Давам си сметка, че е донякъде необичайно (и деликатно) като колумнист в „Портала“ да представям тук книга на друг от колумнистите, но преди около два месеца бях помолен да прочета и представя новия сборник с разкази на Деян Енев със заглавие „Лала Боса“. Ще споделя днес впечатленията си от него и ще призная още в началото, че бях мотивиран да го направя именно сега, защото във връзка със статията си от предишната седмица („Българщината“ срещу „елита“), наред с многобройните положителни отзиви за нея (за които съм благодарен) прочетох и множество патетични словоизлияния на „народозащитници“ и „сърдоболни“ адепти на „обикновения човек“. Само че въпросните словоизлияния бяха почти до едно отнесени към един абстрактен, идеологически, обобщен „обикновен човек“, към който – убеден съм – просто не може да се изпитват „любов“ и „съчувствие“. Затова ще помоля „патетиците“ да си купят и прочетат книгата на Деян Енев, за да видят каква любов и съчувствие към „обикновения човек“ аз напълно разбирам и като християнин винаги съм споделял.
…Всъщност, има един особено характерен за всички досегашни книги на Деян Енев стилов похват, който особено подчертано присъства и в този му нов сборник. Трябва да се забележи, че много от неговите разкази са стилизирани като своеобразни журналистически (и даже „вестникарски“) „репортажи“ – умишлено без типично „белетристичните“ описания, без авторски „ремарки“, почти буквално „свалени“ от репортерското записващо устройство и турени на редакторското бюро – за да ги коментира и използва както намери за добре онзи, който ги е поръчал на „репортера“. Само че това е именно уникалният авторов „трик“ на Деян Енев. Защото всъщност, въобще не съществува „редакция“, поръчваща и правеща „репортажи“ за този именно свят, който „записва“ и предоставя за осмисляне писателят. Или… има, само че тя е някъде не тук, но собствено е „редакция“ на ангелите-хранители на един тип хора, които никога не попадат в истинските репортажи.
Да, изпратилите „репортера“ Деян Енев имат предвид и следят един свят в света, от който светските „редакции“ не се интересуват и никога не биха се заели да го „отразяват“. А ето: „редакцията“, на която сътрудничи „репортерът“ Деян Енев, е ангелска редакция и нейната „редакционна политика“ е грижливата, тайната, но настойчива и неотстъпна милост към онзи род люде, които този свят обикновено не забелязва, не отразява, или най-малкото не отразява техните лица, сякаш по определение несъществуващи за него „в близък план“. Не внимава техните думи, не съпреживява техните дребни драми, радости, душевни движения.
Защото, да (за да се обърнем вече конкретно към настоящата книга) – само ангелите-хранители на онези трима, събиращи се ежедневно на павилиончето „под колоните на един дълъг блог“ – изпаднали от живота Иван, Буната и Весел биха могли да изпратят „репортера“ Деян Енев, за да подслуша тяхното решение да направят смешния коледен подарък на красивата продавачка и да „заснеме“ целувката, която получават от нея тримата, като „улови“ на финала на „репортажа“ си дори това как куклата на „Дядо Коледа“ в домъкнатата от някъде шейна очаква целувка и за себе си (вж. „Подаръкът“).
Само ангелът-хранител на дома на мъжа и на пенсионираната учителка по музика би могъл да изпрати „репортера“ Деян Енев, за да проследи търпеливо и детайлно свалянето на разкошното „вишневочервено“ пиано, внасянето му в апартамента им и инсталирането му в стаята, та след това да чуе въздишката на старата жена, усетила изведнъж, че с присъствието на новата, великолепна вещ в дома още по-осезателно – и май вече за постоянно – се е настанило… отсъствието на живеещата от десет години далеч оттук тяхна дъщеря, изпратила го като подарък вместо себе си („Пианото“).
Само ангел-хранител от небесата може да изпрати като „репортер“ за небесния „архив“ Деян Енев, за да запише, без никаква вметната от самия него дума разговора в селската кръчма за смъртта на някой си дървосекач „Шушавия“, защото нелепата му съдба трябва да остане записана (за накрая) в паметта на небесата („Гарвани“).
Да, и в тази книга героите на Деян Енев са онези, които в предговора си към един от по-отдавнашните негови сборници определих с библейската дума „анавим“, която е преведена от новозаветния гръцки с „бедните духом“ (на които е Царството Небесно), макар че еврейската дума в Стария Завет означава и „неудачните“, „слабите“, „незабележимите“, „отхвърлените“ от живота. Онова, което трябва да се забележи обаче е, че в тези поредни „репортажи“ за незримата в този свят „редакция“ на ангелите на тия „анавим“, нещо се е променило. Те – ще го кажа направо – са станали определено по-мрачни. И ето: мисля, че това пък е „вестта“, която „репортерът“ Деян Енев им донася като нещо обезпокоително ново. Нещо се е „пропукало“ в света, в който ангелите са изпратили за пореден път „репортера“ си. Защото, ще трябва да се забележи, че в него те – „анавим“ – вече не са така защитени от странната благодат, която ги обгръщаше в предишните книги дори в най-самотната им нищета. Те получават тук – в „Лала Боса“ – не само преглътнатата сълза на автора или на преминаващите край тях (както в „Последният ваксаджия“). Те биха могли вече да получат внезапно, абсолютно немотивирано и… юмрук в зъбите („Нокаут“), та даже и нож в корема (като в „Императорът“ или в „Гарвани“).
