Стартирал след Втората световна война и набрал скорост най-вече през последните две-три десетилетия, глобализмът носи според мен най-оптимистичните тенденции към едно богато и мирно бъдеще – и то, особено след разпадането на Съветската империя, във всеобщ, в световен мащаб.

По своята природа глобализмът е отговорът, който християнската ни цивилизация дава на болшевишкия деспотизъм и на кафявата чума – двете най-кошмарни злини и на миналото, и на всички отминали столетия, които разтърсиха света и едва не изпепелиха цяла Европа. И двата режима бяха капсулирани, аутични, себеизолирани, антиглобалистични. Това обстоятелство едва ли е случайно – то съдържа в тъканта си произхода и генезиса на всеки тоталитаризъм. Зловещият триумф на комунизма и нацизма се дължи обаче не само на собствените им социалнопсихологически ресурси, а и на несъстоятелността на демократичните държави да се противопоставят на тяхната експанзия. Свободният свят имаше икономическата и военна мощ да смаже и комунистическата напаст, и кафявата чума още в зародиш и така да спести на цивилизацията ни милионите човешки жертви и опустошения – онова, което не му достигаше, беше морал, воля за противодействие на злото. И още нещо не му достигаше: единство, единодействие, съгласуваност. Не му достигаше, с други думи, общ, обединяващ център, съзнание за всеобщата принадлежност на всички европейски народи към единствената ни духовна родина – християнската цивилизация, убеденост в неделимостта, в монолитността на елементарните човешки права, които са единни и всеобщи, които не могат да бъдат разпределяни и преразпределяни между нации и политически лагери съобразно конкретните нужди на конкретния исторически момент. Ако Свободният свят беше своевременно осъзнал принципната неделимост на човешките права, ако овреме беше проумял, че обезправяването на един народ, на един-единствен човек дори значи обезправяване и на цялото човечество, цивилизацията ни щеше да има несъмнено по-щастлива съдба. Ако народите на Стария континент бяха през 30-те и 40-те години по-светски настроени, а държавите им – политически по-интернационализирани, отколкото национализирани, по-екстровертно ориентирани, по-кооперативни, по-приобщени една към друга, сиреч по-глобализирани, те едва ли щяха да позволят на комунизма и нацизма да се саморазправят с хилядолетното ни демократическо наследство. Неслучайно великият правозащитник Андрей Сахаров изхожда от обстоятелството, че „в съвременни условия никой сериозен проблем не може да бъде решен на национално ниво”. На глобализма дължим и обстоятелството, че десетилетия наред поколение след поколение студената война студува над планетата, без да се превърне в гореща, че като изключим локалните конфликти в Босна и Косово, вече цели шейсет и пет години мирът владее Европа – нещо нечувано в цялата многовековна история на Стария континент. След като се справи с комунизма и нацизма, глобализмът се изправи срещу две по-нови, но не по-малко смъртоносни опасности за цивилизованото човечество: мюсюлманския фундаментализъм и похищаването на природните ресурси. И на тези ужасни бедствия никоя държава не е в състояние да се противопостави сама. Казано по-обобщаващо, глобализирането на злото предполага глобализиране на доброто. Не стане ли това овреме, деструктивните сили могат да вземат връх, смъртта живота може да победи – и то веднъж завинаги.

На практика глобализъм значи преодоляване на национални, расови и религиозни различия, превъзмогване на икономическата раздробеност, на локалния егоизъм и на културния провинциализъм в името на водещите общочовешки цели, които и ние, българите, се опитваме да следваме, приобщавайки се към Стария континент. Защото и най-вълнуващият политически процес на новото хилядолетие – общоевропейската интеграция – е в еднаква степен и продукт, и двигател на глобализма. Процесът е диалектически: на границата между двете хилядолетия светът като цяло стана по-демократичен, защото се глобализира, и се глобализира, защото стана по-демократичен. Няма съмнение, че независимо от наличието тук-там по континентите на отделни деспотични режими на политическа, националистична или верска основа, в близко и далечно бъдеще тази двустранна тенденция ще се задълбочава и разширява. Чак дотогава, докато, както препоръчват основоположниците на екзистенциализма, всеки от нас се почувства отговорен за всичко, което става във всяко кътче на планетата. Подобно себесъзнание значи глобализъм в действие, значи триумф на глобализма, значи морална еволюция, чийто апогей е възстановяване на общочовешкото начало, превъзмогване на егоцентризма, на отживелия времето си регионализъм и на филистерската ограниченост в името на всеобщите духовни цели, трасирани още от декалога. Казаното не бива да бъде разбирано като погром срещу индивидуалността, а тъкмо обратното. Психологически погледнато, глобализъм значи култивиране на едно ново съзнание – на съзнанието, че при цялата си специфика, при цялата си неповторимост, като система конкретният човек, всеки от нас, е само една подсистема, която е органична съставна част от една друга, по-високопоставена, планетарна система. Концепцията на модерния глобализъм трябва да бъде интерпретирана диалектически, но не в смисъла на марксистко-ленинската и не дори на хегелианската диалектика, а в смисъла на екзистенциализма: след като всеки от нас е еднократен, неповторим и уникален, значи всички ние имаме нещо общо – нашата еднократност, неповторимост и уникалност. Цел и смисъл на глобализацията е да постави личността там, където й е мястото: в системата на безначалната и безконечна взаимозависимост между личност и общност, но само в следния смисъл: онова, което ни откроява и обособява като личности – нашата индивидуалност – ни обединява като хуманитарна общност. Тъкмо тази фундаментална постановка превръща човеците в човечество. При това не похищавайки, а съхранявайки и доразвивайки феноменалността на всеки от нас. Така погледнато, не глобализмът – отстъплението от принципите на глобализма ще ни деиндивидуализира и колективизира до пълно обезличаване.

След като с глобализма е така, как е с антиглобализма? Възникнал на теория в името на социалния прогрес и хуманизма, наред с „Ал Кайда” и последните комунистически останки в Азия и Латинска Америка, на практика антиглобализмът е най-деструктивната, най-ретроградната, най-декадентската сила на новото време. Казано с думите на един глобален писател, антиглобалистите изнамериха, съчиниха и канонизираха такъв един главозамайващ прогрес, че самите се оказаха неспособни да го следват. Прогресът е не абстрактно, а конкретно понятие, което може да придобие битие и да се превърне в реалност само в определен смисъл. А доколкото каузата на антиглобалистите е лишена от точен смисъл, тя е не прогресивна, а псевдопрогресивна. В театралното си човеколюбие и инфантилната си революционност тези екзалтирани апостоли социалнопсихологически не се различават принципно от героите на ранните уестърни или на лимонадените латиноамерикански сериали, които запретват ръкави и раздават надлъж и шир справедливост – в разрез не само с актуалната конюнктура, а и с фундаменталните нравствени нормативи. Докато глобализмът е перспектива, път напред във времето, антиглобализмът е антиперспектива, регрес, връщане назад във времето, към духовната и материална нищета на средновековната раздробеност. И още по-назад в историческите дебри, владени от победата на родово-племенното съзнание над общочовешкото начало, във времената на разединението и на взаимното противопоставяне на раси, нации, етноси, култури, интереси, социални структури. (В генетичен контекст понятия като раса, нация, етнос, социално съсловие не съществуват.) Докато градивният еволюционен процес крачи от родовете към племената, от племената към родово-племенните съюзи, от родово-племенните съюзи към националната държава, а от националната държава към многонационалните държавни формации, каквито са Съединените щати и Европейският съюз, антиглобализмът е път назад към пещерната деструктивност. Казано с други думи, докато глобализмът е обединяване на човечеството така, както Шилер го мечтаеше в оптимистичната си „Ода на радостта”, която неслучайно стана химн на общоевропейското единство, антиглобализмът е амбиция за неговото разединяване – така, както са го мечтали и преследвали най-отявлените врагове и на собствените си народи, и на Европа, и на човечеството като Сталин и Хитлер. А от разединяването до разпадането пътят е най-кратък. Докато цялата ни цивилизация с мъчителни усилия и свидни жертви векове наред просперира от кантонизиране към федерализъм, а оттам – към космополитизъм, антиглобализмът цели да ни върне обратно в пещерите на племенната ни разпокъсаност. Прав е, прав е Спасителят: спасението наистина предполага общочовешко единство. И Народното ни събрание е право: съединението, единението (а не разединението) прави силата. Така че, ако изходим не от онова, което се декларира, а от това, което се върши, имаме достатъчно основание да отъждествим глобализма с прогреса, а антиглобализма – с регреса – колкото и схематично, колкото и декларативно да звучи подобно поляризиране, то е по същество вярно. (Всъщност домогванията на болшевишка Русия и на нацистка Германия до световно господство могат да бъдат разглеждани и като форма на глобализъм, но глобализъм деструктивен и некрофилен, глобализиране на насилието и терора. Този глобализъм е пълен антипод на днешните глобалистични усилия на водещите световни икономики.)

