Концерт на Грегъри Портър в София, 21.01.26 г., НДК

И о, душата със сърце на длан
разказва, пее за любов и болка…

 Из „Музикален геноцид“[1], Грегъри Портър

Пее и разказва… Гласът му, поразяващ като глас на пророк, надарен с непоколебима  мощ, е способен да помита, да устрашава със сила, да съди с гняв, да проклина и порицава. Същият този глас обаче не си позволява нищо подобно – не призовава за бунт, не заклеймява за делничните грехове, а напротив, заговаря меко, приласкава с благост, прегръща и приканва да споделиш както радостта, така и скръбта. Гласът на Грегъри Портър, пълен със смирение и здрач, лесно покорява, повежда към духовно приключение, където ни среща с чудновати образи, събужда носталгии, спомени и копнежи. Още в първия момент озадачава кротостта на стаената вокална енергия, както и изповедната интимност на начина, по който този гигант пее – спокойно, със самоувереността на почтения човек, изпълнен с трезвост и достойнство. Това е щедростта на ближния, който заговаря деликатно, състрадава и разбира. Приятелски глас, чиято сърдечност е родена от съзнанието за горчивината, но и за очарованието на човешката участ и има доверие в изначалната сила на доброто.

Само така бих могъл да опиша въздействието от непосредственото акустично общуване с изкуството на Грегъри Портър, носител на две награди Грами – за 2014 г. и 2017 г., и да си обясня изненадващото сияние на вокалната му аура. Той сякаш с лекота създава музика, по-скоро далеч от модите, лишена от показност, съвременна, смела, но и изпълнена със здраве. Композициите му са дълбоко емоционални, доставящи разтуха и наслада, но и наситени с някаква особена сладостна меланхолия, ала не поради отчаяние, а защото носят съзнанието, че днес живеем в свят на стремителни, повърхностни радости и мимолетни забавления, но същевременно сме лишени от разтърсваща и целебна радост, от пречистващата мъдрост на тъгуването. Ето защо като че ли основният смисъл на тази музика е споделеността на красивия миг, близостта и дружелюбието към ближния, който идва насреща не като враг, а като благословия. Музиката на Грегъри Портър настоятелно припомня неудобната необходимост от мекота, кротост и най-вече – онази забравена нежност, за която сме така жадни. Може би и затова, макар да е сред най-значимите фигури на джаз небосклона, присъствието му е ненатрапчиво и деликатно, въпреки огромното влияние, което има.

Гастролът му в София бе едно от най-очакваните и значими музикални събития на зимния сезон. В обичайното сценично и артистично партньорство с не по-малко интересни джаз музиканти – на първо място Чип Крофърд, клавишни, който редува или дори свири едновременно на голям концертен роял и на синтезатор; Джамал Никълс, джаз контрабас и електрическа бас китара; Ондржей Пивец, електронен хамънд орган; Тивон Пеникът, тенор саксофон; Скот Мейо, тромпет и флюгелхорн; и не на последно място виртуозният Иманюъл Харолд, ударни – сега представя както своите най-популярни творби от седемте си звукозаписни албуми, така и част от последните си проекти. Парадоксален е начинът на поднасяне на музикалния материал. Познатите произведения звучат в нови сценични аранжименти и въпреки че изявата е отлично технически обезпечена по акустичните стандарти за поп мащабност с доминиране на обема на звука, с буферирано подчертаване на ритъма, чиято цел е да разтърси, завладее и подкани към танц, по-скоро остава впечатлението за непринудена ведра атмосфера и задушевност, особено в парчета с емоционална укротеност и празнична лекота като вокалната пиеса „Еverything`s not lost“ („Всичко не е загубено“), която е твърде далече от представата за стандартна коледно-новогодишна песен, напудрена със захаросано консуматорско щастие, и чието музикално послание е посветено на радостта от общуването с най-близките, на домашния уют и утехата.

