В арабско-ислямския свят превръщането на „вярата“ в социална норма вече не е атрибут на личния живот на човека, а е обществено и дори правно мерило.
Обществата в арабско-ислямския свят са изложени на постоянната заплаха от религиозен фанатизъм. Става дума за различни варианти на „скрит джихадизъм“ или „таен ДАИШ/даишизъм“. Последният конкурира откровения „даишизъм“ чрез редица свои послания и постановки, разликата е, че скритият фанатизъм все още не е бил реализиран на практика, т.е. не е преминал през изпитание с оръжие. Самата ДАИШ не се появи от нищото, а е продукт на една тенденция за утвърждаване на идентичността на определени кръгове в социален, религиозен и политически план като реакция на идейния срив в този регион през втората половина на ХХ век. Това явление е неотделимо от поредица деструктивни фактори – провалени държавни политики, регионални и международни интервенции, засилващи се противоречия, враждебност и омраза между различните секти и етнически групи, племенна солидарност и идентичност, както и характерния за много държави диктат на мнозинствата над малцинствата и обратно. Към тях трябва да добавим и засилената милитаризация на политическите режими през въпросния период.
Наблюдаваните понастоящем въоръжени конфликти, съпроводени с идеологически, религиозни и дори расови пропагандни войни, използващи аргументите на фанатичната идейно-религиозна предубеденост, се дължат на първо място на доминацията на консервативната религиозна култура, която формира социалното поведение в тези общества. Консервативната догма е превзела университетите, училищата и медиите и си е присвоила монопола върху квалификациите за това кое поведение е правилно и кое грешно. Пак тази догма определя и мястото на индивида в обществото и доколко той следва да бъде уважаван или презиран (в зависимост от това доколко и в каква степен поведението му се вписва в клерикалните модели на поведение). Разбира се, с това не искам да омаловажа ролята на другите фактори – провала на съвременната арабско-ислямска държава, на нейните вътрешни и външни политики. Най-очевиден е той в регионалните вражди, които косвено насърчават противоречията на верска и етническа основа. Стига се до създаването на милиции, финансирани и въоръжавани отвън. Целта е те да играят ролята на подставени армии, които да предизвикват вътрешни конфликти, водещи до разпадането и провалянето на тези държави. Това виждаме в Ирак, Сирия, Йемен, Ливан, Либия, Судан и други. За техните политически елити е характерно да използват религията и предразсъдъците на масите, за да ги отклонят от нерешените социално-икономически проблеми.
Несъмнен е фактът, че налагането на този тип консервативна религиозна доктрина като обществена норма доведе до възникването на „скрития даишизъм“ и определящото му влияние върху все по-голям периметър от общественото мнение. Първите стъпки на това явление датират от времето, когато стана очевиден неуспехът на политиките на реформи, на отваряне към света и модернизация, провеждани от управляващите елити. Това даде шанс на фундаменталистките доктрини, обозначавани в арабския свят като „салафизъм“, т.е. връщане към (ислямските) корени, които постепенно се засилват извън официалните институции на държавата. В крайна сметка обаче се стигна до своеобразна надпревара между режимите и ислямистката опозиция в тези държави за налагането на религиозните предписания в публичната сфера. Подобно състезание оказва деструктивен ефект върху легалната политическа дейност и води до засилване на религиозното влияние върху медиите и образователните политики. Крайният резултат от тази тенденция е доминирането на религиозния дискурс в качеството му на нормативен жалон в ценностната система на обществото, което логично води до въвеждането на религиозните предписания в правно-нормативната система и социалното поведение. На ниво отделен гражданин се стигна до ситуация, в която индивидът има две идентичности, които са в непрестанен конфликт. Първата е религиозна и се определя от степента на неговата верска индоктринация, докато втората е идентифицирането му с правовия ред, който му отрежда правата и задълженията, дефинирани в конституцията. С течение на времето се наблюдава засилване на първата за сметка на втората идентичност на арабския гражданин – днес е очевидно, че „вярващият“ е предпочитаният типаж в сравнение с „невярващия“. Макар това предпочитание формално да принадлежи на сферата на междуличностните отношения, то несъмнено оказва засилващо се влияние. На практика легалният статут на личността до голяма степен е обезсилен, докато превръщането на „вярата“, тоест „религиозността“, в социална норма вече не е атрибут на личния живот на човека, а е обществено и дори правно мерило. Това противоречи на съвременната обществена уредба, при която всички граждани са равни пред закона и имат еднакви права и задължения, без връзка с тяхното вероизповедание и религиозност. Главната категория в развитите общества е тази на „гражданина“. Обратното – основната теза на привържениците на религията като обществена норма се гради върху убеждението, че сакралната принадлежност е гаранция за съхраняване на моралността и ограничаване на злото. Тази теза обаче е несъстоятелна както от теоретическа, така и от практическа гледна точка. Така например, макар арабско-ислямските страни и държавите на юг от Сахара да се считат за най-религиозните в света, редица от тях – например Афганистан, Иран, Египет, Ирак, Сирия и др. – се отличават с лошо отношение към жените, неспазване на обществения ред и чистота и корумпираност. Същевременно страни с ниска степен на религиозно влияние се отличават с много по-слаба дискриминация на жените, с по-добър обществен ред, хигиена и почтеност. Може да се каже, че липсва пряка връзка между обществения морал и степента на религиозност на дадено общество.
Гореказаното поставя големи предизвикателства пред обществеността в тези държави. На първо място се поставя задачата за освобождаване от причинно-следствената обвързаност между религия и патриотизъм. Подобна логика бе насаждана през годините на засилваща се ислямистка доминация в региона, включително чрез непреки внушения от страна на управляващите. Религиозният дискурс в различните му проявления постоянно насажда – по пряк или косвен начин – недоверие спрямо нерелигиозния патриотизъм, морал, професионализъм и лоялност. В позитивен план всички положителни квалификации са относими към религиозния ентусиазъм на хора и общности. Понятието „патриотизъм“ тук използвам не в неговия пейоративен смисъл на враждебност към предателите – „агенти на Запада“ и на останалия външен свят. Най-опасното следствие от подобно отношение към нерелигиозните патриоти е липсата на гаранции, че всички граждани ще могат да се ползват от правата си в тяхната пълнота.
Въпросът, който винаги трябва да обединява хората – независимо дали са в управлението, в опозиция или са обикновени граждани, е абсолютната валидност на равенството пред закона на всички, независимо от тяхната религиозност. Това е фундаментален принцип на съвременното гражданско общество и държава, чиято конституция не визира религиозните предпочитания, квалифицирани като личен избор на гражданите. Само по такъв начин държавата може да защити правото на всеки да се ползва от свободата на мнение и светоглед в съответствие с личните си предпочитания и в допълнение към правото му на политически избор. По такъв начин основната функция на държавата е създаване на условия за естествено разнообразие на религиозните и политически нагласи на гражданите. Тук не бива да се злоупотребява с опасенията за „преяждане с демокрация“ и с внушенията, че трябва да има граници на свободата, която не би могла да е абсолютна. И в най-либералните съвременни държави на Запада никой все още няма правото да ходи гол по улиците.