Както вече споменах, страховете, че глобализмът ще доведе до една повсеместна унификация, при която и народи, и етноси, и личности ще загубят безвъзвратно своите индивидуалности и ще се слеят в една глобална безлична и сива маса, са или демагогия, или невежество, или съчетание от двете. До подобен печален резултат глобализмът може да доведе само ако процесът е оглавен (и то в световен мащаб) от могъщи тоталитарни империи, каквито, слава Богу, в новото хилядолетие вече няма. Глобализмът в наше време е инспириран от икономически и духовно най-проспериращите държави, от най-цивилизованите, най-хуманните, най-правовите страни и международни общности, в чиято ценностна система личните права и свободи, индивидуалността е светая светих, най-висше постижение, непоклатим фундамент, на който се крепи цялата ни цивилизация. Не унищожаването – съхраняването на самобитността е цел и смисъл на глобализацията, която може да бъде дефинирана като съгласувани интернационални усилия за опазването на свободата от онези деспотични системи, от онези еднолични и копнеещи за световно господство режими и лагери, в които цели народи и общности бяха обезправени и обезличени, погълнати, асимилирани, унифицирани до неузнаваемост. Такива политически лагери бяха оста Рим-Берлин-Токио, както и включените в съветската империя и насилствено обединени от Варшавския пакт обезправени и смазани държави. Така че, ако не е плод на короновано невежество, всяко опасение от хегемонията на модерния глобализъм е продиктувана от користни цели демагогия. Нещата са ясни като ден: демократични и правови държави не могат да поведат света към социална несправедливост и деспотизъм – това могат да направят само деспоти и узурпатори. Които неслучайно са най-отявлените врагове на глобализма, на обединението на народите, на „Ода на радостта”. Коментирайки генезиса на прогонилия го в изгнание нацизъм, Томас Ман установи, че вместо Германия да се европеизира, тя тръгна да германизира Европа. Именно в германизирането на Европа вижда великият писател опасността, а избавлението вижда в европеизирането на Германия. Примерът е емблематичен: амбицията на Хитлер през миналия век да германизира Европа (през 30-те години – чрез идеологическа пропаганда, през 40-те – с огън и меч) можем да окачествим като антиглобализъм, европеизирането на днешна новообединена в името на човешките права, гражданските свободи и всеобщото благосъстояние Германия – като глобализъм. Резултатите от двата процеса са налице – нека всички ние (глобалисти и антиглобалисти) си направим съответните изводи от тях.

Обстоятелството, че антиглобалистичното движение е оглавено от интелектуалци, не го оневинява – прави го само по-трудно разпознаваемо, оттам и по-опасно. Не се и съмнявам, че наред с професионални демагози и некрофили в неговите редици крачат и хиляди академични младежи, които наивно вярват, че с пламенните си идеи за социално равенство, за премахване на разделението между бедни и богати ще обновят и облагородят света. И го правят със самочувствието на пионери, на новатори, на реформатори. Тези щения обаче са само привидно модерни, привидна е тяхната революционност – всъщност те са мечтани и отмечтани, изживявани и преизживявани от цели поколения, стари са като човека, като човека износени от многократна употреба през вековете и хилядолетията. И още нещо общо имат тези идеологии: пренесени в социалната практика, всички те са завършвали катастрофално. Възниквали в името на доброто, на красивото и вечното, подобни доктрини винаги са вещаели гибел. И гибел са въдворявали. Гибелта на цели народи и цивилизации. А в крайна сметка – и собствената си гибел. Да тръгнем по историческите им дири…

Цяло хилядолетие преди християнството да проходи по земята, младият фараон Ехнатон (бащата на най-известния древноегипетски владетел Тутанкамон), когото с малко въображение бихме могли да наречем първия монотеист, скъсва с политеистичната древноегипетска имперска традиция, създавайки сред пустинята града на слънцето Ел Амарна. Днес, след като историческата наука ни разкри биографични подробности от най-ранните години на Ехнатон, психоанализата ще рече, че чрез начинанието си фараонът еретик е търсил с късна дата обезщетение за суровото си детство, убежище от гнета на майка си – властната царица Тий – и не по-малко властния си баща Аменхотеп ІІІ, царувал с желязна ръка цели 40 години. Това сигурно е така – психограмата вероятно е точна. Дали като реформатор Ехнатон е намерил лек за болната си душа, само той си знае, социалният провал на експеримента обаче е видим и за съвременниците му, и за техните потомци. Величествените кариери и великите каузи са обикновено резултат от дефицити в детството – без да го съзнават, онези императори, пред които цели народи и континенти треперят, и онези герои, пред които цялото човечество се прекланя доземи, чрез империите и героизма си тръгват да компенсират недостига на топлота и обич, в който е студувало детството им. За да установят съкрушени на върха на славата си, че компенсация няма – най-малко по кариеристичен път, че персоналната, интимната равносметка не се връзва, че онова, от което са се лишили (или по-точно, от което са били незаслужено, престъпно лишени) в детството си, е несравнимо повече от онова, което са спечелили извън детството си, че както пише един романист за героя си, „цялата идеология на велик мъж, която го изпълваше, е само лош заместител на онова, което е загубил”. И още по-просто и ясно, ако, както знаем от литературната класика, общовалидното не е свързано с вътрешния живот, тогава вътрешното състояние на човека става нещо невалидно. Същинското име на тази невалидност е морална и духовна дезориентираност, екзистенциално безцелие и в крайна сметка, нещастие.

