И дългосрочното развитие на трансатлантическите отношения

Съвършено различна стилистика и нови политически послания белязаха речта на държавния секретар Марко Рубио пред Мюнхенската конференция по сигурност тази година в сравнение с експлозивната реч на вицепрезидента Ванс година по-рано. Посланието на Ванс бе открито и брутално: „Вече цял месец във Вашингтон има „нов шериф“ и епохата на „либералните експерименти“ и глобализацията е категорично приключена. Европа се „влачи по стария либерален модел“ и не е в състояние да определи нито предизвикателствата пред себе си, нито пътя си към бъдещето. Русия и Китай не са важното предизвикателство пред Стария континент. Вътрешният разпад на либерална Европа е основната заплаха, която либералните европейски елити нито са в състояние да оценят, нито – да ѝ се противопоставят. Затова – дайте бързо път на АзГ, на Реформистката партия във Великобритания и на мадам Льо Пен – за да има Европа шанс за оцеляване… Америка е уморена да плаща за европейската сигурност, докато Европа продължава своите експерименти с либерална зелена, миграционна и левичарска културна политика…“ Речта на Ванс имаше ефекта на мощна експлозия, която породи сериозни промени в осъзнаването и политическото проектиране на европейската сигурност сред елитите в Берлин, Брюксел, Париж и Лондон…

Година по-късно речта на Марко Рубио показа, че за стратегически мислещия държавен секретар на САЩ отчуждаването между двата бряга на Атлантическия алианс е неизгодно и недопустимо. Америка има нови геополитически приоритети, изместени към Тихия океан, но отказът от дългосрочно съществуващия съюз с Европа ще нанесе на Вашингтон вреди, които не могат да бъдат дългосрочно компенсирани. Първо, Европа е първоизточник и ключова част на западната цивилизация, чиито ценности и традиции осмислят в значителна степен новия консервативен синтез на Вашингтон. Второ, контролът на Вашингтон върху Европа, установен с края на Втората световна война, е ключов ресурс и основа на американската глобална мощ. Америка трябва да положи усилия за промяна на Европа отвъд отхвърленото статукво на глобалния либерален консенсус, но не и да абдикира от своята роля на ментор и гарант на европейската сигурност. За разлика от мнозина други във Вашингтон, Рубио разбира добре, че еманципацията на Европа от американското покровителство ще бъде в основата на една недопустима „стратегическа самота“ на Америка в един свят с бързо нарастващи и многообразни предизвикателства.

Рубио е политик и неговата позиция – включително ценностният, цивилизационният анализ, е оферта на една нова идеологическа визия на Вашингтон за Америка, за Европа, за Запада, за света. Ще сгрешим, ако прочетем тази визия единствено през призмата на съперничеството по оста консервативно-либерално. Ядрото в миналогодишната реч на Ванс е обяснението за края на една епоха, която бе инициирана от самата Америка и бе набор от основни инструменти на американската хегемония в продължение на 80 години и особено на последните 35 от тях. Рубио очевидно разбира, че посланията на неговия шеф Доналд Тръмп, който бичува либералния международен ред, звучат арогантно за всички, които си спомнят много добре, че този ред бе създаден, наложен и съхраняван с цялата огромна стратегическа мощ на самата Америка. Вашингтон притежава нулева легитимност, отправяйки обвинения към когото и да било за резултатите от този международен ред, ако Америка не бъде поставена на първо място в списъка на „виновниците“ за неговото съществуване. „Глобализация 1.0“ бе процес, оглавен преди всичко от водещите американски финансово-корпоративни и политически елити, в „трилатерално“ сътрудничество със „старите“ елити на Европа и с елитите на Япония и Източна Азия. Затова Марко Рубио прибягва до цивилизационния анализ, който му осигурява идеологическа легитимация за драматичната промяна на глобалния курс, осъществявана от Вашингтон.

