Щрихи към македонската орис, пътуване из детството и младостта, равносметка за амплитудите на човешките лутания и устреми – прочете откъс от книгата на Цанко Серафимов „Речник на признанията“ (Изд. „Орбел“).

„Peчник нa пpизнaниятa“ e книгa, в кoятo бългapcкият пoeт Цaнko Cepaфимoв cпoдeля cвoитe cпoмeни oт eднo пpeвpaтнo вpeмe. Книга-изповед на един българин от Македония; книга-равносметка за амплитудите на човешките лутания и устреми; книга-пътуване из детството и младостта; книга-катарзис след рухването на една система (1989); книга-съпричастие към страданията на хиляди българи във Вардарска, Егейска и Пиринска Македония; книга-документ за втората половина на XX и началото на XXI век.

Цанко Серафимов е роден през 1951 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като кореспондент и редактор в младежки и литературни издания, както и в областта на културно-историческото наследство. Автор е на стихосбирките „Река”, „Пътуване към камъка”, „Събуждането на тревата”, „Дъждът на буквите”, „Врата към светлината”, „Съдът на мъртвите”, „Отвъд оградата на самотата”, „Почти сбогом”, „Къща върху пясък”, „Закъснял живот”, на пиесата „Лето 1014-то”, на историко-публицистичния труд „Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи”, на „Биографии на писатели или стълбове на българската духовност”; превел е „66 басни” от Иван Крилов. От 1993 до 2002 г. е редактор-издател на списание „Македония” – издание за история, политика и култура, разпространявано сред българската диаспора по света. Управител е на издателство „Орбел”. Членува в Сдружението на българските писатели.

Цанко Серафимов, „Речник на признанията“, Изд. „Орбел“, 2016, 14 лв.

Въведение

Моето време не е само мое. То е миг от българското време през втората половина на 20-ти век и през първите десетилетия на 21-ви. Хората през всяка историческа епоха обикновено смятат, че са имали най-злощастната участ, откакто съществува човешката цивилизация. Моето време на нашата географска територия привидно не е най-драматичната част от българската история, но през тези десетилетия в политическата и социалната практика бе наложена една идеологическа утопия – комунизмът, – която не само спря нормалното обществено развитие на страната, но разруши и затри постигнатото в икономиката и в духовния живот на българите, които се бяха вградили в европейските цивилизационни процеси.

Моето поколение живя в едно тоталитарно време, в което човешката личност бе ограничена в своята виталност, партийните догми определяха критериите за добро и зло, традиционният християнски морал бе обявен извън закона… Това бе време на върховно изпитание за всеки индивид, който се стремеше да съхрани своята уникалност, своята особена духовна пулсация, своя цвят и мирис… Униформеният обществен ред и униформеното мислене се толерираха и налагаха с особено настървение…

Големите надежди, които се събудиха у нас в първите години на прехода след 1989-та, преминаха в тъжни разочарования… Дори членството ни в НАТО и в Европейския съюз не спасиха обикновения българин от обезкървяващата го хидра с образ на доморасъл политик, на престъпник с бяла якичка, на мутра или уличен апаш…

Тъй като животът на всеки човек е една клетка от живия организъм на обществото и тази „клетка” носи цялата информация за епохата, аз си позволих да занимая интересуващите се от тази материя с онова, което са видели очите ми, което е кипяло в кръвта ми, което е бушувало в ума ми… Това можа да стане благодарение на „ферментацията” на натрупванията през изминалото време отпреди и след краха на тоталитарния режим – идеологически налепи, предразсъдъци, илюзии, заблуди, както и неизбежния катарзис и възстановяването на ценностната система, която ни осигурява място в цивилизования свят… Моят скромен живот, протекъл в по-голямата си част в най-горещата зона от българското етническо пространство – Македония, – фокусира събития, процеси, явления, които засягат живия организъм на нацията: комунистическото властване, „интернационализма”, нихилизма и родоотстъпничеството, стягащия  клуп на българо-съветското „братство”, които погубваха чувството за национална принадлежност… Конкретните съдби, фактите, опитите за оценки, емоциите, които населяват тази книга са детайли, оформящи картината на живота през моето българско време… Това са моите признания, за които може би наистина се изискваше и малко кураж..