Чрез града-държава Ел Амарна Ехнатон взривява истинска теологическа революция: за ужас на жреци и аристократи младият харизматичен водач учредява нова космогония, скъсява дистанцията между династия и поданици, семейните му отношения с Нефертити се превръщат във водещ пример за равнопоставеност между половете, нововъведената теокрация прогонва унаследения политеизъм в името на едноличния бог Атон. Чрез погрома над традиционните ценности теологичната, а в онази епоха тя никога не е само теологична, революция на Ехнатон наподобява удивително един друг провалил се пред очите ни социален модел – хипарските комуни. Като бивш хипар от култовата хипарска комуна на Клодвигплатц в Кьолн, аз съм жив свидетел, че като поданиците на Ехнатон, и хипарите градяха своята Ел Амарна като град на слънцето, на безгрижното щастие, град демилитаризиран, в който всички са материално и морално задоволени, без да бъдат взаимно обвързани материално и морално, без никой да плаща данъци, никой няма служебни задължения, а като в градината на Епикур висше благо е насладата. Не ви ли напомня тази социална идилия на лъчезарните хипарски идиоти принципа, с който моралният кодекс на строителя на комунизма ни закърми и зариби преди някое и друго десетилетие? Зариби ни с крилатата фраза: от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите. Така считаха и хипитата. Но колкото конгресните декларации на комунизма доведоха до осъществяване на този социален принцип, толкова и ежедневните ритуали на Ехнатон и хилядите му поданици пред въдворения от него едноличен бог Атон обезпечиха оцеляването на идеалната му държава. Замислен като град на вечното щастие, Ел Амарна фалира (първо морално, а после – и икономически) само за десетина години и всичките му разочаровани жители се завръщат при обичайното си многобожие, при традиционните си нрави и ритуали в добрата стара Тива, предоставяйки величествения проект на изпепеляващата жега и на пустинните пясъци. На малолетния си наследник пък добронамереният социален революционер Ехнатон завещава само разруха и хаос. (Мимоходом ще отбележа, че гибелта на Ел Амарна е не само социален провал, а и провал на първия опит за въдворяване по ведомствен път на монотеистична държавна религия – при това в сърцето на политеистичното древноегипетско общество.) Ден до пладне просъществува и международното хипарско движение. По-късно, години след неговото разпадане, знаейки хипарското ми минало, което впрочем аз нямаше защо и нямаше от кого да крия, един приятел, колега и музикален редактор от руската редакция (Радио „Свобода”) – блестящият пианист Игор Берушвиц – ме окачестви като единственото дясно хипи под слънцето. Защото, превзели в разцвета си през 60-те и началото на 70-те студентската младеж на цяла Северна Америка и Западна Европа, хипитата бяха по правило миролюбиви ляво настроени анархисти. А аз, дясно настроеният им съквартирант, ги тешах с утехата на любимия ми (само литературно любим – не и политически) Бърнард Шоу: Човек трябва да няма сърце, за да не бъде на 20 години ляв; но трябва да няма и глава, за да остане и на 40 години ляв. Въпреки инфантилните си увлечения по социализма Шоу своевременно разпозна стадната психика на младежките антиглобалистични движения в Свободния свят. Още преди век и половина, отъждествявайки равенството с антисвободата, и Флобер имаше предчувствието за грозящата опасност: „Силата, правото на болшинството, страхът от тълпата замениха авторитета на името, божественото право и превъзходството на духа”. Детронирането на духа, обездухотворяването на епохата започва пред очите на Флобер с прохождащата на европейска земя социалистическа идея за повсеместно равенство: „Идеалът за държава според социалистите не е ли своего рода огромно чудовище, което поглъща всяка индивидуална дейност, всяка личност, всяка мисъл и което ще ръководи всичко и ще прави всичко?”. Това състояние на победилия социализъм класикът окачествява като „жреческа тирания”. Принизяването, свалянето на изкуството до равнището на масите, неговото вулгаризиране изпълва блестящия класик с възмущение: Днес „нито един драматург не би намерил смелост да представи на сцената някой работник-крадец. Не, там работникът трябва да бъде честен човек, а господарят е винаги безделник, мошеник, точно както за „Театр-Франсе” девойката винаги е непорочна, защото майките водят там непорочните си дъщерички”. Легитимиран стотина години по-късно от метода на социалистическия реализъм, този пролетарски примитивизъм владееше и громеше духовността и на родна земя десетилетия наред. Злите предчувствия на Флобер се родеят със социалнопсихологическите прогнози на Достоевски. Когото във Фантазиращото животно Ортега и Гасет допълва с тезата, че не равенството, а свободата е висше благо, висш признак и висша цел на очовечаването, че няма ли свобода, всичко останало е празно и пусто. Колко много можеха да научат идващите времена от гениалните си литературни и философски учители и колко малко научиха! Ученето е двустранен, реципрочен процес – талантът на учителя не струва пукната пара, ако се натъкне на невъзприемчивостта на ученика. Ако едно модернизиращо се обществено съзнание предпочете идеологизирания фанатизъм пред мъдростта, спасение няма. И злокобният ХХ век, векът на Ортега и Гасет, го илюстрира чрез пагубните си леви и десни тоталитарни диктатури. Днес пък го подсказват антиглобалистичните изстъпления на новото хилядолетие. Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че те няма да продължат с (псевдо)революционния екстремизъм, с който започнаха. Една може би наивна, една амбивалентна надежда – колкото благородна, толкова и рехава.

Точно толкова добронамерени в социалния си ентусиазъм, но и точно толкова социално нереални се оказаха и Идеалната държава на Платон, чиято строга йерархичност обещаваше всеобщо щастие, и самодейната република Либертария на о. Мадагаскар, и Градът на слънцето на Томазо Кампанела, и о. Утопия на Томас Мор, и доктрините на хилядите им именити и безименни последователи. И докато Кампанела и (особено) Мор са високонравствени, свободолюбиви и правдолюбиви хора, съществуват и други, сурови и войнствени утопии като тези на баптистите, на якобинците, на Кромуел и Бабьоф, които също претендират за добронамереност, но са готови да леят кръв в нейно име. По цинизъм и жестокост утопиите на комунистите и на техните ученици – нацистите – нямат равни на себе си. Градежът и на техните въздушни кули тръгваше от бунта срещу неравномерното разпределение на националните и интернационални блага като първоизточник на всички пороци, утопиите им бяха манифестация на разочарованието им от този все по-откровено комерсиализиращ се живот, в който не само икономическите закономерности, а и най-съкровените изживявания биваха изразявани на студения и обезчовечаващ език на търсенето и предлагането, езика на инвестиции и дивиденти, на приходи и разходи. Чрез фантазиите си тези добронамерени злотворци бягаха от една отчуждена и отчуждаваща реалност, въставаха срещу диктата на икономическия материализъм, без дори да подозират, че опитите за въдворяване на утопиите, предприети през миналия век от болшевиките и техните кръвни родственици – нацистите, – ще доведе до нови, несравнимо по-кошмарни издевателства. Това несъмнено е така, но в искреността на социалния идеализъм, в благородните помисли и в безкористната саможертва на цяла плеяда утописти съмнение не може да има. Кампанела плати гражданските си илюзии с десетилетия страдания и затвор, а Мор, който по доброта, честност и доблест няма равен на себе си, – с живота си. Мор, чиято душа според учителя му Еразъм Ротердамски е по-чиста и от сняг, е зверски убит, коремът му е изкормен, гениталиите – ампутирани, тялото му е разчленено, а органите – заковани по вратите на институциите. Ако ние, техните потомци от новото хилядолетие, се поучим от горчивите им уроци, не само ще си спестим ненужни болезнени разочарования, а и ще осмислим тяхната кауза, ще зачетем подобаващо благородната им и чиста памет, удостоверявайки чрез извлечената поука, че всички те не са страдали и умирали напразно. Опитвайки се с отчаяна надежда да проумее защо и ние като предците си отказваме да се поучим от кървавите уроци на собственото си минало, Асен Игнатов пише: „Упоритостта, с която се извършва все същото безумие, показва, че имаме работа с нещо, което изобщо не е от рационален порядък и срещу което разумните съображения са безсилни”. Човечеството неведнъж е доказвало колко е невъзприемчиво исторически – доказва го и в случая чрез антиглобалистичните си амбиции. Неспособността на човека да се учи от собствените си злополучия народът ни е синтезирал още преди векове в мъдрото предупреждение: „Даден акъл не седи”. Като старите утописти и много от новите глобалисти са добронамерени, но добронамерен, както знаем, е и пътят към ада. Човешката природа си има свои непристъпни граници и всяко несъобразяване с тях води до крах. Така, както най-скептичните философи на Средновековието са били заставяни да се съобразяват с църковните догми и въпреки това, треперейки пред кладите на Светата инквизиция и лавирайки между фронтовете, са сътворили велики идеи, и модерните реформатори днес са заставени да се съобразяват с технократичния дух на времената дори когато го осъждат. Техният критицизъм е безспорно легитимен и дори нужен на епохата, но някаква съвместимост между обекта на критика и критикуващия критик, между присъда и подсъдим трябва все пак да бъде постигната някак си – иначе цялата система рухва. А рухне ли веднъж, на нейно място се настаняват не благородните намерения на нови романтични утописти, на политическите реформатори и социални революционери, а кървавата практика, до която романтичната теория неминуемо води. Ето защо крайно време е умореното и обезкръвено от подобни леви и десни експерименти човечество да осъзнае, че е най-добре да мисли революционно и утопично, но да подхожда еволюционно и реалистично. Нека най-светли пориви ни водят неотклонно през вековете и епохите към най-романтични идеали, нека обаче в социалната практика тези идеали бъдат следвани не чрез изпепеляващи революционни взривове, а с отмерените, последователни крачки на еволюцията. И да не ни отведе кой знае колко далеч в посоката към доброто и красивото, така вървеният път поне ще ни спести текущите издевателства на деспоти и деспотизми. А това съвсем не е малко. Всъщност, позамисли ли се човек, това е всичко, абсолютно всичко, постижимо в рамките на човешкия род. Всички останали постижения, които допускат участие и на един или друг екстремизъм, могат да бъдат осъществени само на цената на обезчовечаването. Така че съветът на един римски император да бързаме бавно не е загубил давност – особено за нетърпеливи и ощетени от историята народи като нашия.

