Начало Книги Релси към смисъла
Книги

Релси към смисъла

Божидар Кунчев
26.05.2015
1868
mond copy
П. Мондриан, Вечер; червеното дърво, 1908–10, Gemeentemuseum Den Haag

Докато четях и препрочитах стиховете в „Отсъствие”, в съзнанието ми пулсираха две думи, във всяка от които е истината за неизменното у поета, за това, което той беше и продължава да бъде като мисловност и чувствителност. Едната е „чупливо”, с която той нарече антологичната си книга, неговата равносметка за преживяното и сътвореното до 2012 г. А другата е „присъствие”. В първата от тях е истината за човешкия живот, както Владимир Попов я бе изстрадал, осъзнал и преобразил в поезия. И не само неговата истина, а истината въобще, онова неизбежно прозрение, до което стигаме, ако не сме останали слепи за изначалната драма на съществуването, за неговите превратности, за несигурността и преходността, които са в субстанцията му. За всичко онова, което философите наричат „гранични ситуации”. А да отбележа и това, че Цветан Тодоров, говорейки за същността на човека и неговата ситуация, прибягва до думата „чупливост”.
Другата дума е „присъствие” и тя съдържа истината за неговото честно и талантливо присъствие в живота и поезията, за присъствието, което въпреки крушенията и абсурдите, с които ни поразява животът, е непрекъсващ опит да се защити неговото чудо, да се отстоява смисълът му със съпротивата на словото и поривите на вярата. Едно присъствие в лабиринта на съществуването, от който се измъкваме понякога заради светлината на изкуството, на стиховете, които не лъжат, каквито са и написаните от Владимир Попов.
„Думите не ще предпазят никого”, казваше ни той в една от творбите си. А в друга бе направил и това признание: „НЕ СЪМ АЗ СИЛЕН и не мога да се боря със злодеи…”. В споделеното е съкровеното му разбиране, изричано и от много други, за безсилието на поезията в необятните пространства на злото и неистината. Но и стиховете на Владимир Попов доказват, че безпомощна в сблъсъка си с издевателствата на историята, на покварата в света и в толкова човешки сърца, безпомощна и пред самата смърт, тя има силата да създаде едни други пространства. Те са пак тук, „в този свят и възвишен, и мръсен”, но поетическото слово е съумяло да ги отграничи и ги дефинира като друг модус на съществуването. И така ги противопоставя на разпада и безсмислието. При Далчев това бяха пространствата на „задните дворове”. При Александър Геров са онези пространства на разцъфтялото глухарче, побрало в себе си космоса, и малките квадрати на всекидневието с неговото тихо щастие. При Владимир Попов, приобщен към същата насока на съзидателното в тяхното мислене, това са пространствата, в които са майката и детството, както и преодолените донякъде страхове и съмнения. Това са пространствата на онзи бит, който „значи всъщност живот”… И на какво ли не още, включително и на сдържания вопъл в двустишието му „Оста на страданието, / около която се върти животът”. Другояче казано, и той сътвори едно присъстващо и помнещо се пространство в нашата поезия. Едно пространството на отсъствието и присъствието, над което се стеле онзи стремеж, за който пише немският поет Готфрид Бен – „стремежът да се разплете необяснимото, да се удостовери съмнителното”. И това да го направиш с привидно безпомощното поетическо слово, „за да хвърлиш мост над раздвоението”. И така да спасиш себе си и още няколко като тебе, напомняйки им без патетика и софистика да внимават. Защото в нас и около нас всичко е ч у п л и в о.

Надвесен над поместеното в „Отсъствие”, където напрегнатият дух на поета иска „да постигне невъзможното”, си помислих пак за предела на живота ни, който Далчев назова с категоричната недвусмисленост на думите „вечната разбойница”. В главата ми нахлуха образи от стихотворенията на Геров и Борис Христов, и на много други поети. Отричана, но понякога и утвърждавана, наричана как ли не, смъртта ще си остане неизличимият знак на тайната, белязала с него съществуването. Знак на двусмислието в битието и човешкото съществуване, заради който са воплите и бунтът на живота, нашето отчаяние, натрапчивото чувство за безсмислие. И най-страшната от граничните ситуации, за които писа Ясперс.

Владимир Попов остава верен и този път на себе си. Преживял ужаса на необратимото отсъствие, какъвто е смъртта на скъпия човек, на другия до теб, с който си вървял през дългите години, на този, който те е дарил с деца и смисъл, той е написал стихотворенията си с все същата простота на изказа, чужда на умозрителното. Стихотворенията му, предпоставени от мислите и чувствата за преживяната раздяла, за отсъствието, което не се забравя нито за миг, са наситени с приобщаваща ни многозначност. Те са за смъртта, но толкова много и за живота, за който Бердяев казва основателно, че той е „поразен от дълбок трагизъм”. Това са лаконичните, но заредени с драматизъм размисли за „забуления смисъл на живота”. И най-вече те са „този набор от думи”, тази „невидима нишка”, по която „Живите отиват при мъртвите / по нея мъртвите се връщат при живите”. С творбите си в „Отсъствие” поетът е спасил тайните и спомените си, вградил е в словото душата на мъртвата. В стиховете му е възкресен отминалият съвместен живот. Никаква обстоятелственост, само онова леко и плахо докосване до това, което е било като общо човешко битие. Но толкова обич и признателност има в него. Толкова, че споменът и отсъствието са станали присъствието, помагащо на болката да притихне донякъде.

Изпитвам чувството, че написаното е нещо повече от поезия. Че то не е сътворено с писалката и белия лист и с помощта на натрупания опит, с който събираш думите в образ и признание на сърцето. Четеш за това отсъствие и присъствие и потъваш в интимните кътчета на душата си с мисълта за вездесъщото чупливо, което е самото име на живота. Затова не ми се иска да бъда многословен в коментарите си. Но непременно ще спомена за някои от стиховете, които ще останат в паметта ми. В „Ориентир” е дървеният кръст, назован „единствена точка от земното кълбо”, един „дървен кръст / в центъра на света”. В „Свещичка” написаното стихотворение е като запалена свещичка за отсъстващата. В „Релси” думите са оприличени на релси към отвъдното. Ще ми се да посоча между многото въздействащи стихотворения „Сняг”, „Видях”, „Пейката на Малина”, „Старче”, „Тя идва”. В тези и другите творби от книгата са изоставени, както ни го казва поетът в „Многоточие” , „всички украшения /метафори и сравнения”. Не са му били нужни, пък и за изричането на големите истини, на това, което е същината на живота като движение и предел, болка и копнеж, сякаш най-подходящи са малкото думи, словото на самата граница с мълчанието.

В „Митология” ще прочетем за избягалия от света смисъл, преселил се „на друга някоя планета”. А в края на творбата е стихът „без тебе всичко тук изгуби смисъл”. Отново споделеното потвърждава чувството ми, че творбите на Владимир Попов, интонирани с мисълта и прозренията за смъртта на скъпия човек и за смъртта изобщо, са всъщност пак размисъл за смисъла. За онзи смисъл на конкретното ни съществуване, някак си човешки, осъзнат, изстрадан и на разстояние от спекулативното мислене в дебели томове. Стихове за вярата ни в намерения от нас смисъл и в никой друг, намерен от другите. Такъв е смисълът в „Отсъствие”. Смисълът на поета, който страда, за да почувства и това, че той се е преселил сякаш на друга планета. Но това е вероятно само преходно усещане. Защото смисълът е останал тук, в живота на стиховете, утвърждаващи го с болката по отсъствието. С идеята между редовете на творбите, че въпреки всичко, въпреки трагиката на битието ни, нищо не е напразно. Имало е смисъл. Онзи смисъл, равнозначен на вярата в другия човек, а това е вярата в самия живот. И тук ще се позова на Александър-Геровото стихотворение „Вяра”, в което се казва:

Недей вярва в кумири и понятия.
Вярвай само в отделния човек,
С който те е свързал живота.

Стиховете в „Отсъствие” са монолог за тази вяра, за този смисъл. Затова, ако в книгата всичко е заради отсъствието, то е написано, както го е писал и преди Владимир Попов, заради човека, против кумирите и понятията, заради Смисъла. А талантът му го е издигнал до равнището на поезията, която ще ни бъде нужна винаги…

Владимир Попов, „Отсъствие”, Светулка 44 АТЕНЕЙ, 2015 г.

