Знаем да правим избори по „Бай Ганьо”. Иде ни отвътре и доста отръки, което ще рече, че това умение не ще да е било усвоено в часовете по литература, още по-малко пък чрез щателно щудиране на Алековата творба вкъщи. Нищо подобно. Образът на г-н Ганьо Сомов изглежда почерпан от най-дълбокия кладенец на българската политика, щом целият негов изборен арсенал безотказно действа и до днес. От времето на Щастливеца, по една ирония на съдбата не успял да схване, че ни е завещал феноменологията на българската политика, та чак до покупко-продажбите на гласове на последните избори.
В България винаги е било добре известно как да се избират правителствените кандидати, откъде да се изкопаят избиратели, как да се търгуват гласове, как хартията на бюлетините да е я сивичка, я жълтичка, та да прозира и да се сгъва на муски. Да не говорим за умението да се проводят благинки на нужните места – я в циганската махала, я в Парцал махлеси, я в кръчмата… И накрая, досущ по Алеко, огледаш се, разтъркаш очи, па се увериш – изборите свободни, извършват се при пълна тишина и порядък, полицията не се меси.
А какво в това време прави гражданството, сиреч всички ние? То къде гледа, защо не протестира? – ще се запитате вие, век и половина след Щастливеца. Май е най-добре да чуем Алеко Константинов:
Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен” и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…
Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…
Доста мъчителен опит е стаен в тези думи. И все пак това е само констатацията на симптома, а не окончателната диагноза. Изборите по български са само негативът, от който изниква „Бай Ганьо”. Творбата казва истината, но по своя си начин, както негативът слага мрак там, където бихме желали да видим светлина. Алеко констатира, защото друг негов съвременник, когото той високо цени и комуто се възхищава, отдавна е диагностицирал драмата на най-новата българска история. Сещате ли се за кого говоря? Става дума за д-р Константин Иречек, българофилът, както го величаят съвременниците, автор на знаменитата „История на българите”, излязла тъкмо в разгара на Априлското въстание на чешки и немски, а по време на Освобождението и на руски. За реално-исторически съществуващия д-р Иречек, който през 1879 г. приема да гази из софийската кал на новосъздаденото княжество, създавайки първите български учебни планове. А не за персонажа, оцелял в учебниците, благодарение на знаменитото гостуване на бай Ганьо у Иречека, съпроводено със сърбането на супата с люти чушки, дисагите с мускалите и ред други знаменателни особености на нашия бит и душевност.
И тъй, към реалния д-р Константин Иречек ми се иска да ви върна в следващите редове, преотстъпвайки му с охота думата, отнета му впрочем повече от век. Защо ли? Защото посмъртната публикация на неговия „Български дневник” между двете световни войни предизвиква такъв скандал, та политици и общественици настояват БАН да преустанови изданието или да бъде отнета финансовата субсидия на Академията. Причината? Нелицеприятните истини (клевети и обиди според тях), които покойният българофил-историограф изрекъл за българската нация. С ледено мълчание е отминато и публикуването на някои статии от неговия архив, откупен от БАН (както преди, така и след 1944 г.).
Ето защо реших да ви предложа колаж от тези малко известни политически статии на д-р Иречек, писани в периода 1879-1883 за „Аугсбургер алгемайне цайтунг” и подписани с три звездички. Статиите са били високо ценени от чужди дипломати, а изводите от тях са преповтаряни в не един доклад. Тогавашният княз Александър Батенберг натоварва своя секретар Константин Стоилов лично да благодари на д-р Иречек за excellenter Artikel (прекрасната статия). Статиите са имали повече от силен отзвук и без съмнение са били добре познати на Алеко Константинов. Хроникьорът винаги се нуждае от историограф. Така че да се потопим в българската политика, водени от гид като Иречек. Текстовете в курсив са от споменатите по-горе статии, мои са само свързващите ремарки:
България често е театър на интересни събития. За жалост с тези събития пророкуваното от чужденци и домородци в ярки бои бъдеще на българския народ става малко въпросително.
А защо?
Всичко опира до конкуренцията на политическия опит и зрелост с високомерната неопитност и незрялост, до стълкновението на личната надменност и жалката изкуфялост с неумолимата сериозност на нещата…
Как се управлява България?
В България управлява de facto една завърнала се емиграция, хора, които са се завърнали, ала са се отчуждили от страната. Човек намира у тях всички предимства и всички грешки на емигрантството, особено несъгласието, високомерието и властолюбието. Всеки е най-великият, най-заслужилият, всеки е принесъл най-голямата жертва за отечеството си и следователно има пълно право да управлява страната; всеки мисли, че има най-голямо право да тълкува конституционните свободи и не бива никому да се подчинява.
Всичко е само борба на вестници, на протести и адреси, на синодите и уличните демонстрации. Свободата на България не само не бе извоювана, тя е един подарък. Ако човек сам не се е борил за свобода, той не знае да я цени; всички са равни помежду си и няма хора, които да стоят по-високо от другите и да се ползват от общо безгранично доверие.
Какво представлява българската политика? Узрели ли са българите за избори, конституционализъм и референдуми?