Всъщност утопиите са приблизително равнозначни на възможностите. Това откритие не е мое – на Музил е. Прокарвайки паралел между конфронтацията на утопията с действителността и конфронтацията на потенциалния, на вътрешния човек с реализирания, с външния човек, писателят пояснява: „… ако някоя възможност не е станала действителност, това означава единствено, че обстоятелствата, с които е преплетена в даден момент, й пречат да стане, понеже иначе тя би била просто невъзможност; а ако я освободят от пречките и й позволят да се развива, ще възникне утопия”. Това възникване се е осъществявало исторически хиляди пъти: социалният утопизъм е придружавал неотлъчно социалния реализъм през всички, през абсолютно всички отминали епохи – и то по целия широк и пъстър свят: от общността на питагорейците в древна Гърция през есейската общност в древна Палестина (много изследователи считат, че наред с Йоан Кръстител, и сам Исус е бил есей); през самаряните и многобройните им етнорелигиозни разклонения по Светите земи; през синовете на светлината – зилотите; през братството на белите монаси на основания от Робер Молемски Цистерциански орден; през павликянството в Армения и Сирия, а по-късно и във Византия и на Балканите; през неговия роден еквивалент – богомилите, чието ехо стига чак до Централна Европа; през катарските общности, безмилостно преследвани от кръстоносците и от Светата инквизиция и заплатили с кръвта си непреклонния си еретизъм; през разгромените от кръстоносците на бащата на Инквизицията, папа Инокентий ІІІ, албигонейци; през техните предшественици и последователи на гуру Мани – манихейците, които потеглят от Персия, за да се разпрострат и в Китай, и в Мала Азия, и в Централна Азия, и в Египет, и в кажи-речи цялата Римска империя; през Ливерталия – първата, основана от моряка Мисон на Мадагаскар пиратска република, която е неземно човеколюбива и справедлива, но за която и до днес никой не знае със сигурност дали е историческа действителност или съчинена от Даниел Дефо легенда; през ашрамите, които и до днес се срещат тук-таме в Индия и Непал; през растафарианците на Антилските острови; през адамитите, тръгнали нейде в началото на летоброенето ни от Северна Африка и прекрачили десетина века по-късно в Европа; през общността на черните евреи на Ави бен Картър; през кибуците в младата израелска държава от 50-те и 60-те години на миналото столетие и последвалите ги по цяла Западна Европа и Северна Америка хипарски комуни. Които, понеже, за разлика от кибуците, бяха съставени от безделници и лентяи, отмряха, саморазпаднаха се до една – и то мирно и кротко. Защото, макар да бяха несъвместими с човешката природа, бяха демократични, ненасилствени формации, които можеха, имаха свободата да се саморазпуснат така, както се бяха самозародили – по естествен, по природен, по ненасилствен път. Другите, недемократичните верски общности, като мормоните, амишите и анабаптистите, съществуват и до ден днешен. Но не с ведрост и с наслада от живота, а по силата на един железен, спартански режим, под чийто диктат битуват в един йерархичен, казармен вътрешен порядък, който пристъпва до ръба на легитимното и който в демокрации като Америка все по-трудно се съчетава с конституционните регламенти. Тези общности са не както се себепрепоръчват, инкубатори на безметежно щастие, не формации от разкрепостени, еманципирани и ведри съмишленици и колективисти, а деспотични сектантски организации, заредени с опасни скрити и с мъка удържани по ведомствен, по институционален път конфликти. Тези авторитарни групировки нямат нищо общо с романтичната идея за човечеството като хармонична, безконфликтна общност от равнопоставени индивиди – идея, която е по-стара и от античността, и от Ел Амарна, и от паметта людска дори. Копнежът по подобна съвършена общност е така ненаситно, така неутолимо копнян, толкова атрактивен и за модерния, и за древния човек, че се простира и отвъд историята, отвъд всякакви документални и археологически свидетелства. Простира се чак до мъглявите сказания за Атлантида – родината на съвършените атланти, рухнала безследно преди десетина хиляди години – толкова безследно, че много експерти се питат дали изобщо я е имало извън нашата романтична фантазия. В диалозите си „Тимей” и „Критий” за островната идилия Атлантида разказва сам Платон. Бащата на западната философия е може би не само апологет, а и баща на Атлантида – освен неговия разказ, подкрепен впоследствие още по-неубедително от духовния му приемник Ксенократ, други свидетелства за съществуването на блажения остров почти няма. (Дори фактът, че и Атлантида като Утопия и като Ливерталия е остров, е показателен.) Пък и изворите, на които Платон се позовава, не вдъхват особено доверие – той научил за историята от прадядото на Солон, който пък я чул от неидентифицирани староегипетски жреци. От толкова стародавни препратки страда историческата достоверност: прадядовците не са научен аргумент – прадядовите показания намирисват по-скоро на бабини деветини. После следва дългосрочна историческа пауза: хилядолетия наред споменът за Атлантида е напуснал човешката памет, за да бъде възроден в края на ХІХ в. от книгата Атлантис на американския антрополог Игнасиус Донели, а няколко десетилетия по-късно – подхранен от пророкуванията на популярния медиум Едгар Кейси по целия широк и пъстър свят. Кейси залага на Залата на записите, съхранила според него цялата документация за Атланта и разположена според виденията му в земните недра нейде под лапите на сфинкса. Въпросното хранилище не е открито и до днес, но тъй като потребността на новия човек от химери е неутолима, тъй като той придава по-голяма значимост на несъществуващото, отколкото на съществуващото, наивната вяра в Платоновите видения винаги е мъждукала в дебрите на общественото съзнание – дори Луфтвафе на Хитлер търси по северните земи останки от Атлантида, за да докаже чрез тях родовата принадлежност на арийската раса към най-съвършения исторически ген. Но тъй като генотип на идеология не слугува, Луфтвафе откри от небесата не мечтаните нордически символи и кодирани знаци на тевтонския окултизъм, а онова, което и българската армия откри под земята, вдън Царичината дупка – на босия цървулите. Всъщност, позамисли ли се човек, и българските военни търсеха своята Атлантида – далеч от мъдростта на Платон и неговите ученици, но предвождани от окултната вяра на всички ирационални идеологии и близо до инфантилния фанатизъм и расовото високомерие на Луфтвафе.