Джаз мисленето на Портър черпи не просто вдъхновение от богатата вокална традиция на мъжкото джаз вокализиране, особено от стилистичното наследство и откровената почит към фигури като Нат Кинг Кол, Дони Хатауей, Бил Уидърс, Рей Чарлз, Марвин Гей, но и от собствения му стремеж към певческо изящество, мекота и пределно чиста джаз фразировка, както и от подчертания вкус към ненатрапчива откритост, емоционална спонтанност и техническа непринуденост. Джаз вокализмът на Грегъри обновява наследената традиция и я надгражда със своето усещане за новото време, правейки музика едновременно емоционално отзивчива, но и достатъчно интелектуално интригуваща, за да провокира внимание и желание за съучастие. Ето защо изглежда и толкова изненадващо изразителното и на пръв поглед парадоксално стилистично обединение между класически джаз, блус, госпъл, соул, ар енд би, ду-уап и дори фюджън, фънк и поп елементи, което разкрива дълбока духовна свързаност както с благонравния американския югозапад, така и с актуалните тенденции. Музикалната тъкан е лесно разпознаваема – характерът ѝ е роден от своеобразието на дръзката кросжанрова идентичност, но едновременно с това трябва да отчетен и подчертаният стремеж към универсалност, овладяност и акустична толерантност винаги на ръба между традиционното усещане за естеството на джаз вокализма и находчивата метаморфоза. Заедно със своите джаз бенд партньори на сцената Портър превръща живото звуково преживяване в приятелски разказ и дръзновено артистично пътуване.

Грегъри владее отлично своя тъмен, богат на кехлибарени тембри баритон, напомнящ за добре отлежало уиски с благородни кадифени, но и тръпчиви обертонове, внушавайки усещането за елегантност, но и за драматична сила. Той умело балансира между изящното вокално-мелодично разгръщане, остроумните импровизационни похвати от типичния джазов фразеологичен речник до прочувствените скат придихания, въздишки и възторзи, странно преливащи в директна, почти разговорна изразност, преповтарящи така характерната госпъл-соул естетиката на химническия диалог призив-отговор, създавайки по този начин усещане за общност. Така успява да насити вокалната топлина не с леконравната съблазнителност на илюстративността, а с някаква проникновена сърдечност, която защитава и чрез способността си музикално да удържа и развива акустичната фраза като разказ, да търси неочаквани нюанси чрез веща промяна в динамиката, редуваща плавна наративност, опалова приглушеност и мощни по емисия, избухващи бляскави възклицания.

Именно способността на Портър да „говори“ през мелодията прави разпознаваем вокалния му почерк и придава на изпълнителското му майсторство и зрялост, освен виртуозност, джаз остроумие и емоционална проникновеност. Както е в експресивната интимно-съкровена интонация на „Take Me to the Alley“ („Води ме по своите пътеки“) – композиция, изпълнена с особеното настроение на доверие, утеха и облекчение. Гласът се разлива в широки обемни, дишащи фрази, пълни с мечтание, подсилени от специфичното звуково присъствие на хамънд органа, създаващ сякаш акустична пара, потръпваща в хармоничната безакцентна пулсация на контрабаса. Музикалният миг сякаш се застопорява, престава да тече, насища се с багри, обръща се навътре и дълго трепти и отеква. 

Вътрешната логика на сценичната драматургия превежда от празничното очакване, светлото безгрижие и радостта до ярко темпераментни и наситени преживявания, в които като звукови анжамбмани се откроява инструменталното въображение във виртуозни инструментални интарзии на клавишните, баса, саксофона или ударните, оградени от красивите вокални апосиопези, отвеждащи към по-дълбоки изповедни и смугли емоционални състояния. В концертната структура не се търсят резки контрасти, всичко е подчинено на желанието за споделяне. Съзнанието за удовлетворение идва от усещането за разбиране, музикалният смисъл съвпада с жаждата за опознаване и богатство от преживявания. Въвеждаща част e смела вокално-инструментална интродукция по „Liquid Spirit“ („Течен дух“), темпераментно задаваща темата за изплъзващия се, но и утоляващ жаждата копнеж за близост, за споделеност и любов. Настроението се наелектризира от няколко по-енергични груув вариации, за да се подготвят лиричните кулминации, в които вокалната изповедност достига своите по-скоро делнични прозрения за смисъла на човешките усилия, за любовта, красотата и трезвостта на доброто. Истинското битие на джаза се откроява преди всичко на живата сцена. Именно там този вид музика може в пълнота да разгърне своите внушения, тъй като работи преди всичко с настроението и нюанса. Сливайки се с диханието на мига, джазът се оказва особен, „течен дух“ – играещ и изплъзващ се дъх, който непрекъснато се преобразява… Навярно поради същата причина и непосредственото сценично присъствие на Грегъри Портър оставя ярко впечатление. Очарова и изненадва с вокалния си инстинкт и не по-малко отзивчивата мелодична гъвкавост, върху чиято изобретателност всъщност се изгражда цялостното стилистично внушение.