АВТОГРАФ от Блаже Конески. Един ден в редакцията на „Пиринско дело”, изненадващо за мене, се обади по телефона Занко, сервитьор в „Ален мак”; познавах го от честите ми посещения в заведението. Каза ми, някак смутено, че има да ми предаде нещо специално и ми определи среща в клуба-мазе на театъра. Седнахме в едно сепаре. Той носеше някаква чанта, от която извади куп вестници на „македонски” език. Каза ми, че бил на гости на сестра си, която бе „емигрирала” в Скопие. Аз му обясних, че в редакцията получаваме служебно тези издания и те съвсем не са ми интересни. „Чакай – каза той, – специалното е друго: професор Блаже Конески ти изпраща книга с автограф.” Изрови от чантата томче с твърди корици и обложка с портрета на автора – „Песни и поеми, избор”. Некриещ изненадата си, разтворих стихосбирката – на титулната страница бе написано:

„На другарот Цанко Серафимов
со наиубави желби.
Бл.Конески
Скопие, 31.III.1981.”

– Ама, защо ми праща тази книга? Аз не го познавам… – попитах.

– Каза, че следи твоите публикации и че пишеш „много убави стихови”.

Може би поласкан от тези думи, аз взех книгата, без да се замисля какви последствия може да ми донесе този „подарък”. Знаех, че Блаже Конески е един от идеолозите на македонизма и българомразството, че е кодификаторът на книжовната норма в Република Македония, че е председател на Македонската академия на науките и изкуствата и председател на Дружеството на писателите в Македония; знаех също, че е един от фалшификаторите в представянето на някои от политическите реалности за научни факти, че е автор на „Граматика на македонския литературен език” (десетки страници от нея са зле прикрито плагиатстване от трудовете на Георги Киселинчев, от изследване на Трайко Китанчев, от дисертацията на Димитър Матов, от фундаменталните трудове на известните български учени от Софийския университет проф. Любомир Андрейчин и проф. Кирил Мирчев); знаех за безжалостното му отношение към интелектуалците в Македония, които не споделят докрай сърбоманските му позиции – по негово настояване са осъдени на смърт членовете на Първата езикова комисия Димитър Гюзелев (обесен) и Димитър Чкатров (разстрелян)…

Когато се прибрах вкъщи, инстинктът ми за самосъхранение се събуди. Имах два варианта – или да върна книгата на Занко с възмущението, че това е провокация, или да „информирам” някой от шефовете от идеологическия сектор… Аз избрах второто…

…След повече от петнадесет години от този случай (по време на Жан-Виденовата зловеща зима през 1996-та) „замразих” издателската и книгоразпространителската дейност поради главоломната инфлация (месечната заплата стана 1 долар) и се бях „изолирал” в кв. Кремиковци, където имах апартамент-склад за книги. Един ден в кварталното кафене най-неочаквано се появи… Занко – пак с някаква чанта. Стъписах се… „Тоя пак ме намери…” – рекох си. Оказа се, че този път носи в сака си пластмасови чаши за кафе (втора употреба), които предлагаше на заведението, и някакъв стар електромер (явно краден) – също за продан. Призна си, че е изоставен от своите „господари”-ченгета и в Благоевград, и в Скопие и се чуди как да свърже двата края. „Няма да ми се сърдиш – казах му, – но никак, ама никак не те съжалявам…”

…Пак по същото време, когато беше станал актуален въпросът с досиетата, при среща на чаша в Благоевград с един поет, бивш полковник от Държавна сигурност, научих, че преди Десети ноември два пъти съм бил „разработван”…