Може би, разочарован от неосъществимостта на така далновидно планираната от него идеална държава, Платон е потърсил утеха в идеята за Атлантида, сътворявайки една притча, една красива и поучителна морална приказка, която да предупреди какво ще се случи с човеците, ако се възгордеят като атлантите. Нейното дълголетие обаче е показателно, показателен е фактът, че идващите поколения не разобличиха, а увековечиха приказката, превърнаха я в легенда. А легендите нито идват на дневен ред, нито си отиват току-така – всяка легенда отговаря на една незадоволена потребност. Целият непосилен път на човечеството от пещерата до електричеството е бил неотлъчно придружен и стимулиран от осъществими и неосъществими краткосрочни и дългосрочни потребности. Осъществимите са се осъществявали физически, превръщайки се в храмове, церемонии, доктрини, религии, политически, стопански и административни формации – неосъществимите са се осъществявали метафизически, превръщайки се в легенди. Краткосрочните неосъществими потребности – в краткосрочни легенди, дългосрочните – в дългосрочни. Потребността от идеална държава, от идеална човешка общност явно е дългосрочна, изконна потребност – иначе не би надживяла непокътната хилядолетията. Закрепи ли се една легенда във времето, тя започва трескаво да търси – напук на социалнополитическите дадености и здравия разум – своето овеществяване. Всичко това говори колко жива и вечна, колко неудържима е психологическата потребност на хомо сапиенс от някаква приложимост на идеала, от потенциалната възможност, от вероятното наличие на една бленувана обетована земя, населена от съвършени миролюбиви хора, живеещи като в светлото комунистическо бъдеще в щастливо социално съжителство и сред изобилие от духовни и материални блага. А онова, което е така насъщно необходимо психологически, човешкото съзнание лесно може да провъзгласи за постижимо, за действително, за наистина съществувало исторически – неосъществимостта на социалната идилия в актуалното време ни подтиква да я пренесем и заселим в миналото, само и само да я съхраним някак си някъде, да си спестим болката от нейната неосъществимост. В речта си пред козарите най-утопичният (но и най-романтичен) от всички утописти, Дон Кихот, дава простор на неутешимата си носталгия по родовообщинния строй: „Блажено време и щастливи векове са ония, които древните нарекоха „златни”, не защото златото, което толкова се цени в нашата желязна епоха, се е добивало в онази щастлива епоха без всякакво усилие, а поради това, че хората, които са живели в тях, съвсем не са знаели двете слова: „твое” и „мое”. В онова свещено време всички неща са били общи…”. И разбира се, равномерно ползвани от всички, равномерно разпределени между членовете на общността. Така, както лудостта на обеднелия идалго е равномерно разпределена по всичките му земни маршрути. Които така и не отведоха рицаря на печалния образ в бленуваната идалгия. Нейното отсъствие направи мечтата за нея още по-присъстваща. Съветът на социалния реалист Санчо Панса „да слезем на земята и да тръгнем здраво по нея” тук не върши работа. Няма що: реализмът на безумието се оказа по-оперативен от реализма на даденостите. Явно Утопия е не само утопичен, а и реален остров – с една психологическа реалност, която е безсмъртна, която тръгва от началото на света и ще ни придружава вероятно до края на света.

Потеглили от дебрите на родовата ни памет и окриляни от социалната ни фантазия, всички тези формации намират като че ли своето обобщение в трогателния опит на първия модерен социалист и ентусиазиран донкихотовец, Робърт Оуен, да създаде (по собствените му думи) щастливо човечество – ни повече, ни по-малко. Искрата на общочовешкото щастие напомня хипотетичния град на праведниците (Божия град) на Блажени Августин и бе запалена преди кажи-речи двеста години в щата Индиана, където богатият английски фабрикант и филантроп събира ентусиасти от всички краища на света: учени, авантюристи и най-вече аутсайдери, неудачници и бедняци, копнеещи да излязат по чудотворен начин от тресавището на социалната мизерия, в която тънат. Едно чудо, което така и не се състоя – въпреки добронамерените усилия и на Оуен, и на цялата му колония. Верен на романтичната си филантропия, със собствени средства Оуен създава за целта поселището на щастието Ню Хармъни (Нова Хармония), което да превърне този безчовечен, студен и алчен, враждебен и враждуващ капиталистически свят в едно огромно щастливо семейство на благоденствието и хуманизма. Само за броени години експериментът на Оуен, макар и щедро финансиран от собствения му джоб, се проваля с гръм и трясък, а участниците в него заплащат с жестоки разочарования и много болка крушението на наивните си очаквания. Но не с крушение, с разочарование и болка трябваше да завърши благородното начинание на Оуен, а с основаване на Съюза на равните – организация, която трябваше да приюти и приласкае всички онеправдани под слънцето. Но не става, съвсем не става така. Не егалитаризмът, не всеобщото социално щастие побеждава на финала – побеждават себичността, егоцентризмът, изолационизмът: чак дотогава, докато Съюзът на равните се саморазпада на индивидите, от които бе тръгнал, Ню Хармъни се превръща в истинска лудница, а Оуен е принуден да признае собственото си поражение.

Петдесетина години по-късно, нейде към средата на ХІХ в., отново в САЩ богословът от Йейлския университет Джон Хъмфри Нойес решава да повтори експеримента на Оуен, основавайки многолюдна доброволческа комуна, наречена нескромно Рая на Нойес. Интерпретирайки Светото писание повече от произволно, изхвърленият от академичната общност авангарден богослов въвежда сред комунарите си така наречения сложен брак, според който „всеки мъж е съпруг на всички жени”. Общи са не само мъжете, жените и децата – общи са и всички духовни (доколкото ги е имало) и материални (тях несъмнено ги е имало) ресурси. Водещ принцип на доброволното сдружение е абсолютното социално равенство. Раят на Нойес се разпада като поселището на Оуен, само че много по-бързо, а създателят му психясва и умира немил-недраг и на държавните власти, и на многобройните си довчерашни последователи. Крахът на начинанието е причинен отново от несъвместимостта между човешката природа и копнежа за социално равенство.

Въпреки крушенията стотина години по-късно с ентусиазма на Оуен тръгва да търси, макар и в съвсем различна посока, общочовешко щастие един негов сънародник с несъмнен литературен талант: Хърбърт Уелс. Разколебан като приятеля си Бърнард Шоу в младежките си граждански илюзии и въпреки това като Бърнард Шоу обсебен с възрастта все повече и повече от тях, преди по-малко от век Уелс, чиято световна популярност в междувоенния период съперничи с тази на Христос, потърси спасение и от кошмарите на Първата световна война, и от последвалите я в междувоенния период самоубийствени идеологични пориви на уморената ни цивилизация в извънземното. Но спасение, разбирано не като Божия благодат, а като космически кибернетични модели на съжителство, които бяха осъществими само в болната му фантазия. („Ти не си човек – ти си тетан!” – ще отсъди с лека ръка Уелс.) Неприложимостта на неговите екстравагантни и често заимствани от фантастичните му романи социални идеи за радикално преустройство на света бе така очевидна, че Ленин, Рузвелт и Сталин ни за миг не погледнаха на тях държавнически – въпреки неуморните усилия на Уелс да ги спечели за делото. Така към края на живота си писателят окончателно изневерява на художественото си дарование, деградира литературата си до равнището на политагитация, заменя живописните си сюжети с технократични социални прототипи – колкото екзотични, толкова и схематични; колкото впечатляващи, толкова и неприложими. Докато малко преди смъртта си, уморен и обезверен, сам изоставя целта, която, търсейки сътрудничеството на водещите умове на епохата, трескаво е преследвал десетилетия наред: въдворяване на всеобщо равенство. Към разочарованието от крушението на социалната му хипотеза на зряла възраст се добавя и драмата, породена от осъзнатото с късна дата лековерие, с което на младини блестящият писател се посвещава на обществено-политически проекти, чиято утопичност би трябвало да бъде забележима и за слепеца. Няма що: психозата неведнъж е надделявала над реалността. Тъкмо затова колкото по-явна, колкото по-видима, колкото по-флагрантна е неосъществимостта на подобни модели, толкова повече печели човечеството, спестявайки си усилията за тяхното разобличаване или (Боже, опази!) реализиране. Подобни усилия, както илюстрира и историята на човечеството, и собственото ни национално минало, са напоявани периодично с кръвта и сълзите на цели народи – обстоятелство, което подсказва, че с романтизирането на социалната сфера шега не бива. Обществено-политическата действителност не подлежи на романтизиране, тя е подвластна на железни закономерности, идеализмът в нея е опасен като огън. Хитлер и Сталин не бяха сребролюбци и материалисти – пламенни идеалисти бяха, ратници на злокобни идеали. От казаното не следва, че в политиката няма място за благородни цели и светли помисли. Но те трябва да бъдат формирани и преследвани само в рамките на социалните дадености – не и извън тях.