„Глобализация 1.0“ бе изградена върху два основни стратегически блока. Първият – пазарният фундаментализъм, чрез който бе разрушена кейнсианската национална държава като защитен пазар и бе създаден глобалният, институционално нерегулиран пазар, на който водещите финансово-корпоративни елити реализираха баснословни печалби, неограничавани от никого. Това бе визията и практиката на неолиберализма. Глобалният пазарен фундаментализъм създаде огромно ново богатство, намали драматичната разлика в богатството между Първия и Третия свят, но поляризира по линията бедност-богатство всички общества – и от двата свята. Средната класа ерозира и се поляризира. С „глобализация 1.0“ Америка заложи много мощен механизъм на конфликт в основите на своето общество. Нейните водещи елити се превърнаха в глобални, а интересите им се отчуждиха в значителна степен от националния интерес. Докато този процес носеше значими ползи, произтичащи от водещата хегемонна роля на Вашингтон, този конфликтен механизъм бе смекчаван, а ефектите му – отлагани във времето. Но на определен етап бумерангът на глобализацията се завърна обратно в Америка. Изнасянето на американските масови индустрии в Китай и другаде обезличиха и декласираха значителна част от общността на индустриалните работници. Икономиката на финансовите спекулации и на IT технологиите създаде шепа мултимилиардери далеч горе, на върха на обществото, заля американския пазар с лавина от безумно евтини китайски стоки и ескалира националния дълг на Америка над 35 трилиона долара. Глобалната финансова и политическа хегемония на Вашингтон не бе в състояние безкрайно да тушира и смекчава ефектите на структурния конфликт между доволни и щастливи елити, забогатяващи глобално, и редови граждани, осъзнаващи ерозията на своя социален статус в относителния план на обществената йерархия в американското общество. Бумерангът на „глобализация 1.0“ се завърна истински, когато Америка разбра, че ѝ предстои дълга епоха на геополитическо съперничество с Китай – свръхсилата, която самият глобалистки американски елит отгледа, увлечен от своята алчност и успокояван от примитивни идеологически схеми като тази: „Колкото повече забогатява Китай, толкова повече ще се демократизира“.

Вторият стратегически блок на „глобализация 1.0“ бе проектът за създаване на глобална мултикултурна общност, в чийто първообраз трябваше да се превърнат обществата на Европа и на Северна Америка. Марко Рубио говори за цивилизационна идентичност на Запада като антитеза на хегемонната глобалистка визия на „мултикултурализма“. В началото на 90-те години Самюел Хънтингтън предупреди за опасността от целенасочената ерозия на западния цивилизационен модел в полза на глобалисткия либералнодемократичен проект, чиято основна цел е формирането на универсалистки модел на обществен живот отвъд границите между различните цивилизации. В крайна сметка се оказа прав. Стратегията на „мултикултурализма“ има няколко основни приоритета, които дълбоко разделиха и поляризираха западния свят. Докато „умните момчета“ от Силициевата долина правеха милиарди, докато корпоративните елити на Запада затъваха в новото Елдорадо на Китай и Третия свят, докато политическите върхове на Америка и на Европа планираха и осъществяваха глобалната империя на либералната демокрация, обикновените хора от западните общества плащаха значителна част от цената на „глобализация 1.0“. Масираната миграция от Третия свят сериозно подкопа доходите на ниската средна класа от Първия свят, извоювани със столетие и половина тежки синдикални и политически борби. Левите партии – Демократическата в САЩ и социалдемократите в Европа – изоставиха своята традиционна социална база в редовете на наемния труд и се превърнаха в партии на „мултикултурализма“ и глобализацията. В допълнение наемните работници и ниската средна класа на Запад трябваше да поемат и удара от „мултикултурната“ вълна на настаняване на големи групи от Третия свят в западните общества – с тероризма, с гетоизацията, с конфликтния хаос на мигриращия традиционализъм… Обикновените хора на Запад трябваше да приемат идеологическите обвинения, че принадлежат към една „колониална цивилизация“, виновна за нещастията на днешния Трети свят и дължаща вина, извинения и компенсации заради тази своя принадлежност. „Постколониалната теория“ овласти новодошлите от Третия в Първия свят и ги запозна с претенциите, които могат да имат в процеса на своето натурализиране.