Такава е била цената на автографа от Блаже Конески…

„ГОРА ЗЕЛЕНА, ВОДА СТУДЕНА”. Бяха ме извикали по някакъв повод в редакцията на вестник „Земеделско знаме” в София, на който бях кореспондент за Благоевградски и Кюстендилски окръзи. Движейки се из софийските улици, си купих току-що излезлия брой на сп. „Септември” (тогава следях всички литературни издания). Докато пътувах с автобус обратно към Благоевград, разгледах с интерес списанието. Много се зарадвах, че бе публикуван доста голям „материал” от Георги Божинов, който тогава бе най-респектиращият с талантливото си перо мой по-възрастен колега, кореспондент на в. „Труд”. Като се прибрах вкъщи, прочетох целия текст. Наистина, направиха ми впечатление последните страници, в които се разказваше за ада, който преживели и от който успели да се спасят петима българи, заточеници в съветски лагер в Сибир. На другия ден, отивайки към кафе-сладкарница „Аджария”, където се събирахме колеги на „оперативка”, взех и списанието. Когато го поставих на масата, Аргир Марчев, кореспондент на телевизията, подскочи, заръкомаха и с видимо злорадство разказа, че тук е публикуван някакъв пасквил от Божинов, че редакцията на „Септември” ще си изпати за това… Аз много-много не обърнах внимание на изреченото, защото в моите очи Аргир Марчев бе глуповат волнодумец. Може би, за да се наслади на тъмните облаци, които надвисваха над Божинов, той поиска списанието, за да прочете „материала”… И съвсем скоро политическото цунами наистина се разрази: брой 3/1975 г. на сп. „Септември” бе иззет от разпространителската мрежа; цялото ръководство на списанието бе уволнено; в. „Труд” се „освободи” от своя неблагонадежден кореспондент, който бе обявен за клеветник на съветската действителност… От този момент до края на живота си Георги Божинов трябвало да забрави какво е това „заплата”… Как е „връзвал двата края”, на какви изпитни е бил подложен, какво е било в душата му – само той и семейството му знаят…

През бавно течащото време през онези почти петнадесет години до 1989-та, съм се срещал много, много пъти с него, макар че той трудно „удостояваше” с внимание или допускаше някой близо до себе си. Седели сме на чаша ракия край приспособения за маса плот от отрязан дънер или в мазето, ухаещо на прекипяло вино и ракия; яли сме шкембе-чорба в една схлупена кръчмица до неговия блок; водил ни е с приятели на лозето му край с. Рилци и на овощната му градина край река Градевска, в близост до м. Предел, където бе поставил за пазач едно люто куче… Той на никого не се оплакваше, никого не занимаваше със себе си, никога не говореше над какво работи… И не изразяваше бурно радостта си, когато успееше да издаде книга – в повечето пъти след тежка борба и надхитряне с редактори-цензори… Във времето, когато бе отритнат от силните на деня, когато бе изключен от журналистическите и писателските творчески съюзи, той създаде най-силните си творби – „Черешови води”, „Кукувица кука”, „Сивият скиталец”, романа „Калуня-каля”…

След 10 ноември 1989 г. тинята в застоялото политическо блато в страната се раздвижи; макар и плахо, хората започнаха да надигат глави, жадни за въздух с повече кислород. Георги Божинов със сигурност беше единственият интелектуалец в града, който имаше лице и морално право да излезе напред, да каже тежката си осъдителна дума за комунистическия режим, да отвори кепенците на отчаянието, за да нахлуе светлина в душите на хората. Аз присъствах на 5-6 срещи в дома му, в които участваха Валери Копралев, Никифор Ненков, понякога и Кирил Милев, на които умувахме какво можем да направим в нашия град, за да се включим във всеобщия подем на надеждата. Георги Божинов прояви неподозирани и за самия него организаторски способности – той бе инициаторът за създаването и при нас на „клуб за гласност и демокрация”. Първото събиране се състоя в една от залите на Висшия педагогически институт (по-късно ЮЗУ „Неофит Рилски”). Дойдоха около петдесетина души. Без никакви дебати, за председател избрахме Георги Божинов. Гоце Танчев предложи мене за секретар и всички гласуваха „за”. Желаещите да станат членове на клуба се записаха в един протокол, който бе първият документ в новата демократична история на града. На второто събиране на клуба бяха дошли една група млади преподаватели от Педагогическия институт. Един от тях ловко провокира Георги Божинов, който се „хвана” на уловката, ядоса се и, верен на честолюбието си, заяви, че се отказва от председателството и напусна залата. (Тези момчета по-късно разпределиха ролите си в различни политически формации, които се вляха в Съюза на демократичните сили; след като изконсумираха докрай облагите, които им предостави демократичното управление на СДС, те се изпокриха по топли местенца, предвидени далновидно от техните кукловоди от Държавна сигурност и комунистическите стратези.) И моята роля на секретар на клуба за гласност и демокрация свърши безславно. На едно събрание се получи голямо стълпотворение от желаещи да станат членове на клуба. Аз бях разтворил папките и ги записвах един след друг – журналисти, учители, музейни работници, чиновници, уволнени ченгета… Пред мен застана и една дама, която доскоро бе член на Бюрото на окръжния комитет на БКП… Аз я гледах втрещен. Поколебах се малко, после станах, предадох папките на момичето, което ми помагаше, и излязох навън… Това беше краят на моето „организирано” участие в демократичните процеси…