А извън тях, далеч извън тях битуват всички споменати досега социални модели. По пътя на една неумолима диалектика тяхната теоретична добронамереност неизменно и винаги се изражда в практическа злонамереност с ужасни последици. Тези теоретици на общочовешкото социално щастие претендират, че са единствените законни наследници и на най-възвишените пориви на античността, и на делото Христово, и на цяла плеяда философи, литератори и политици, реформатори и революционери, които, видите ли, не са съумели да преобразят и облагородят човешката природа само защото не са били достатъчно праволинейни. Тези предвестници на земния рай виждат в частната собственост не извечно благо, а изначално зло. Техен исторически пътеводител е сам Жан-Жак Русо. Бранейки любимия си „натурален човек” от културата, Русо счита, че всички модерни злини тръгват от онзи заветен миг, в който древният човек, първочовекът е оградил парче земя, изправил се в центъра й и гордо заявил: „Това е мое!”. Та този арогантен индивид е според френския философ родоначалник на човешката несправедливост, защото „плодовете на земята принадлежат на всички нас, а самата земя – на никого”. Според мен подобно тълкуване е опростенческо, според мен превръщането на земята от ничия в нечия е първа стъпка към цивилизоването, а цивилизацията е все пак за предпочитане пред животинското начало. За разлика от животните, които също обсебват, маркират и бранят, при това много по-безскрупулно от хората, териториите си, заграждането и обсебването в случая е не механичен акт и израз на алчността, егоцентризма и вълчата природа на човека. Колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, в цитирания от Русо случай присвоеният къс земя е първа стъпка към социализирането на нашия далечен предшественик, към неговото очовечаване. Защото неговият знаков акт е сигнал за себеосъзнаване – посягайки върху природните ресурси, човекът декларира своята уникалност, посочва своето незаменимо място под слънцето, заявява своето господство над всички останали, над всички по-нисши формации, превръща се от стадо в индивид. В крайна сметка става дума за онази безценна индивидуалност на личността, която, влизайки в драстично противоречие със собствените си философски принципи, и сам Русо брани от настъплението на масите. Същият Русо, който – от друга страна – в теоретичните си и литературни творби яростно защитава примитивизма на натуралния човек от разврата на европейската цивилизация. Докато аз бих преобърнал ценностите, повел бих битка в обратната посока. Колкото до плодовете на земята, според мен те би трябвало да принадлежат не на всички, а само на онези от нас, които си направят труда да ги произведат, да ги култивират и отгледат. Дори некултивираните и необработвани, дори изцяло дивите плодове на земята принадлежат само на онези, които положат усилия да оберат и съхранят реколтата – едно равномерно разпределяне между всички би било несправедливо.

Колко малко сме научили от досегашните крушения и колко неутолим е копнежът по едно хармонично и изтъкано само от благородни пориви и светли чувства човечество, говори и днес опитът с универсалния град Аурвил в Индия. Замислен като лаборатория на бъдещето, Аурвил напомня до припознаване и Града на слънцето, и Божия град, и хипарските комуни, и всички останали скоропостижно провалили се я тихомълком, я с гръм и трясък стари и нови социални проекти. Като в досегашните начинания, и в Аурвил няма пари, няма предразсъдъци, няма лоши мисли – оказа се обаче, че има лоши практики. Дори политиката и религията са забранени в Аурвил, защото разединявали хората. (Че политика и религия може и да обединяват, при това по благороден начин и на път към благородни цели, основоположниците на града явно не отчитат.) Аурвил е не само многонационално, а и наднационално поселище, в което няма пари, няма частна собственост – нищо не принадлежи никому, което ще рече, че всичко принадлежи всекиму. Като че ли сам натуралният човек на бащица Русо е напуснал дебелите му томове, за да тръгне между хората. В Аурвил се живее на манифактурни начала, икономиката се състои от размяна не на банкноти, а на собственоръчно произвеждани стоки, трудът се заплаща в хранителни продукти, дрехи, сапун и масла – обстоятелство, което според пионерите на начинанието ще гарантира екологичната чистота, социалния прогрес и общочовешкото единство. Все пак въпреки безмерния си ентусиазъм, ентусиастите като че ли са имали едно наум, поуплашили са се като че ли от злополучния опит на предшествениците си от Ню Хармъни. За казаното свидетелства обстоятелството, че за разлика от досегашните комуни, в комуната Аурвил не се влиза само с романтични пориви, а и с тежък социален тест – всеки новодошъл трябва първо да премине едногодишен изпитателен срок и чак след като докаже качествата си, да бъде приет в общността. Което далеч невинаги се случва – отхвърлените са повече от приетите. Въпреки стриктния подбор обаче гръмко поставената цел на проекта – „постигане на по-висока форма на духа или суперумствено състояние на съзнанието” – като че ли не се приближава, а се отдалечава с времето. Явно обречеността на делото е пред-програмирана. Вярно е, че проектът е официално одобрен и от ЮНЕСКО, и от индийското правителство, и от всички културни организации на ООН, но всичко това не го направи по-реалистичен. Още по-малко избавление донесе посещението на Людмила Живкова в Аурвил – малко преди смъртта си първата дама на Народна република България стана член на Съвета на града. Всички тези ведомствени усилия се оказаха напусто – крамоли и интриги, задкулисни борби за власт, заговорничества и групови вражди тровят деня и нощта на архитектите на общочовешкото щастие и техните избраници – наложи се дори индийските власти да учредят полицейски участък в царството на ненасилието, на хармонията, мира и прогреса. Замислен преди повече от половин век като автономен град за 50 хиляди основоположници, чийто брой непрекъснато да нараства през годините, днес Аурвил наброява по-малко и от две хиляди души, при което броят на разочарованите непрекъснато расте за сметка на броя на очарованите. Вина за провала носят не жителите на Аурвил, а изначалните и извечните недъзи на човешката същност, които не можаха да бъдат филтрирани и отстранени дори от строгия предварителен подбор. Ако тези добронамерени ентусиасти бяха не живи хора, а приземили се небесни ангели, Аурвил действително щеше да се превърне в проспериращ предвестник на нова, благородна цивилизация. Съвършени общности се градят само със съвършени същества – с наличния човешки материал може да се изгради само общност, която носи пороците и добродетелите на хората. Доколкото всички ние сме несъвършени, всичките ни начинания ще бъдат неминуемо белязани с нашите несъвършенства. Да се очакват от несъвършени същества съвършени продукти, е повече от наивно – с трици маймуни не се ловят. Колкото и неопетнени да са социалните ни идеали, те няма да напуснат сферата на идеалното, няма как да се превърнат от идеали в практики. След като нито една от хилядите доброжелателни идеологии не е успяла да се реализира през епохите, значи съвършените социални модели са не само неосъществени, а и неосъществими. Така че горещо копняната, откакто свят светува, хармонична конвергенция ще трябва да се поотложи – и то чак до следващия биологичен (а може би надбиологичен) вид. Не ни ли достигне търпение и мъдрост да изчакаме, да отложим съвършенството за далечното и необозримо бъдеще, рискуваме да удавим настоящето в нови кървища.

