Начало Идеи Гледна точка Рецитал от подземното царство
Гледна точка

Рецитал от подземното царство

Деян Енев
28.11.2012
2121

След броени дни, на 4 декември, в НДК започва Панаирът на книгата. Този Панаир на книгата, оцелял през годините, е един от белезите, че извън кривите огледала на политическия цирк, у нас продължава да се случва и нещо смислено. И това смислено нещо, кой знае защо, е почти само и единствено в сферата на културата, ако не броим пътното строителство (да живей!) – въпреки че културата е последната дупка на бюджетния кавал.

Нали гюдерията на всеобщата криза умива всяко безхаберие. Да живей и тя!

Не можем да си кривим душата – нещо все пак се дава за кино, за театър, за музика. Защото иначе трябваше да закрием министерството. Само за книгата не се дава. (Знам за програмата „Помощ за книгата”. Тя, слава Богу, бе възстановена след дълго прекъсване и скърцане.) Но защо не бяха върнати в пълен размер и орязаните пера за фондовете на библиотеките. Да ореже сумите, които с дълги битки бе извоювала бившата зам-министърка на културата, поетесата Надежда Захариева, бе едно от първите неща, които стори управлението на ГЕРБ. Отведнъж, със сатъра. Хряс! Защо не падна, в крайна сметка, ДДС-то за книгата. Ето две много прости стъпки, споменати пътьом, които щяха да дадат възможност на издатели и пишещи в България да поемат дълбоко въздух. Особено сега, в кризата.

Както дишат писателите в една Сърбия, несравнимо по-бедна от България страна. Само за тази и миналата година сръбската държава е подпомогнала под една или друга форма преводите на поне трийсет техни книги на български. Същото се отнася за Хърватия, за Словения. За скандинавските страни. Имаше наши хора, отидоха до Белградския панаир на книгата, върнаха се и някъде разказаха за него. Ами прочетете думите им, лъчезарния им възторг.

Казват – нали сме пазарна икономика, всеки да се оправя сам. Има двама-трима писатели, които го правят добре и аз на тях шапка им свалям. Но тук говоря общо за съсловието, за хората, свързани с книжния бизнес – и за автори, и за издатели, и за книжари. В една държава, в която все по-силно се чува куркането на червата от глад, на хората не им е до покупки на книги. Тогава или ще спреш куркането, или ще облекчиш живота на книгата. Иначе трябва да се превърнем в павета.

Аз тук говоря за писателя Янко Станоев, на когото няма кой да му издаде новата книга. Янко Станоев, един европейски разказвач.

Аз тук говоря за поета Велизар Николов, който мизерства. Някой сетил ли се е за този блестящ поет Велизар Николов? Искате ли да ви почерпя с едно негово стихотворение. Ето го:

***

 През войните загиват черни

и цветни метали:

да поплачем за бронза, за оловото,

за желязото и медта;

да поплачем и за някои хора –

брадати, мустакати и бръснати!

Да поплачем и за някои малко ценни хора:

редници и други.

Да поплачем и за тези,

които на панаирите продават бастунчета.

Дървени. Детски.

 

„Линия”. Изд. „Жанет 45”, 2008

 

Някой пита ли как живее Красимира Зафирова, една направо гениална поетеса? Как живее Румен Денев? И колко още – Петър Манолов, Таньо Клисуров? Димитрина Равалиева?

Искате стихотворение от Димитрина Равалиева? Ето:

Лилаво стихотворение
Магарешки бодли – лилава стряха

в трънливата внезапна тишина.

Метафора и птица отлетяха,

в пръстта ожулих стих и колена.

 

Но чужда съм. Пръстта не ме приема

зад тъмния си, вкочанен предел.

Написа вместо мен една поема

самото лавандулово небе.

 

„И предана до смърт на своите бягства”, изд. „Пропелер”, 2010

 

Или искате стихотворение от Красимира Зафирова? Може:

Танц на кечуа и кирилица

 

По високите тонове на деня

светят тукани

и седи под дървото,

и си дяла нечувана песен

Тупак Амару,

и със златни нозе и сребърни нокти

ходи Цане – дядо ми,

с шапка от вятър,

с мигли от бяла ружа

(„Зажни, Ружо, тебе лека ръка”),

и сее небе, знамения сее

огромната памет – от памтивека –

на тоя следобед, с река под езика,

и ето, еленът пристъпва ритмично…

  

Тишината е гънка от дрехата светла

на танца.

 

„Третата костенурка”, изд. „Анубис”, 1997

 

Мъча се да си отговоря на въпроса – защо управниците оставиха съсловието бавно и безмълвно да се вцепенява, защо му прерязаха вените. Защо оставиха за себе си слънцето и въздуха, а пишещите натикаха в подземното царство.

Може би защото поетите виждат по-надалеч?

Какво вижда народният поет Ивайло Балабанов ли? Ето какво видя той:

„Българийо, ще ни простиш ли,

че не спасихме твоя храм,

че вкупом станахме излишни,

щом днес търговците са там;

че след касапската подялба

на твойта храмова хазна

те не дочуват твойта жалба,

не виждат твоята сълза?

  

Българио, ще им простиш ли,

че се изгавриха със теб,

че свойте знаци еднолични

поставиха над твоя герб;

че просиш хляб, че скиташ бледа

и, че живееш във една

чалгясала и кривогледа,

антинародна свобода?…”

 

„Българска молитва”, 2011

С това предлагам да завършим. То стига.

Деян Енев
28.11.2012

Свързани статии

Още от автора