Когато през 2014 г. писателят Деян Енев „преоткри” за днешните читатели романа на Георги Божинов „Калуня-каля” и в една книжарница в София имаше представяне на книгата, от Благоевград бе дошла голяма група „почитатели” на автора и бивши негови колеги. Някои дори говориха с умиление за него, възторгваха се от таланта му, припомняха за „близките” си отношения… А с повечето от тях Георги Божинов не искаше да се среща дори по улиците – преминаваше на другия тротоар, съзреше ли че идват срещу него… Лицемерните славословия едва ли могат да убедят някого, че тези хора вече са простили на тоя „клеветник на съветската действителност”…

ДВАМА СЪКРЪЖОЧНИЦИ НА ВАПЦАРОВ – палачи на българщината в Пиринска Македония. Техните имена получават известност в македонските среди, когато стават членове на Македонския литературен кръжок в София (1938-1941) – Михаил Сматракалев и Кирил Николов. След 1934 г. и двамата са активисти на създадената с благословията на Москва и Коминтерна ВМРО(об.), която всъщност е филиал на Българската комунистическа партия; и двамата са съорганизатори на Македонската народна студентска група в София; и двамата, заедно с Никола Вапцаров и други млади творци, са съучредители на Македонския литературен кръжок, чиято цел е да се подготвят за бъдещото формиране на македонска нация и създаване на македонски литературен език; и двамата след девети септември 1944 г. са изпратени в Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) да налагат новата комунистическа власт и македонизирането на населението – Кирил Николов като главен народен обвинител на Народния съд, а Михаил Сматракалев като председател на съда. Само за няколко месеца те издават 26 смъртни присъди, които са изпълнени, 18 доживотни присъди и десетки други с общо стотици години затвор на подсъдимите…

В книгата си „Свободата има своята цена” Борислав Иванов дава свидетелства за два процеса срещу млади хора, бивши  дейци на младежката секция на ВМРО и на македонското революционно движение, които не са се отказали от идеите си: „…Преди идването на комунистическата власт ние бяхме обвинявани в „сепаратизъм”, сега пък ни обвиняваха във „великобългаризъм”. А истината е, че нашата идея си беше същата и ние преди всичко бяхме и искахме да си останем българи в една свободна Македония – това бе „голямото ни престъпление”… Държавна сигурност, в сътрудничество с Кирил Николов и Сматракалев, са използвали Георги Жерев да „организира” група младежи за „бягане” в нелегалност в Гърция. Целта на властта е била: първо, да създадат страх сред населението в околията, и второ, да могат в затвора да се опитат да повлияят на тези младежи и ги спечелят за новата „македонска” нация, на която те бяха промотори в Неврокоп. Така и стана. Жерев бе „намерил” пушки за бегълците, но с дефекти, за да не могат случайно да бъдат използвани; и на уреченото място – над гробищата, всички тези 12 младежи са били заградени с милиция и арестувани, а Жерев след това спечели подкрепата на властта и работи за Държавна сигурност и се прояви като „писател”, та и с това да трови хората…

Младежите, които бяха пратени в затвора, бяха подложени непрекъснато на брейнуошинг от страна на Кирил Николов и отчасти на Сматракалев. Дадени им били книги, публикувани в София, или в Скопие, и са били подложени всекидневно на спорове и разговори, та да може по този начин да обърнат познанията им. Трябва да се признае, че те наистина бяха успели да обърнат мозъците на няколко от тези младежи, които, след като бяха освободени, някак си продължиха да говорят за „македонска” нация, макар че останаха верни на идеята за свободна и независима Македония и против белградската окупация…

…Няколко години след това пък арестуваха група младежи пак от Неврокоп за това, че се организирали да убиват Владимир Поптомов, който щял да идва в града. И в двата случая „организирането” се ръководеше от Държавна сигурност.

