Рефрените са винаги задължителни, понеже в съзиждането си като форма повтаряемостта се е укрепила с времето и натрупването на културните надзиждания като вредна. Тук под „вредна” разбирам „полезна”, „вършеща работа”, „значеща”, „значима”. Това семантично гнездо на „вредя” имам предвид, което е диалектно, изолирано, западно коренище.
Продължавам да съм един от онези, които, подобно на покойния Благой Шклифов – лингвист и опитен изследвач на българските говори – се питат отново и отново дали българската книжовна норма не е пострадала от дискриминацията на западнобългарските диалекти. Защото това май ни навреди. Не казвам, че ни е повредило. Просто пренебрегването на това лексикално най-вече съдържание се оказа вредно за нас. Исторически.
Но мисълта ми е за рефрените, а не за вредите. Големият ни рефрен си остана в продължение на четвърт век завършването на Прехода. Излазът от него, изходът, избавлението бяха хоризонтът ни. Като всеки хоризонт и този се отдалечаваше, и се отдалечава пак и пак. Незавършващото преминаване. Вече толкова години се въртим около това вървене към изхода, претакаме го, пълзим към и покрай него. Обсъждаме го, чакаме, спорим.
Есхатологичният синдром на Прехода, вижда ми се, не секва, не спира да управлява душата на нашия социум до някакво пренапрягане на нервите. Не релаксираме. Не можем да рахатясаме. Това е нашият най-голям рефрен в последната ни най-нова история.
Понякога ми излежда така, сякаш че продължаваме да изместваме този хоризонт в съвестта относно мястото, до което сме стигнали, и да го отдалечаваме, за да отговорим на един отдавна разяснен и явно силно нужен и на нас рефрен – този за жаждата по наличието на идеал. Ако си кажем, че Преходът е завършен, че сме излезли – тогава кое ще ни е хоризонт?
А и друго. Преходът носи идеята за движение, за развитие, за вървеж, прогрес даже. Затова Преходът ни държи критични, т.е. умни, живи, както ни се струва, а също така и целенасочени. Затова си го поддържаме. Може би дори тази ни представа за прехождащи ни разтоварва донякъде и от страха. Екзистенциалния, имам предвид.
Но ето – край! Аз си разрешавам да ви кажа, че Преходът прехвърли стената на Големия бариерен риф и стана история. Това се разбра вчера, когато новият омбудсман на републиката ни беше облечен в обещанието за тогата.
За мен вчера Преходът завърши. Минахме като че ли през пустинята и сега вече ни очаква вървежът към националното обединение, към консолидацията и солидарността. По право ще е да кажа, може би, солидността.
Преходът завърши. Вчерашният ден го доказа. Може би дори има нещо очистващо в този късен и внезапен юлски дъжд, който се изсипа над София и над Народното събрание. Сега разбирателството пак е отгоре и над всичко. Над всичко дребнаво, над злобата на деня, над разпрата.
Предполагам, стана ясно без остатък, че съм ироничен с това преминаване на Прехода във внезапността на горещия и задушен 30-ти юли на 2015. Не защото имам нещо против овеществената в този ден перспектива госпожа Мая Манолова да е онази, която ще ме защитава като омбудсман, а само защото наместването на частните- партийните и съвсем личните заедно с това – чаркове през обществото е рефрен, който е част от хоризонта ни вече толкова дълго време. От хоризонта у нас и в нас. А не трябва да е така, разбира се.
Просто няма как да не съм озадачен от последните пренареждания в българския парламент, в българската политика, сред субектите на българската политическа класа. Честотата на тези прегрупирания вече е трудно да бъде измерена, да й се открие краят, камо ли да бъде предвидена. Иначе знам, че това е нещо нормално – но в граници. А съм не само озадачен, но и възмутен от неадекватните обяснения, с които бяха оправдани последните разгули. Дори имаше и хора, които си позволиха да съобщят публично и гледайки в нас, в очите на наблюдаващите ги, че са допуснали някакави прости технически грешки при гласуването, понеже копчето… И така нататък с безобразията.
Пак ще кажа: въпросът не е в личността на избрания, а в плиткостта на наместванията и в съпроводилите ги нескопосани опити за хвърляне на пясък в очите. Преходът и изскачането от него си остават хоризонтът ни.
Това е тъжното.
Разбира се, че това е само едно невинно може би клише, което обслужва, и не бива да се вайкам, но това е клише не просто на публичната словесност и на пораждащата я саморазправа с идентичността, а клише на самооправданието за безпардонност. Така е, понеже Преходът разтоварва от морал вече прекалено дълго. Нали е нещо междинно, объркано, сътворено в природата си на хаос от други, не от нас. Те го направиха, те да му мислят. Преходът е нещо външно, което ти позволява отчуждение.
Искам да кажа, че продължаването на Прехода в главите ни, е рефрен, с помощта на който си се самообясняваме като жертви. Но прехождането свърши вчера и вече наистина е време да се спрем.
Е, да, на какво сме стъпили след преминаването през Понта на това така трайно прехождане? Стъпили сме на ушите си, а трябва да остъпим от тях.