Политическият живот, доскоро запретен плод, излъчва все още притегателна сила и стана страст. За конституционализъм, либерализъм, консерватизъм и референдуми се говори, пише и фантазира повече, отколкото в целия Запад, макар че между многото хиляди едва ли има някой, който да има поне приблизително понятие за това… Всеки ден човек може да чуе най-големите наивности и най-чудати извратености. Един духовит западняк казваше: човек се намира тук като в една лудница, гдето Наполеоновци, Робеспиеровци и всякакви други изобретатели на барут и машини вършат своите лудории, защото наистина тук в страната се скитат разни превзети финансови гении, административни таланти, законоведи, народни възпитатели и т.н. от никого ненаблюдавани, които разпространяват най-авантюристични възгледи и планове.
Неудовлетворените са мнозинство; всеки полуобразован младеж иска да бъде нещо в държавата, да носи униформа или цилиндър, да получава заплата от държавната хазна, да заповядва и да му се отвръща с послушание.
Как действат партиите?
Образувалите се партии се борят помежду си със страст, разбира се, само на думи, защото всеки е загрижен за своята кожа – едно характерно зрелище за малодушното безсилие на някогашната рая, чието страхливо лукавство тъй особено изпъква срещу бруталната откровеност на европееца… Един от поколения трупан гняв сега отведнъж се отделя от прелялото сърце и се излива из вкаменилата се от дълго мълчание уста. Пък и самата българска „камара на простаците” със своята трагикомична амалгама от смешното, схващано като много сериозно и от сериозното, наблюдавано лекомислено, смайва със своята неимоверна логодиария: само Стамболов за 5 седмици говори 190 пъти, а Славейков 180 пъти!
Липсва примирителност, хуманност и благородство в борбата за издигане на родината; човек вижда само ориенталска сляпа омраза, основа за онзи вид политически борби, които се водят обикновено в някои южноевропейски или южноамерикански страни и при които се цели преди всичко унищожаването на противника.
Какво прави гражданството (за което се пита и Алеко)? Как действа журналистиката?
Населението има схващане, че една добре уредена държава трябва да изглежда със здрав ред, добра сигурност, безпартийно правосъдие, цветуща търговия и общо благосъстояние; обаче тези невинни хора доста често са подвеждани, особено с тълкуването на конституционните им права, с тях най-безсрамно се е злоупотребявало.
Обществено мнение, в западния смисъл на думата, тук няма. Българският печат е чудовище, напълно подивял и създаден само за да деморализира населението. Във вестник „Целокупна България” министри и чиновници са наричани магарета, чапкъни, скакалци, бабаити и открито се третират като крадци и предатели. Фрази като например: „финансовият министър разбира толкова от финанси, колкото известното животно от чиста вода” принадлежаха през тази зима към всекидневните вестникарски остроти. Частният и семеен живот на необичани лица се тъпче безогледно в калта.
Може ли да се разчита на интелигенцията?
За забелязване е, че цялата така наречена българска „интелигенция” не може да посочи нито един човек, който да се ползва с всеобщо уважение и който да действа като всепризнат народен водач.
Липсата на характер, постоянната нерешителност, неизкоренимото влечение към дребнавите интриги из кьошетата, както и отсъствието на любов към истината и енергия – това са отличителните черти на споменатата интелигенция. Тук в тази страна не са свикнали на здравите принципи и на вярната кавалерска дума, поне от това, което досега съм имал случай да наблюдавам.
Иречек смята още, че българското „да” и „не” често сменят местата си. И така до безкрай, което води до пълен национален нихилизъм:
Липсва пламенна любов към отечеството. На човек му се струва, че държавата се крепи не чрез патриотизъм, ами чрез общата идея да се изкористи родината. Липсва идеалното; във византийски словообилните, бедни на мисли, кухи фразеологии на вестниците и на „парламентарните речи” нищо подобно не може да се открие. Един груб материализъм, едно безогледно moneу making (правене на пари) навсякъде изпъква. „Пари” и „парички” са първите думи, които чужденецът, стъпил на българска почва, чува; те са и последните, които му звучат в ушите при напущане на страната. Всеки чиновник, поп, учител, търговец, занаятчия, селянин брои ежедневно своите „левчета” и „гологани” и грижливо мисли за тяхното увеличаване. Целият частен и обществен живот носи характера на покупко-продажба и на бакалски сметки.
Неизкоренима ли е корупцията в България?
Пътникът често чува от населението оплаквания за подкупи, немарливост и злоупотреба с власт в учрежденията и при дебатите по бюджета в последната сесия твърде много се говори за „кражби и подкупи”. За безпартийност и дисциплина българските държавни служители рядко имат понятие; турската надутост по отношение на по-долните се смята за главна черта на службата. Много пари в наличност, хубава къща с градина, пълна с патки и кокошки, хубав тютюн, многобройни празници и много приятен „кеф” – това е идеалът на тези добри хорица, които с течение на времето, нека се надяваме, да бъдат заместени от едно по-ценно поколение.
Изходът след тази безпощадна диагноза? Има ли българинът избор?
Необходимо е от страна на българите повече смисъл за строг ред и повече истинско родолюбие, малко повече искрени и самопожертвователни грижи за общите работи, а по-малко страстна лична политика на интереси.
И накрая само едно допълнение към казаното от Иречек за политическата психология на българския народ. В края на XIX в. се е смятало, че всяка нация е преди всичко душа, духовен принцип. Затова е била общоприета дефиницията на известния френски историк Ернест Ренан за народа като всекидневен референдум, за суверенното му право на глас, избор и свобода. Принцип, който, общо-взето, е валиден до днес. Само при условие, както би казал д-р Иречек, че изреченото българско „да” е истинско „да”, а „не-то” е „не”. Тогава референдумът е всекидневие, не недоразумение.