През ноември 1947 г. се гледа процесът срещу младежи, обвинени, че са „организирали група за борба против народната власт” и за това, че са създали михайловистка организация.

Осъдените бяха на възраст от 18 до 22 години…”

И двамата палачи до смъртта си остават верни на македонизма, на белградските си покровители, дори когато Българската комунистическа партия, след обтягането на отношенията между Сталин и Тито, прави опити да промени курса си по Македонския въпрос. Кирил Николов е осъден по процеса срещу Трайчо Костов като титовист и лежи в затвора; умира през 1971 г. в Будапеща при неизяснени обстоятелства. Михаил Сматракалев доживава дълбока старост (умира през 1998 г.), „без да измени” на коминтерновския „завет” за създаване на македонска нация и македонски език. През 1993 г. той е възнаграден с „лавров венец” като доайен на македонисткия шовинизъм – получава гражданство в Р. Македония, връчено му лично от тогавашния президент Киро Глигоров; избран е за почетен член на Дружеството на писателите в Македония.

…С малки изключения, почти всички членове на „славния” Македонски литературен кръжок се самообричат като изменници и предатели на родовата кръв; те оставят имената си на стената на позора в историята на своя български народ…

ПОЕТЪТ БОРИС ХРИСТОВ избра за свое убежище моята долина – онова сакрално място между божествения Пирин, кротката Родопа и тревожния Алиботуш (Славянка). Не съм го питал при гостуването ми в неговата къща в с. Лещен защо е решил да съхранява душевното си равновесие именно под това южно небе, но съм сигурен, че именно тук е намерил онова магическо камъче, в което е концентрирана енергията, поддържала будни вълшебните дарби на Орфей, което още пази паметта за библейските послания на християнизатора на Европа апостол Павел, който, стъпвайки на тези земи, озарява с добровечното Божие Слово езическия мрак… Човек не може да не се чувства част от вечността, щом всяка сутрин, когато се събуди, вижда как ласкавите слънчеви лъчи са обгърнали нежно непоклатимите пирински върхове, а долу, в полето, през което тече река Места, диша топлата земя, даряваща хората със своята благодат….

Поетът Борис Христов днес е едно забележително съкровище в духовния климат на моята долина.

ТОМА МАЛЕЧКОВ – секретарят на Ванчо Михайлов, е моят Отец Паисий, който ми отвори очите за Истините за революционната борба на българите от Македония и това промени творческата ми съдба като журналист, а по-късно и като книгоиздател. Идейният заряд, който бях акумулирал, след 1989 г. впрегнах за открояване на образите на героите от македонската борба, обрекли се в името на българския национален идеал, който е актуален и днес. В издаваното от мен сп. „Македония” издигах за знаме революционния и житейския пример на Гоце Делчев, Борис Сарафов, Тодор Александров, Иван Михайлов… В издателството ми „Орбел” за пръв път в България бяха публикувани трудовете на Иван Михайлов „Македония – Швейцария на Балканите” и „Ванче Михайлов срещу Сталин” (”Сталин и Македонският въпрос”), както и много други книги по темата.

След като прекарал 14 години из килиите на българските затвори заради убежденията си като български патриот и като изявен деец на младежката секция във ВМРО, като личен секретар на Иван Михайлов в Загреб Тома Малечков бе избрал нова мисия – да популяризира идеите и борбите на Организацията и да приобщава млади хора за една нова, съвременна стратегия за спасяване на българщината в Македония. Като негов земляк и журналист и аз съм бил „избран” от него за тази цел. В началото започна често-често да идва при мене в редакцията на „Пиринско дело” и разговаряхме с часове, защото моето любопитство да науча непознати факти за събития и известни дейци, които бяха прикривани или изопачавани от официалната история и пропаганда, бе преголямо. Постепенно започна да ми дава отделни материали – главно статии от Иван Михайлов и други автори, публикувани в излизащия в САЩ вестник „Македонска трибуна”… След време, явно бях спечелил доверието му, ми „връчи” една добре подвързана папка с около 600-700 страници с тънки, почти прозрачни листи хартия (пелюр) с основни трудове на Иван Михайлов и негови интервюта в чуждестранни издания… Това бе в края на 70-те години, когато официалната политика по Македонския въпрос уж беше правилна, но идеологическият подход доминираше. Той ме предупреди да не показвам на никого тези материали, защото в тях комунистическата партия е подложена на „огън и жупел”… Прекарах дълги нощи в четене и размисли; сравнявах оценките за събитията в  „Папката” с познатите ми писания на историците и публицистите в пресата… Лансираната от БКП левица в македонското освободително движение се оказа, че е извършила пагубни за българщината в Македония действия, а много селища, училища, читалища, улици, предприятия носеха техните имена – на Яне Сандански, Димо Хаджидимов, Владимир Поптомов, Тодор Паница, Таската Серски, Георги Скрижовски, Симеон Кавракиров…

