В това оставане, в пребиваването пред очите е вманиачаването. Гледа те и стои. Това стоене пред очите носи безсъние, нервност, а понякога и лудост. Не се бях сблъсквал до съвсем скоро с това гледане, което не те оставя, което те кара да ставаш от леглото си пак и пак, да се заглеждаш, за да се изправиш с гледането на образа лице в лице. Сега разбрах как идва тази мания.
Стана така, че се хванах да правя ремонт. Започнах от боядисването, после продължих с паркета и върху него с една пила за дърворезба. И така нататък. Пилата за дърворезба с оказа инструмент с възможности, за които никога не бях подозирал. Универсален инструмент. Ако имаш време за това, можеш да изучаваш пилата бавно и да откриваш все повече нейни потенции.
Оправих си паркета с тази пила и започнах да се чудя какво да направя с последиците от от един вече разкаран радиатор.
Имам предвид, че след откачването му – на радиатора- по стената бяха останали черти. Вертикални тъмни белези, но симетрични, разбира се. Беше се получило нещо на пръв поглед много грозно, само че всъщност живописно. Като райе от тъмносиви и светлозелени ивици, в основата на които белези се беше оформило и пространство, замазано с груба, сивкава на цвят замазка. Загледах се внимателно в тази тъжна картина и видях друга. Облаци, от които се издига ангел, облечен в раирана туника. На черни и светлозелени ивици. И в главата ми се появи изведнъж идеята за създаването на една такава странна фреска.
Започнах я само с това, което имах до себе си за набързо подхванатия ремонт – две разцветки от латекса и някакви съвсем непредвидени за целите на живописта четки. С гмурването в авантюрата, която самият аз не възприемах първоначално сериозно, дойде обръщането. Казвах си, че ще си поиграя за малко, за да си почина, и че после ще затрия нарисуваното, за да се захвана отново с онова, което трябва да свърша.
Не знам точно как потънах. Честно признавам, че не осъзнах как фреската проникна в кръвта ми. В духа ми. След първия опит, който по идея – заради бледите цветове по стената, останали след демонтирането на радиатора – ме придърпа към мислите за ранната италианска ренесансова живопис, продължих. Да видим още веднъж какво може да се получи, беше мисълта ми, и после замазвам, за да продължа с работата, с онова, което трябва да се направи.
След прерафаелитите – на третия ден от започването на фреската- стигнах до нещо, което ми се видя като странно общуване между Теофан Грек, Ван Гог и Гоя. Междувременно все пак успях да свърша и нещо от онова, което трябваше да се свърши.
На четвъртия ден, минавайки през нещо, напомнящо за Рембранд, стигнах до изображение, с което се съгласих. Отдавна бях разбрал, че замазване няма да има и амбицията ставаше все по-силна. Казах си, че това е нещо, което ще остане.
Изправянето срещу образа. През следващите пет часа на същата нощ смених няколко десетки лица.
Точно затова се замислих, че изкуството на изобразяването, което предполага изобразяваното да е пред теб и ти да го пипаш, работиш, преработваш, доработваш, е бездна. Отиваш, сипваш си една вода, връщаш се, а те продължават да те гледат отсреща. Да, и с литературния, и с музикалния текст е така, но през тези няколко дни почувствах особения ужас на това да стоиш пред стоящото насреща ти нарисувано от теб.
Стои и те гледа.
На петия ден реших, че ще бъде експресинистично, тъй като опитите ми да закова в рамката нещо, което ми се видя за около четвърт час като Врубел или като някакъв, най-общо казано, символизъм, бяха изпратени в нищото със страшни крясъци, блъскане по главата и други форми на самонаказване.
През шестото денонощие работите отидоха силно към Мунк, но после завиха рязко отново към прерафаелитите. Пак имаше крясъци, а за жалост и ругатни. За щастие, никой от съседите не се е оплакал досега.
Някъде в часовете на седмото денонощие се появи Рембранд, което силно ме обнадежди, но не след дълго пак имаше ругатни и опитът за поправка се натъкна отново на Гоя. Казах си, е това е!
Отидох до кухнята, но нещо необяснимо ме накара да се върна при вече изцяло завършената творба. Бях и направил и красива рамка. Оттам се почна в посока романтизма на Каспар Давид Фридрих, но малко разминаване отклони произведението в посока на Алфонс Муха.
Сега вече е осмият ден. Този път не знам. Страхувам се, че за ругатните и крясъците от миналата нощ съседите ще направят забележки.
Все пак ще понеса позора с удовлетворение в сърцето, тъй като в ремонтирания ми вече дом има една завършена фреска. За стила-не знам!
Страх ме само, че видях едно местенце по нея, което ми се иска да е малко по в стила на…
