва излезли от една врата, вие вече знаете в коя ще влязат, защото всичко това сте го чели (ако имате здрави нерви) безброй пъти.
Книгата е пълна с диалози, които ми напомнят онези непонятни съзвучия от думи, които децата от предучилищна възраст обичат да повтарят като например „ала-бала-ница“ или „ринги-ринги-рае“, при това с цялата претенциозност на българските полуинтелигентни полуинтелектуалци. Полковникът е малко нещо духовит и ми напомня един келнер от Поморие, който повтаряше на всеки клиент: „Аз знам, че съм роден да любя София Лорен“. За доказателство нека цитирам част от разговора между двамата български разузнавачи в Истанбул: „Но защо да не видиш поне как изглежда отблизо Света София?“, казва единият от тях. „По-добре би било да видя как изглежда отблизо София Лорен“, отвръща нашият герой полковник-любовник.
Целият роман е осеян с убийствени премъдрости като например следната: „Понякога е трудно да решиш дали едно нещо е спасителна акция или катастрофа. Всичко зависи от гледната точка, от която наблюдаваш пейзажа.“
Толкова по-духовит е полковникът, когато разпитва разтрепераните си жертви, някакви там шофьори, фризьори, модистки. (Забележете, врагът не може да бъде стругар, тракторист или тъкач.) Чуйте само част от паважното остроумие, което леко отегчения, леко прецъфтяващ полковник от Държавна сигурност неуморно създава: „Ще ме натикате в затвора?“ – пита една от жертвите. „А вие какво очаквате? Два лева глоба?“ – казва той и след малко забелязва: „Излишно е да ме фиксирате с тоя убийствен поглед. Затвора вие сама сте си го осигурили. Ние ви осигуряваме само транспорта“.
А какво ще кажете за идеологическо обяснение от рода на следното: „На времето, преди да затъне в наркоманията, знаете ли за какво мечтаеше? – Нямам понятие. – Да избяга на Запад!“
Естествено е, че един социалистически наркоман ще иска да избяга на Запад. Би било недопустимо оригинално, ако той искаше да избяга на Изток.
След всичко дотук, някой основателно би ме запитал дали си нямам друга работа, та съм се хванал да чета, че отгоре на това и да пиша за такава книга. Друг би отбелязал снизходително, че тия произведения човек ги взима само откъм забавната им страна, че те са нещо като печени семки по време на мач. И аз веднага трябва да кажа, че въпросът изобщо не е за романа „Реквием за една мръсница“, а за писателя Богомил Райнов. И за микрофоните!
Защо той е написал това произведение? И какво е собственото му отношение към този „Реквием“? Вярва ли наистина Богомил Райнов в това, което е написал? Не мога лесно да приема, че той просто за две-три седмици е изфабрикувал едно романче, което вероятно ще има голям тираж и ще му донесе много пари, защото той съвсем не е от закъсалите писатели. От друга страна, не мога да го причисля към категорията на ония, които вместо да правят обувки или ламбени шишета, пишат проза или поезия, за да се обезсмъртят по най-лесния начин. Писателското мусакеседжийство на Стоян Даскаловци, поне отвън погледнато, е далеч от Богомил Райнов. Спомням си вниманието, с което бяха посрещнати първите му разкази от „Човека на ъгъла“ навремето, макар и чуждоземен, но все пак освежителен лъх в селското блато на нашата литература. В криминалния му роман „Инспекторът и нощта“ прелятата френска кръв в тялото на българския милиционер носеше някакво далечно очарование. Докато след това „Пътища за никъде“, „Господин Никой“ и „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ привлякоха вниманието ми с настойчивата употреба на „Никой, никъде, нищо“ – очевидно любими думи на Богомил Райнов, с което той характеризираше времето, в което живее. В края на краищата що за социалистически патос има в заглавия от типа на „Никой, никъде, нищо“? Не изглежда ли, че под маската на професора-марксист започва да се подава лицето на дълбоко убедения екзистенциалист? Не е ли истина, че всички изброени произведения в действителност са категорично отрицание на съществуващия български съвместен живот? Но нека отново се върнем на „Реквием за една мръсница“. На повърхността е една плитка разузнаваческа история. Но зад нея, зад измислените действия и ситуации, зад тропоската стои нещо друго. Както казах, полковникът-следовател е полуинтелигентен тъпак. Но не е ли той типично явление? Не е ли образът, нарисуван от Богомил Райнов с целия му ужасяващ фалш – отражение на живите прототипи, които са фалшиви хора? Ами просташките разговори между младите хора? Не са ли те отражение на действителните разговори, които