Въпреки че уж бяха реабилитирали Тома Малечков за „греховете” му, гнетът над него продължаваше. Веднъж отишъл на Огняновските минерални бани и решил да прекара там два дни. Но когато вечерта пожелал да пренощува в туристическата спалня, управителят, бивш негов съученик-ремсист, отказал да го приеме. А било зима; и последният автобус за Гоце Делчев бил заминал… Изпаднал в безизходица, Малечков намерил необичаен изход: отишъл до един от горещите извори с малко естествено езерце, съблякъл се, потопил се във водата, а главата му останала в плиткото, до сушата… И така изкарал цяла нощ в януарския студ, без да мигне. (Когато ми разказа този случай, бях потресен. Помолих го да напише това във фейлетонна форма и го публикувах в хумористичната страница на в. „Пиринско дело”, за която тогава отговарях, с автор Тома Борисов, защото за истинското му име имаше табу).

За последен път видях Тома Малечков на гроба на Тодор Александров в Пирин планина по повод отбелязването на 70-годишнината от гибелта на героя (1994). Имам и една снимка на Малечков от това събитие… По-късно разбрах, че заболял, прибрал се в родното с. Лъки, където живеела сестра му. Там починал през 1997 тодина… През 1999 г. организационният секретар на ВМРО Николай П. Кънчев ми предложи да прегледам записани от него спомени на Тома Малечков. След като ги прочетох, веднага реших да ги издам в книга. Малкото томче със заглавие „Секретарят на Ванчо Михайлов разказва” е моят поклон пред неговата личност и моята благодарност, че ми даде тласък да се потрудя със скромните си сили за едно дело, което съвсем не е обречено, както на някои им се иска. Написах кратък предговор с надслов „Кой е Тома Малечков?”. Ето го:

„Името на Тома Малечков е добре познато в средите на ВМРО. Той има участта на поколението българи от Македония, които в младежките си години прегърнаха идеите на Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов и с воля, ум и сърце приеха като своя съдба борбата за отстояване на българската кауза по Македонския въпрос. Този техен избор ги доближи до жертвения подвиг на легендарните водачи, даде висок смисъл на живота им, но им донесе и много страдания…

Роден в с. Лъки, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско), Тома Малечков израства и се оформя като личност в край, където Иван Михайлов има верни последователи и борци за чистотата на македонското революционно движение. Надарен с остър ум, блестяща памет и ораторски способности, още в ученическите си години той привлича вниманието на местните дейци на ВМРО. Завършил с отличие неврокопската гимназия с препоръки от Асен Аврамов, близък другар на Иван Михайлов, и митрополит Борис, през есента на 1941 г. Тома Малечков заминава да следва право в Загреб като стипендиант на Министерството на просветата на новообразуваната независима държава Хърватско.

В Загреб Тома Малечков има историческия шанс да се срещне с вожда на ВМРО Иван Михайлов (той по време на Втората световна война живее в Хърватско) и да стане негов близък сътрудник. В продължение на три години Малечков е технически помощник на Иван Михайлов – води архива и кореспонденцията му, изпълнява ролята на машинописец. Благодарение на неговото усърдие стотици страници, излезли изпод перото на вожда – писма, статии, книги – стигат бързо до своя адресат, изпълняват своето предназначение.