 Vladimir Popov

 

Владимир Попов

exitus

в метрото

сред разкопките на римска Сердика

видях надгробна плоча отпреди 16 века

 

шумеше покрай мен тълпа разноезична

безшумно движеха се

ескалаторите между земята и небето

и обратно

 

часовниците отброяваха

минути вечност

преди да дойде влакът

 

светлинни надписи насочваха

към следващите спирки

към крайната

към изхода последен

 

а изходът бе толкова наблизо

надгробна плоча отпреди 16 века

 

стихотворението

то е някъде много наблизо

 

може би в шкафчето

с обувки на Т. които от месеци

не са виждали слънце

нито дъжд ги е мокрил

 

или някъде много далече

 

може би в гробницата на Тутанкамон

неотваряна векове

и превърнала се в метафора

на вечността

 

между гробницата на фараона

шкафчето с обувки на Т.

и този набор от думи

има невидима нишка

 

по нея живите отиват при мъртвите

по нея мъртвите се връщат при живите

 

това е стихотворението

старче

1.

къде отиваш тъжно старче

без връхна дреха посред зима

без къшей хляб и без дружина

 

отивам там отдето тръгнах

да търся моята любима

и вече стигнах до земята

в която тя си отпочива

 

как ще намериш път обратен

и светлинка за да те води

та да се върнеш тук накрая

 

аз думички посях по пътя

когато те след мен пораснат

по тези думички напролет

ще ме намерят и познаят

 

2.

отде се връщаш тъжно старче

на лятото под дъждовете

и посред мътните порои

повлекли твоята родина

 

оттам се връщам дето вчера

уби градушка класовете

а бяха те последно ложе

в съня на моята любима

 

какво ще сториш ако няма

по пътя ти една светулка

накрай света за да те води

 

тя под земята свети още

и моето сърце огрява

дори в най-тъмните ми нощи

а друго вече ми не трябва

 

по книгите

по книгите които ти си чела

сега се уча да чета отново

 

тук страниците многократно си прелиствала

и буквите от взиране са избелели

но този текст не аз съм го написал

 

тук леко подчертаното с молив

изглежда имало е таен смисъл

но този текст не аз съм го написал

 

тук крайчеца на листа е прегънат

повторно да го прочетеш си искала

но този текст не аз съм го написал

 

аз не можах да съчиня живота ти

така че да го задържа у себе си

по чужди текстове сега го уча

 

там само

на всяка крачка теб те припознавам

 

не си ли ти момичето което

изкачва стълбите на университета

половин столетие ли

век ли оттогава

 

не си ли ти на тротоара

с количка детска

но все така червен е светофара

и цяла вечност

 

към теб се приближавам

 

не си ли ти в среднощната линейка

в лъчи обляна

пратеник на Бога

надеждица последна чудодейна

аз искам да я стигна но не мога

 

не си ли ти в съня ми непресторен

там само ти си безпощадно жива

и погледът ти дълго ме убива

когато се събудя сам и морен

 

отсъствие

отсъствие от стаите от вещите

от пламъчето тръпнещо на свещите

 

отсъствие от изгрева от залеза

от лампичката нощна незапалена

 

отсъствие от разума от тялото

от трепетния дъх на огледалото

 

отсъствие от всичкото от нищото

от бавната забрава на предишното

 

…и само ти и твоето безумие

да възкресиш отсъстващите думи

 

Vladimir_Popov_foto copyВладимир Попов е роден на 25 май 1942 г. в Русе. Завършва Втора гимназия „Баба Тонка” в родния си град и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като редактор в литературни вестници и списания, сред които сп. „Родна реч”, сп. „Пламък”, в. „Литературен форум”. След 2000 г. е редактор в изд. „Просвета”, където е и автор на учебници. Издал е стихосбирките „Тайна” (1979), „Страница” (1984), „Сърдечни емисии” (1989), „Нежната глутница” (1995), „Чупливо. Избрани и нови стихотворения” (2012) и „Лична хроника” (2013). Неотдавна излезе от печат книгата му „Отсъствие”, от която са публикуваните тук стихотворения.

 

 

Божидар Кунчев
26.05.2015

Свързани статии

Още от автора