Наемният труд и ниската средна класа на Запада понесоха тежестите на разградената социална държава, на деиндустриализацията, на социалната поляризация – „отгоре“, където елитите забогатяваха на глобалния пазар и чрез поредицата технологични революции, и „отдолу“, откъдето имигрантската работна сила подкопава техните доходи с немилостива конкуренция на пазара на труда. На фона на културния радикализъм на „мултикултурните“ елити – постколониализъм, радикален екологизъм, трета вълна феминизъм и „събуден“ прогресизъм, обикновените хора в западните общества все повече се оказваха притискани в ъгъла на една социална маргинализация, която не можеше да не породи рикошетен удар от тяхна страна. Това е ядрото на политическия проект на Доналд Тръмп, както и на политическия ръст на националпопулизма в Европа, които вече повече от десетилетие подкопават легитимността на изтощената вълна на „глобализация 1.0“. Но краят на тази първа вълна глобализация не би бил възможен – колкото и ефективна да е нейната обществена делегитимация, ако резултатите от развитието на глобалния проект не бяха влезли в сериозен конфликт с интересите на самите тези глобални елити, които задвижиха „глобализация 1.0“ и спечелиха баснословно богатство от нея. На встъпването в длъжност на Доналд Тръмп през януари 2025 г. видяхме на първия ред водещите представители на глобалната революция 1.0, готови да прегърнат „антиглобалистката“ идеология в подготовка за… „глобализация 2.0“. Освен политически поляризираща, стратегията за създаване на глобална мултикултурна общност с първообраз – обществата на Запада, се оказа скъпа, неефективна и прекалено конфликтна. Свободното движение на хора се оказа „излишен лукс“, водещ до високи нива на обществен конфликт, ерозия на обществения ред, тероризъм и широко пространство за реализация на враждебни за глобалния елит стратегии с произход от Третия свят (като ислямизма). Интернет и мрежите рязко скъсиха психологическите разстояния между хората и общностите, засилвайки потенциала на конфликтите в различието. Дойде време за съхраняване на неолибералния пазарен модел на свободно движение на капитали, технологии и властови ресурси в условия на ограничавана социална мобилност. Време за идеологическите проекти на Къртис Ярвин, Фондация „Херитидж“ и Питър Тийл. „Мисля, че демокрацията вече не е съвместима със свободата“, сподели Тийл още през 2009 г. Неговата компания „Палантир“ е в авангарда на информационното моделиране на днешния и утрешния свят, при което големи маси от хора могат да бъдат програмирани за определен тип поведение през информационните мрежи в изпреварващ събитията порядък. Старите глобални елити се препрограмират за един нов свят, в който вместо мултикултурно глобално село ще доминират „островите“ на корпоративно управляваните общности, „закрепостени“ в едно общество на „технофеодализъм“, в което хоризонтални връзки между отделните „острови“ не се предвиждат. Това общество ще бъде доминирано от вертикални връзки на зависимост между глобалните елити и локалните „острови“. Ще се случи ли тази версия на „глобализация 2.0“? Едва ли в този радикален вариант – тук става дума по-скоро за технократична утопия, отколкото за реалистична стратегия. Но кой може сериозно да твърди, че утопиите нямат въздействие върху реално формиращите се варианти на настояще и бъдеще…

Настоящата администрация във Вашингтон е идеологически продукт от съчетаването на тези възгледи на „технократичния авторитаризъм“ на Ярвин-Тийл, на крайната десница около „Брайтбарт“ и патоса на масовото движение на МАГА, както и на визията на „Херитидж“ в Програма 2025. Яростното противопоставяне на идеологическата и на стратегическата конструкция на „Глобализация 1.0“ и обслужващия я либерален международен порядък от страна на консервативния синтез на власт, създава впечатлението за „теза-антитеза“, откъдето идват и твърденията за администрацията на Тръмп като „изолационистка“. С изключение на определени среди в низините на МАГА, както и на някои говорители на движението – Тъкър Карлсън, Марджори Грийн, – позициите на администрацията нямат много общо с изолационизма, а са отчетливо интервенционистки. Разликата с предходните администрации е в това, че през последните 80 години Вашингтон имаше принципна институционална стратегия за международно лидерство и хегемония, материализирана в следвоенния международен порядък, докато днес наблюдаваме по-скоро „транзакционен“ –волунтаристки подход към света от страна на Тръмп и неговия екип. Марко Рубио е ключовата фигура в тази администрация, която е в състояние да осмисли в по-дългосрочна перспектива ревизията на международната система от епохата на „глобализация 1.0“ и формирането на нова глобална система на американска доминация, подчинена на съвършено различни идеологически приоритети. Неговата реч в Мюнхен успешно представя тази нова визия. