Напоследък българската политика е в стадия на езиковите игри.
Имам предвид не само сочните метафори на министър-председателя за това кой кого ще бие – очевидни заемки от негови любими герои като Винету или Оцеола. Нима обаче не откривате подобни игри и в поведението на лявата опозиция, основно заета с това да разсъждава върху въпроса за въпроса: как питането за АЕЦ „Белене” на предстоящия референдум да се формулира така, че да обвърже в умовете (и сърцата) на хората светлите мечти за евтина цена на тока с бленуваното бъдеще на ядрената енергетика.
Така се стигна до словесния шедьовър, поднесен от БСП като въпрос към гражданството: Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждането на ядрена централа на площадка „Белене? Опитайте се най-напред да го повторите! Ама честно, без да поглеждате в листчето! Ако успеете, сте езиков гений, способен да възпроизведе даже любимите на Бранислав Нушич класически примери за езиково обучение според „Олендорфовата метода”: да скачат ли златните зайци със сребърни топки в олеандровите градини? На второ място, няма как да не признаем, че разделено на части, питането лъсва в цялото си противоречие. То тръгва с предписание (да се развива!), наричано в аналитичната философска традиция още скрит императив. Дава се заповед за нещо, за което уж се пита, ала по волята на питащите то всъщност трябва да се осъществи. Пълно противоречие с елементарната икономическа логика, която предполага обратната процедура: да се запитаме изгодно ли е, че и въобще необходимо ли е изграждането на друга атомна централа, след което вече да се мисли за мястото (по критерии за безопасност, анти-сеизмичност и т.н.). Нищо такова нямаме в случая. Затова се сетих за философа Лудвиг Витгенщайн, който цял живот се е занимавал с езиковите игри, изразяващи се не само в подредбата на думи – нещо, с което се сблъскваме всекидневно. Напротив, според него такива игри целят най-вече действия, произтичащи от навързаните думи. За да си ги представим, Витгенщайн прави сравнение с кабината на един локомотив, където всяка дума играе ролята на важна ръчка. Някой подава скрита заповед, сиреч дръпва ръчката, и локомотивът потегля с пълна сила. Накъде? Именно това е въпросът при един референдум.
Сега си давам сметка колко по-просто е било всичко на първия и единствен досега референдум в нашата история (организиран от БРП (к), предшественица на днешната БСП). Става дума за референдума, проведен на 8 септември 1946 г. с два простички въпроса: За народна република? За монархия? Явно не се е разчитало толкова на езиковата игра. Уловката, според историците, била съвсем друга: само на първата бюлетина (за народна република) бил изобразен националния трикольор – в помощ на слабограмотните. Очевидно, че се е залагало на визуализацията, като за целта на мястото на съборения днес мавзолей даже била издигната огромна бяла статуя на Републиката (после също съборена).
Но да не навлизаме толкова надълбоко в историята. Напомних за референдума от 1946 г. просто защото българската история направо се разминава с референдумите. До степен, че вече след 1989 г. една швейцарска фондация изпадна в истинска покруса след провала на всички свои опити да съживи местното самоуправление с помощта на такива допитвания в някои от подбалканските градчета.
Оказа се, че българите просто отказват да се произнасят на допитвания. И то по всякакъв повод – независимо дали става дума за затварянето на улица и превръщането й в пешеходна зона или за създаването на градска детска библиотека чрез финансиране отвън. Опитът на ГЕРБ с провала на референдума „за” и „против” изграждането на петролопровода „Бургас – Александруполис” е не по-малко показателен (27,9 % участие през февруари 2008 г., въпреки ясно заявената кауза за опазването на крайбрежието и оцеляването на туризма като основен поминък).
Моята цел в случая съвсем не е да гадая какъв ще бъде конкретния резултат от предстоящия референдум. По това се писа и изговори много – политолози и социолози очертаха вероятните сценарии. Има нещо, което ми се струва по-важно. Далеч по-важно от всякакви опити така да се стъкми „въпроса за въпроса”, че да се нагоди до отговор.
Тревожното е, че българите упорито се разминават с възможността да се чуе гласа им – право, което е в основата на демокрацията.
Спомням си как преди години в Швейцария станах свидетел на разгорещени дебати по поредния референдум. Въпросът направо ме стъписа: дали отглеждането на пощенските гълъби да се прехвърли от кантоналния към федералния бюджет? Признавам си, че занемях от почуда. Мой приятел журналист от „Базлер Цайтунг” бързо разсея недоумението ми: Швейцария, която държи да е подготвена срещу всякакви изненади в случай на ядрена война или взрив на някоя източноевропейска централа (това нещо да ви напомня?), отглежда немалък брой добре обучени гълъби. Те трябва да разнасят съобщения, ако електронните комуникации заглъхнат в случай на ядрена катастрофа. Ето защо всеки швейцарски гражданин бе призован да се произнесе кое финансиране в случая би било по-изгодно за данъкоплатците – отчисленията да се правят на местно ниво или от федералните данъци. И трябва да ви кажа, че швейцарците съвсем сериозно, с листче и химикалка в ръка, проучваха казуса, за да се произнесат като граждани, каквито те са не само по конституция, но и по убеждение.
Убежденията на българите са очевидно по-различни. Те се чувстват някак директно сраснати с властта. Те предпочитат да се обръщат пряко към управника – към онзи отгоре, който знае, чувства и усеща болките на народа. Да му говорят, да го увещават, да го питат знае ли той как живеят хората. А той, както някога обичаше да прави и Живков, ги пита при среща – „Как е? Как е?, разразявайки се в сърдечен смях.
На това (за да не се чудите на необичайната дума в заглавието) му се вика поплак.
И за да не ви препращам пак към речника на Найден Геров, ще уточня, че става дума за нещо средно между поклонение и оплакване. Идва премиерът, а ти като нашумялата баба Павлинка от село Драгичево му казваш цялата горчива истина: как живее народът и какво трябва да се направи, за да заживее още по-хубаво. Управникът разбира и се съгласява, а сетне животът става наистина хубав, по-хубав от пролетен ден.
Ако се съмнявате, в заключение ще приведа една история, която може и да звучи като притча, но Антон Страшимиров се кълне, че е чиста истина:
Веднъж Петко Каравелов като министър-председател посетил Бургас. Тръгнали (по стар турски обичай) представителите на еснафите на „поклонение и поплак”. Каравелов ги изслушвал в присъствието на своите първи хора и си взимал бележки за оплакванията на къс хартия. А когато всичко свършило, той заговорил със своите хора за политика. После завил хартишките с бележките и с тях почнал да си чисти ушите. Един от хората извикал: „Господин министър-председателю, вие изхабите бележките с оплакванията на народа!”А Каравелов свил хартишката на топка и я хвърлил зад вратата. После отсякъл:
– Министър-председателят не е турски паша, че да му поднасят оплаквания за вряло-некипяло. Има сега Народно събрание, тоест депутати, които съдят и нас, министрите. Оплакванията трябва да се отправят към тях. А хората аз ги изслушах – и уж си вземах бележки – само, за да ги зачета.
И колкото и да ви звучи брутално, Петко Каравелов е бил безпощадно прав.