Превратът на 9 септември 1944 г. издига на власт злокобни за македонското движение фигури като Кимон Георгиев и Дамян Велчев и пристигналите от Москва войнствени български интернационалисти. Една от прицелните им точки на кървава разправа са и кадрите на ВМРО. В тях те виждат заплаха за осъществяване на предателските им спрямо българите в Македония намерения – македонизиране на населението в Пиринския край и присъединяването му към Титова Югославия. Десетки български патриоти от Македония са избити, стотици са хвърлени в затвори и лагери. Близо 14 години от живота на Тома Малечков преминават в убийствения мрак на затворническите килии. Един безспорен ум, един бъдещ български интелектуалец е унищожен, един човешки живот е осакатен и съсипан…

Въпреки моралния и физически гнет, въпреки издевателствата върху достойнството, Тома Малечков излиза от затвора без да изневери на своя идеал за съдбата на Македония. До последните дни на живота си той чувстваше за свой дълг да бъде полезен с каквото може на македонското дело. Малечков постоянно търсеше събеседници от различни политически слоеве, осъществяваше контакти с журналисти и учени, като едничката му цел бе да разяснява истината за Македонския въпрос, за да се изтрие чернилката от ВМРО и нейните дейци, която комунистическата пропаганда стелеше върху съзнанието на българите. Като част от този негов дълг пред истината за македонската борба е била и готовността му да разкаже пред Николай П. Кънчев спомените, които предлагаме в тази книга. Безспорно те са още един щрих към историята на ВМРО, още една страница за драмата на македонските българи, които носят в кръвта си безсмъртния завет на Отец Паисий: „Ти, българино, знай своя род и език!…”

РУСКАТА ЧЕШМА В СЕЛО БАНИЧАН е един от стотиците паметници в България на увековеченото целуване на чепиците на кремълските господари. В края на 1944 г. една военна част от окупационната Съветска армия се настанява край селото, за да респектира населението и да гарантира спокойствието на местната власт. В ормана край река Места построяват землянки, каптират и един естествен извор, от който и до днес изтича вода и който селяните наричат Руския бунар. През 80-те години управата на община Гоце Делчев осъществява нечие болно хрумване – край главното шосе, което води към Благоевград и София да бъде построена чешма в памет на Съветската армия–„освободителка”. Всъщност бива изграден малък мемориален комплекс, в който освен чешмата доминира едно грамадно оръдие. „Помнете – казва ни то, – ако не сте послушни, ще дойдем пак!…”

Ако попитаме възрастните хора какъв спомен са запазили от „братушките”, тяхното откровение ще засегне доста чувствителни русофили: въпреки че имали забрана от командването да извършват посегателства върху имуществото и личността на местните хора, червеноармейците всявали ужас в околните села – те „претърсвали” зимниците на хората за ракия и вино, за храни и скъпи вещи, понякога отмъквали кокошки или дори агнета, а опустошаването на зеленчуковите и ябълковите градини било нещо „обичайно”; посягали и на жени, които работели по полето (един войник, изнасилил жена от с. Балдево, бил разстрелян пред строя за назидание на останалите)… Пострадал и баща ми: тогава деветнадесетгодишен, купил си за пръв път в живота хубав костюм, син на цвят – само той и още един младеж в селото имали такава скъпоценна дреха; но костюмът изчезнал от вкъщи (а в това време кражбата била непознато зло в бита на хората в Баничан); и ето че една вечер в селския магазин влязъл пиян съветски войник, който предложил за продан… костюма на баща ми, а събралите се вътре на приказка хора се спогледали, смигнали си и бързо-бързо отнели от ръцете на „братушката” открадната „гордост” на баща ми… Самият той, винаги когато си спомняше за този случай, не пропускаше да направи сравнение с немските войници, които четири години по-рано преминали през нашия край, преди да нападнат Гърция и да предоставят на България да управлява земите край Беломорието, населени от векове с българи. За разлика от руснаците, те останали в съзнанието на хората с изрядния си външен вид, с дисциплината, с доброто отношение към българите; като имали нужда от храни (месо, яйца, плодове, зеленчуци), те си заплащали за всичко, и то добре; на децата и на възрастните хора често раздавали лакомства – шоколади, бонбони, бучки захар…

Преди 10 ноември 1989 г. на площадката пред дулото на страховитото оръдие при Руската чешма се провеждаха пионерски сборове, приемаха в редовете на комсомола… Сега някой си е „инсталирал” фургон-кръчма, където вечер се събират младежи, а денем дремят селските пияници…

Руската чешма е единственият мой срам като баничанин, който, надявам се, моите съселяни ще заличат… Умолявам ги…