Нека сравним дори коледния разказ от стария сборник „Господи помилуй“ – с онзи самотен баща, който учи на Бъдни вечер детето си на „Отче наш“ с „Коледен разказ“ (сякаш умишлено озаглавен така) в тази книга, където герой е онзи „изпаднал“ на който по най-нелеп начин открадват последното имущество – сандъчето с инструменти и той се е срутил на пейката пред магазинчето. Бъдни вечер е и край него преминават майка с дете. Детето поглежда към белобрадия несретник и пита майка си „това ли е Дядо Коледа“. Жената обаче го дръпва за ръката, защото „бързат“ и ето – те отминават, оставят „дядо-Коледата“ на тази далеч по-безнадеждна сбирка с „репортажи“ за ангелите.
Да сравним после все по усамотилите се, все по-монологични, все по-обеднели „анавим“ в този сборник с предишните: старият поет, който прескача през две стъпала от радост, че са го назначили „на половин щат“ в бившата баня в мазето на библиотеката („Поета“), пенсионираният учител, „утаил“ целия си живот в ежедневното палене на печката и повтарянето на едни и същи истории, сълзата за които е вече само в очите на жена му, знаеща ги наизуст („Палене на печката“).
Нека си дадем сметка също, че като че ли най-масовият „присъстващ“ в разказите от тази книга е… отсъствието. Сякаш България на Деян Енев в този сборник все повече се разкрива като страна, в която присъства отсъствието на едната ѝ половина, докато другата – останала тук, живее преди всичко това отсъствие. Или даже – не го живее, а го до-живява, очаквайки то да стане пълно.
Да, разказите са пълни с отсъствие. И в тях то идва отвсякъде: от скъпия подарък, който с присъствието си в стаята на двамата самотни съпрузи сякаш в-присъствява единствено отсъствието на дъщеря им; от случайно изтърваната дума-спомен („Шоколад“)… В селата, за които разказва в тази книга Деян Енев, хората даже не просто отсъстват – в тях присъства най-вече тяхното отсъствие („Дъжд“, „Мечо вървище“). Те са сякаш вече не тъкмо „по-селения“, а като чели „от-селения“, „из-селения“.
И ето: в тази „пречупила се“ атмосфера и авторът присъства вече все по-смълчан. Неговото дълбоко, имащо го и в предишните му книги съчувствие към героите, сякаш е станало тук още по-мълчаливо, излъчващо се вече единствено през неизменния цигарен дим, който винаги го обгръща и през който наблюдава своите „анавим“. Разказва ги все по-„лаконично“, подслушва ги почти „на крак“ в някоя кръчма или от пейката на провинциално площадче. Ако по-рано в книгите си той се провиждаше като че спрял на отсрещния тротоар и гледащ ги настойчиво – сега го усещаш сякаш като преминаващ и отминаващ ги, оставящ ги (и той) зад гърба си, където е очевидно тяхното място в този свят – загърбено място, място на загърбените, на живеещите „зад гърба“ на света хора. Не всички разкази дори завършват с характерната и вече прословута „Деян-Енева“ поанта. Някои от тях просто свършват – защото нямат никаква перспектива; защото са за люде с изгоряло (или изгорено от самите тях) минало, с невъзможно бъдеще и – поради това – с пусто настояще.
В тази връзка: и благодатта „проговаря“ в тази книга по все по-деликатно приглушен, дори чудноват, „точко“-образен начин – като внезапно блеснал през тясна ключалка слънчев лъч, като дочута при преминаването през уличното гъмжило забравена дума, като сполетял спомен от вкус („Сладко от боровинки“). Блясва с внезапно произнесеното име на случайно срещнатия свещеник – „Константин“, съживяващ онзи, напълно потънал за паметта сродник, чиято следа на земята напълно се е изтрила („Църква по пътя“), с онези, съхранили се пък в паметта, отвъд снега и кишата, в които са били видени, по детски яркоцветно нарисувани икони на бедняка край паметника на св. патр. Евтимий („Животът на човека“), с красивата сервитьорка на морския бряг („Туристът“), с необяснимо започналия да се уплътнява „смисъл“ на така мъчително изкачената камбанария, от която явно тогава е видяно нещо – неясно какво – но което е било „за после, за после“ („Камбанарията“).
…Какво е то сигурно ще разберем от следващия сборник с „репортажи“ на Деян Енев за „редакцията“ на ангелите-хранители.