Ето защо единствените добри утопии са неосъществените. По-добри и от тях са онези утопии, които никога не са напускали проектантските бюра, никога не са поемали от теорията към практиката. Докато икономическите и политически идеи на ентусиазирани новатори и утописти са затворени в черепните им кутии и между кориците на книгите им, бедата е поносима. Но идеите имат лошия навик да напускат библиотеките и мечтите на авторите си и да тръгват между хората. Тогава става мътна и кървава. И болшевизмът, и нацизмът стартираха с еднаква възторженост да сринат компрометираните стари структури и да изградят върху развалините им един нов, добър, справедлив, хуманен свят на равни, на равнопоставени граждани. Не по-малко идилични са и днешните представи както на мюсюлманския фундаментализъм, така и на десетките плъпнали като паразити по плътта на цивилизацията ни секти от други вероизповедания. Никоя от тези доктрини не дойде на дневен ред в името на насилието, на дискриминацията, на бедността и смъртта. А тъкмо в насилие, в дискриминация, в бедност и смърт се себетранспортира. Себетранспортира се – стъпка по стъпка от теорията към практиката – в зловещите антиутопии на националсоциализма и на комунизма, в секирите на Пол Пот, в кошмарните визии на блестящи творци, в Ние на Евгений Замятин и в 1984 и Ферма за животни на Оруел. Наистина ли доброто е така идилично, така нежизнеспособно, че като реанимиран от дебрите на класиката хомункулус се разпада при първия допир с действителността? Социалните идеали са конструктивни само тогава, когато изхождат от реалистични предпоставки и тръгват по реалистични пътища към реалистични цели. Място за социална романтика има, но само когато утопичното и възможното са не противопоставени, а съчетани в смисъла, предначертан преди век от един колкото реалистичен, толкова и романтичен европейски писател: „Възможното събитие и възможната истина не са равнозначни на онова, което остава от реалното събитие и реалната истина, след като от тях се отнемат реалните стойности, не, във възможното … се съдържа и нещо твърде божествено, огън, полет, воля за съзнание и съзнателен утопизъм, който не се бои от реалността, а подхожда към нея като към задача и изобретение… Реалността е тази, която пробужда възможностите”. За сметка на това всички добронамерени доктрини, които не съчетават, а противопоставят мечта и действителност, имат един скрит, но пагубен дефект: те противоречат на човешката природа. Сиреч отказват да се съобразят с извечните човешки потребности и тръгват да ги преустройват, да ги моделират и приспособяват към собствените си химери. А този процес може да се задвижи само със средствата на насилието – едно насилие, чрез което преследваното невъзможно си отмъщава за импотентността си, за своята неосъществимост на реалността. Насилието и свободата имат нещо общо: веднъж активирани, те трудно могат да бъдат овладени и избиват в една или друга крайност. Тъкмо затова под слънцето рядко ще намерите полунасилие или полусвобода. Полудеспотичните и полудемократични, т.е. авторитарните системи като тези на Франко, на Тито, на Пиночет или днес на Путин са по-скоро изключение – те са краткосрочни и завършват или с открит терор, или с демокрация. Вечни се оказаха не авторитарните режими и не дори тоталитарният (ляв, десен, монархически, религиозен, националистичен) деспотизъм – вечна се оказа само демокрацията, към която всички, и най-дълготрайните, диктатури неминуемо се завръщат рано или късно обратно. Това обстоятелство носи много надежда и за настоящето, и (особено) за бъдещето на цивилизацията. Колкото и несъвършена да е цивилизацията ни, в дългосрочен план тя ще предпочете несъмнено демократичните устройства. В световната история утопичните забежки са само епизодични отклонения – такива ще си останат те и занапред. Дори да мамят и прелъстяват с фалшивия си блясък от век на век цели народи, като всички неутъпкани пътища за редовия гражданин, за филистера, за дребния буржоа, какъвто в днешно време е кажи-речи всеки западноевропеец, утопиите крият рисковете на неизвестното. Социалното съзнание на всеки филистер (а не поетът – филистерът решава политическия изход) обича не превратностите на непознатото и не вълнението на авантюрата, а безопасността на реализма, на установените обществени структури. Това прави масите по-инертни и по-консервативни, но заедно с това ги предпазва от кървавите изненади на един или друг политически експериментатор. Един блестящ коментатор на темата обясни това солидно състояние с думите: „Успешните политически строители на реалността… имат удивителна прилика с авторите на касови пиеси; бурните събития, провокирани от тях, наскучават с липсата на духовност и новост, но именно с това ни довеждат до пасивно-сънното състояние, в което се примиряваме с всяка промяна”. Това пасивно-сънно състояние е оптималното състояние и на нашите предшественици, и на милиони наши съвременници. Не промяната – непроменимостта е естественото социално местожителство както на масите, така и на техните лидери. И в това местожителство утопиите и утопистите, които посягат да отменят добрата, стара, сгодна действителност, са нежелани – редки и неканени гости, от които всеки народ бърза да се освободи. Няма народ, който да тръгне заради идеите да отмени стомаха си – това правят само социалните авантюристи и ветрогони, които рано или късно съвсем основателно биват изоставяни от последователите си и продължават ветрогонството си в едно доживотно усамотение. Името на това усамотение е в най-добрия случай заточение, а в най-общия – смърт. Тяхната насилствена смърт е възмездие за насилието и смъртта, които те са причинили на цели народи, на милионните маси, с които са експериментирали. Защото само по изключение експериментаторите са благородници на духа като Мор – по правило те са негодници и палачи като Ленин и Сталин, като Мао и Хитлер. Дребният буржоа е велика обществена сила – той знае и помни всички деспотични злодейства: те са безсмъртно съхранени, ако не в собствената, в персоналната, то в съсловната, в генетичната му социална памет. Която винаги е нащрек, винаги се пробужда в боеготовност, когато се заговори за гражданска революция. И слава Богу! Наистина има защо – човечеството се нуждае насъщно от подобни телохранители.

Първата погрешна предпоставка, която е родоначална и от която всички режими изхождат, е равенството между хората. Да, но хората не са равни: не са равни те физически, не са еднакво морални, не са с равен духовен потенциал, нямат равни дарования и умения, не могат следователно да бъдат и социално равни. От антични времена до ден днешен литературата, философията и социологията са пренаселени от романтични копнежи по романтични светове, в които с еднаква любов са обичани и ценени и свръхчовекът, и подчовекът, копнежи по общества и общности, изградени от равни граждани, граждани не само с равни права, а и с еднакъв потенциал, с еднакво имущество, с еднакви задължения, права и пълномощия, с еднакви обществени позиции и еднакво реноме. Повърхностно погледнато, подобни обществени формации са висша справедливост, погледнато същностно, те са крещяща несправедливост, фаворизираща колективната посредственост за сметка на индивида. Воювайки тъкмо срещу това опростенческо равенство, Бердяев отбелязва, че само личността, индивидът е носител на духовното, докато масата е носител на бездуховното. В най-философската си пиеса Ибсен стига до извода, че нашият най-голям враг е обединената тълпа. В Достопочтеното шимпанзе пък всеки един от многото герои на сюжета поотделно разпознава политизирания антропоид като чистокръвна маймуна, когато се обединят в колектив обаче, всички виждат в нейния маймунски образ преуспяващия министър-председател – тълпата изкривява оптиката. Ще си призная чистосърдечно, че аз съм елитарно мислещ човек и като такъв считам, че ако ние, хората, сме равни, равни сме само на входа на живота – не и на неговия изход. Раждаме се, с други думи, равни, а израстваме, развиваме се и съзряваме като неравни. А даже и дали се раждаме равни, е съмнително – индивидуалните генетични заложби са могъщ фактор и сериозен аргумент срещу тезата за изначалното природно равенство. След като дори предпоставките, от които тръгва биографичният път на всеки от нас, са различни, ако и в хода на времето си останем равни, не израстваме, не се развиваме и не съзряваме. В едно демократично общество геният е равен на човека от простолюдието само в следния смисъл: двамата имат равни политически права и отговорности, изправени са пред равни шансове, които всеки ще реализира или няма да реализира според потенциала си. Всеки от тях има реалното право да се кандидатира за всички държавни постове, но едва ли и двамата ще станат президенти. Никой лекар и никое обществено здравеопазване, никоя линейка, пристигнала на мястото на инцидента, няма моралното право да предпочете да спасява пострадалия гений само защото е гений, и да пренебрегне редовия гражданин само защото е редови гражданин. Казано с други думи, геният и посредственикът са биологически и граждански равноправни, но не и равни. Напротив: тъкмо справедливостта и равноправието изискват от демократичното обществото да даде кесаровото кесарю, а Божието – Богу. Превръщането на равноправието в равенство е углавно престъпление, реализирано многократно в историята ни от леви, десни, религиозни, расистки и националистически диктатори и диктатури. Демонът на това илюзорно равенство не дава покой и на любимеца на Енгелс, Хайне, който съвсем сериозно се бои, че в бъдеще ентусиастите на равенството ще правят от книгите му опаковъчни пликове – така, както съпругата на Хайдн е увивала в партитурите му домашните си сладки. (Прогнозата на Хайне се оказа прекалено оптимистична: не опаковъчни пликове направиха потомците от книгите му – направиха ги на огън и пепел, в небитие ги превърнаха. Не с томовете на Ленин и Сталин – с произведенията на Хайне разпалиха по нощните факелни шествия левентите на фюрера кладите си.)