човек може да чуе в „Славянка“, в „Бамбука“ или къде да е по клубовете и кафенетата в София? Или да вземем цялата описана дейност на Държавна сигурност. Господи, ужасът, който иде от съвършенството на тази организация, кара да бледнее страхотната книга на Джордж Оруел „1984“, където е нарисуван призрачният свят на бъдещето комунистическо общество. В книгата на Оруел (написана в 1949 г.) животът на всеки гражданин се наблюдава от специални телеекрани, които са монтирани абсолютно навсякъде. В книгата на Богомил Райнов ние наистина виждаме може би най-безсрамната характеристика на съвременното държавно устройство: страна, осеяна с тайни екрани и тайни микрофони. Държавна сигурност иска да види какво става в даден апартамент. Няма защо да влиза. Има си специален екран за тази работа. Екрани върху всяко шосе, екрани върху всяка гора, площадка, къща и едно огромно количество хора, които стоят зад тях и следят. Ами микрофоните. Някога Радой Ралин написа знаменитото си стихотворение за микрофоните: Харун ал Рашид… който след като искал да знае всичко какво става в царството му, монтирал, цитирам по памет:
„На всеки клон – микрофон,
във всеки дом – микрофон,
под всеки балкон – микрофон
във всеки телефон – микрофон,
във всеки биберон – микрофон…
Осем милиона микрофона…“
И това не беше художествено преувеличение. Всеки знае, че незаконното подслушване на чужди разговори се използва най-широко и понякога най-неприкрито у нас. Спомням си, преди шест или седем години един тогавашен секретар на Централния комитет на партията официално се похвали, че имал под ръка записи на подслушани разговори, водени в Клуба на журналистите. И същият заплаши, че предстои да се внесе в страната най-скъпа и модерна техника, която щяла да даде възможност на органите на сигурността да наблюдават и слушат през стените на сградите на около триста метра в радиус от мястото, на което се намират. Мнозина тогава се паникьосаха. Един колега остроумно измисли кодов разговор, който трябваше да се състои само от комплименти, а да се разбира другояче. Оптимистите сметнахме, че науката още не беше се изравнила със секретаря и че той бълнува. Но сега, след като Богомил Райнов възпроизвежда точно същата картина, нищо чудно техниката да е нанесла още един удар на човека. „Реквием за една мръсница“ всъщност се оказа „Химн на микрофоните“.
Но какво в действителност се чува от тия микрофони? Настрана глупавата шпионска история! От микрофоните говори душевната опустошеност, апатия, полуграмотност, тъпата безнадеждност, която идва от гласовете на квадратните герои (все едно свои или врагове), от неспособността им да се изказват по нормален човешки начин, от псевдоживота, който живеят, и от края, който не се вижда. Не са ли това гласовете на призрачния свят, който Оруел си бе представил? Като че в България на Богомил Райнов не е 1973 г., а 1984 г.
Никак не съм сигурен, че авторът умишлено е стигнал до създаването и публикуването на този роман. Вероятно той е имал намерението да напише нещо, за да изпълни договора си с Министерството на вътрешните работи. Склонен съм да смятам, че животът е подвел писача и му е изиграл мръсна шега. Вместо замисленото забавно-глупавичко разузнавателно четиво, зад екраните, микрофоните, генералите се е показало призрачното, злорадстващо лице на живота. Точно самият живот неусетно е разпалвал отмъстителното въображение на Богомил Райнов, който може би е върнал себе си в ролята на полковника и несъзнателно е увековечил тази епоха на патологична посредственост. Не бих преувеличил ако кажа, че преведен на някакъв западен език, този роман би имал ефекта на една от най-силните гаври с днешната българска действителност.
И за да се разбере най-добре характерът на изобразения в този роман полумъртъв свят, за да разберете цялата му абсурдност и реалност, нека цитирам буквално последните десет реда от края на романа: „Останалото ще го довършат времето и дъждът. Земята ще се слегне и отгоре ще поникне трева, и надписът ще се изтрие, сякаш нищо не е имало и нищо не е било.
И си помислям, че всичко би могло да стане другояче.
И си казвам, че нещо е трябвало да се направи, макар да не знам какво.
Ние винаги се сещаме, че нещо е трябвало да се направи тогава, когато вече нищо не може да се направи.
И се отплащаме с няколко повехнали цветя.
Или с един реквием.“
Иска ми се да кажа на Богомил Райнов, че отплатата чрез реквиеми може би е благородна, но е доста старомодна.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
