Преди няколко години ме поканиха да участвам в проекта на един чуждестранен културен институт. Проектът представляваше нещо като пътуваща из европейските столици сцена. Тази сцена се построява в дадения град и в рамките на две-три седмици творци четат от сцената свои произведения. В ъглите на сцената са разположени камери, които веднага в реално време изпращат твоя глас и твоите думи до най-отдалечените краища на галактиката „Интернет”.
Съгласих се, приех. И в уречения ден и час, беше по пладне, се отправих към построената в двора на Художествената академия сцена. Предполагах, че ще има някаква, макар и рехава, публика – пет, десет човека, които са чули за мероприятието и са решили да откъснат от времето си, за да чуят моето слово. Не обичам да чета разкази пред публика, но тъкмо тогава бях издал първата си стихосбирка. Бях навил на руло стихосбирката в ръката си, така я бях стиснал, че я бях превърнал в далекоглед и докато крачех натам и събирах кураж за сценичната си изява с едната половина на „аза” си, с другата половина любопитствах какви ли ще бъдат моите слушатели, които ще се съберат пред сцената в двора на Художествената академия.
Стигнах, ръкувах се с модераторката на проявата от страна на чуждестранния културен институт, попитах с половин уста дали е предвиден нещо като хонорар, тя каза, че хонорар не се предвижда, но ако много настоявам, щяла да види и сетне се качих горе на сцената.
Сцена като сцена, обърната с лице към Народната библиотека отсреща. Наоколо по пейките седяха студенти от Художествената академия, пиеха кафе и бира. Зърнах и тайнствените камерки. Не забелязвах никаква публика, но обявеният за галактическия ми дебют час настъпваше и попитах с поглед модераторката дали да започвам рецитала. Тя кимна.
„Добре, че стихотворенията ми са късички”, помислих си. Отворих стихосбирката и прочетох на глас в микрофона първото стихотворение. Студентите по пейките продължаваха да пият кафе и бира, тролеите продължаваха да вървят, градският шум ме заграждаше отвред, а доколкото успях да забележа, модераторката продължаваше да е единственият ми слушател.
„Какво правя тук?”, помислих си, като прочетох и второто стихотворение.
И в този момент осъзнах ясно, че моите изречени в микрофона думи не изчезват. И не защото ги записват тайнствените камерки, гледащи ме от четирите ъгъла на сцената. А просто защото изречените думи не изчезват. (Колко повече се отнася това за написаните!) По-точно не мога да го обясня. Те се отправят нанякъде, и това някъде може да е вашето сърце, може да е вашата самота, може да е всяко едно кътче от галактиката на нашия живот, за което нямаме достатъчно информация – освен тази, че го има, че не може да го няма.
За двайсет минути прочетох петдесетината си стихотворения. Когато затворих книжката, вече знаех каква отговорност носим пред думите. Вече бях проумял онова евангелското „И вашата дума да бъде да, да и не, не”.
Този мой рецитал без никаква публика беше сред най-важните ми преживявания. Вече знаех главното – нашите думи не изчезват. И ако ти ги цениш, уважаваш и пазиш, каквото без друго правят поетите, откакто свят светува, думите също те пазят – во веки веков.
А ето как това става наяве. Поетесата Невена Борисова ме попита във Фейсбук дали съм чувал за поета Гълъб Ковачев. Не бях го чувал. След време, имах път по „Славянска”, свих към книжарницата на „София-Прес”. Вътре заварих поетите Виолета Христова и Андриан Захариев. Попитах Виолета дали знае Гълъб Ковачев. Знаеше го, изброи ми трите му книги. В книжарницата на „София-Прес” обаче ги нямаше. Тогава Андриан се обади в Светая светих на българската и на чуждата поезия – книжарничката „Български книжици” до градинката „Кристал”. Там имаха две от книгите на Гълъб. Минах, взех си ги. И сега по стар мой обичай ще ви препиша две негови стихотворения.
***
Да преправим летните стихотворения,
да направим зимни дрехи от тях.
Нощем, от човешки сънища посетени,
да наметнем с палтенце самотния свят.
Гара
Ще се срещнем пак на някоя гара –
всеки по своя път.
Ще изпушим последната моя цигара.
Ще се влюбим отново до смърт.
Ще се питаме кой влак за къде е
и защо изобщо ни трябва влак?…
И в чакалнята ще заживеем.
Сякаш са паднали два метра сняг.
(Гълъб Ковачев, „Спомени от кралския двор”)