Въздействащата енергия черпи сила от ненадейните акустични приумици и съчетания между остроумието и елегантността на клавишните – ту откровено бляскави, ту отзивчиво разговорливи, ту превръщащи се в светлинно присъствие, в звуков контур около пеещия глас. Така се изгражда хармоничната драматургия и завършеност на цялото. Още повече че редуването на акустични и електронни текстури омекотява и нюансира емоционално звука, придава му колкото релефност, толкова и дълбочина. Докато пулсацията на ударните поддържа флуидния баланс между свободната импровизация и осезаемата пластичност на груува, който следва танцовата си интуиция, но най-вече се вслушва и допълва вокалните дихания. От своя страна темпераментното присъствие на духовите (ту саксофон, ту тромпет) придава на общата звукова вълна както ярка светлина и усещане за лукс и модерна градска виталност, така и съвсем открито доловим носталгичен привкус от отминалите „златни“ времена. Тяхното присъствие е лиричен контрапункт на вокала, друг начин да се осъществи кантиленното движение, което пък превръща соловите им моменти по-скоро в разказвателни линии, а не толкова във виртуозни паузи за изумление. Чисто инструменталните моменти хармонично се вписват в разгръщането на общия звуков космос посредством плавните приливи и отливи на музикалния разговор. Портър буквално събеседва с различните гласове и ту задава темата, ту следва нейното развитие, ту отговаря на нейните провокации. Обичайно вокалът „мисли“ свободно и не се осланя на характера на ритмичните пулсации, а го предизвиква към съучастие.

Заключителният момент е своеобразна ретроспектива на случилото се, съставена от няколко преливащи една в друга артистични пиеси-импровизации. Тези вокално-инструментални взаимодействия преливат в бисово сбогуване с утихващ финал на всеки от инструменталистите, напускащи един след друг сцената с щедри солови акценти. Процесията завършва с остроумното избухване на ударните на Иманюъл Харолд в мощни пикове и последващо възвръщане към една по-умерена сърдечна пулсация, забавена до остинатния трепет на покоя, заглъхващ дълго до пълна тишина…

Целият смисъл на музиката като че ли се съдържа в изпълването на мига, в максималното му насищане със смисъл, в интензивното преживяване на отлитащото. Философията на музиката на Грегъри Портър е свързана с насладата от неуловимостта, споделянето и щедростта, които възмогват духа, облагородяват делничното и се превръщат в утоляване и утешение. Превръщането на страданието във възторг не е просто техника на джаза, а собственият му смисъл. Урокът на Портър е, че щастието е постижимо не като отсъствие на страдание, а като надмогване, като дружелюбност и най-вече като единение в музиката, откъдето рукват реките на любовта. Ако се доверим на думите на небезизвестния тенор саксофонист Джони Грифин: „Джазът е музика, правена от и за хора, които са избрали да се чувстват добре независимо от обстоятелствата…“, следва да разпознаем в изкуството на Грегъри Портър тъкмо тази устойчивост и трезва светлина, която излъчва джазът, както и така специфичното за него доверие в благото на битието, което независимо колко превратно и напразно суетно може да ни изглежда, в акта на творческото откровение не само се преобразява, но и спасява своя смисъл. Това превръща музиката в нещо повече от забавна и безцелна игра, доколкото нейният опит е нашият собствен опит с мимолетното, неустойчивото, крехкото и болезненото, но също така и с радостта и доволството. Всъщност това е духовното утвърждаване на живота, опит да се провиди смисъл в случайното, ред в хаоса, средство да съзрем безграничното… 

Доц. Петър Пламенов е преподавател по естетика в катедра „Логика, етика и естетика“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на изследвания в областта на естетиката и литературознанието, както и на критика в периодичния печат и интернет.

––––

[1] And oh the soul man with your heart in his hand / Singing his stories of love and pain…  „Musical Genocide“