Аристотел учи, че най-голямо, най-драстично неравенство настъпва, когато тръгваш да въдворяваш равенство. Колко малко възприе човечеството от предупреждението на великия философ, говори обстоятелството, че цели хилядолетия след него фундаменталният комунизъм тръгна да възцарява общочовешко – ни по-малко, ни повече – равенство. Доведена до крайност, а комунизмът предпочита крайностите пред нюансите, каузата на равенството предполага равномерно разпределение между членовете на общността не само на материалните, а и на духовните, на моралните блага. Справедливо ли би било обаче аз да поема върху себе си отговорността за злодеяния, които не съм сторил, само защото ги е сторил в изобилие някой мой анонимен сънародник? Справедливо ли би било – все в същия дух – да си присвоявам чужди добродетели, да се кича с качества, които като личност не притежавам, само защото друг, по-одухотворен и благороден от мен съгражданин е надарен щедро с тях, а аз чрез ведомствено преразпределение на активите и пасивите да установявам средностатистическо равенство? Да приравняваш и изравняваш хората, значи да надценяваш бездарниците и паразитите и да оневиняваш злодеите, а да дискриминираш най-талантливите, най-способните, най-можещите и знаещите. Сам Аристотел, чиято биография е наситена и политически, е ставал неведнъж жертва на тази несправедливост. Несъстоятелна е и тезата, че, видите ли, равенството било свойствено на човешката природа. В Отражения на Люк дьо Вовнарг, който като маркиз едва ли се е себеразбирал като равен на лакея си, четем: „Равенството не е природен закон. Върховният закон на природата е подчинението и зависимостта”. До този фундаментален извод по свой път стигна и Аристофан, изпреварвайки при това с цели две и кусур хилядолетия констатацията на френския моралист. В десетината си съхранили се до днес комедии и в стотиците си комедийни фрагменти античният поет и драматург саркастично иронизира псевдомодерните, а в дълбоката си същност регресивни и некрофилни, милитаристични амбиции на атинската демокрация от петия век преди новата ера да въдвори всеобщо, тотално равенство – равенство не само социално, а и генетично, равенство на половете. Тези най-ранни домогвания за идеологизиране и институциониране на бит, пол и съзнание се оказаха пагубни по своите последствия – в строфите и репликите на Аристофан тяхната декадентщина превърна перфектно функциониращия граждански ред в родината на демокрацията в пълен абсурд и истинска карикатура. Благодарение на автори като Аристофан пък ние, далечните потомци и законни и незаконни наследници на живописната антична традиция, имаме възможността да проследим как (подобно на добродетелите) древните човешки пороци бодро крачат поколение след поколение видоизменени, но непокътнати в своето естество през епохи и ери. Крачат през старата ни и нова история с несигурната надежда, че човешкият род ще се поучи от техните нелепици и злодейства. Така и не го стори до ден днешен, така и отказа да повярва на предупрежденията на поети и философи, че съотношението между доброто и злото в общочовешки мащаб, сиреч глобалното съотношение между красивото и грозното, е константна величина, която може да бъде променяна само частично, и то само по еволюционен, по конфуциански и никога по революционен, по ленински път. Аз считам, че човек е по рождение зареден с пиетет към доброто и красивото – не и към злото и грозното. И ако много хора са зли, то е не поради злонамереност, а поради недоразумение. Както много хора стават глупави (а най-глупавите и остават такива), защото глупостта е притворна и умее изкусно да имитира умността, така и много хора стават зли (и също често остават такива), избират злото само защото злото е притворно като глупостта и като глупостта има потенциала да наподобява своя антипод – доброто. И го прави толкова умело, толкова рафинирано, че различията чезнат, разпознаването става трудно доловимо, достъпно само за малцина избраници и недостъпно за масите. А масите правят революциите – техните лидери само ги манипулират към демоничните си цели, насочват гнева им по посока на злото. Ако направите едно социологическо проучване с краткия въпрос дали анкетираните предпочитат да са добри или зли, ще установите, че всички ще изберат да са добри. Ако въпреки това злото е не по-малко реално от доброто, първопричината за това се корени, както считаше още Сократ, в невежеството, в неспособността на хората да разпознаят дегизираните като добродетели пороци. Тъкмо на тази масова неспособност разчитат революционерите и революциите им. А обстоятелството, че злото предпочита да се появи на обществената сцена преиначено като добро, говори, че злото съзнава прекрасно, че като зло то няма шанса да се себеутвърди и наложи. Този факт пък говори за споменатата по-горе вродена предразположеност на човека към доброто. Тази предразположеност има и друг, естествен първоизточник – съхраняването и умножаването на вида. Доброто е животворно, то съдейства за еволюирането на човека, а еволюирането и утвърждаването на вида е стратегическата цел на природата. Докато злото е разрушително, деструктивно, смъртоносно, а като такова – и противоприродно. Фактът пък, че както споменах в едно от първите есета, границата между доброто и злото протича не между колективи, общности, нации и лагери, а разполовява всяко индивидуално човешко сърце, усложнява допълнително материята, прави избора на безпомощно лутащото се между нравствените фронтове човечество още по-рискован и труден.

Революциите имат едно грозно качество: те винаги пораждат злини и пороци, винаги водят до социални и морални бедствия, несравнимо по-мащабни от злините, пороците и бедствията, срещу които са тръгнали на битка. Ако съвременниците на Сталин, Хитлер и Мао бяха прочели политическите сатири на античния комедиограф, днешният облик на цивилизацията ни щеше да бъде друг. За съжаление не бездуховната политическа класа и нейните още по-бездуховни лидери – само малобройният духовен елит на отделните нации и времена зачете мъдрите древни уроци. В За литературата и живота Гьоте, който като литературен гений, ваймарски министър и буржоа от най-високите етажи също не си е падал по равенството, заключава: „Законодатели и революционери, които обещават едновременно равенство и свобода, са фантазьори или шарлатани”. От което пък следва, че равенство може да бъде въдворено само с доктринерски средства и само на цената на свободата. Лично аз не бих платил тази цена. А онези генерации, индивиди и общности, които многократно са я плащали във времето, са изпитали върху собствената си кожа колко висока е тя – за изненада на платците се оказа, че равенство на благородството и благоденствието, на свободата и на културата няма – има само равенство на духовната и материална нищета, на робството и обскурантизма. Казано с други думи, докато неравенството може да бъде както справедливо, така и несправедливо, равенството е винаги и само несправедливо. В това ще се уверят от собствен опит всички онези социални наивници, които, водени от политически шарлатани, тръгнат след тезите на антиглобализма. Че те скоропостижно ща станат жертва на собствения си граждански ентусиазъм, не е най-лошото – по-лошо е, че техният ентусиазъм е като валяк, който мачка всичко наред: и свои, и чужди, и непричастни. Глобализирал принципа на равенството и приравнил Христос към Пилат Понтийски, този ентусиазъм е по-опасен и злотворен и от най-дълбоката резигнация, негова плячка неведнъж са ставали цели епохи, поколения и народи. Но трябва ли отново и отново да се стига дотам, трябва ли, след като многократно се е случвало исторически, това да се случва и в наше време със старата ожесточеност?

Текстът е публикуван в брой 102 на сп. „Християнство и култура“.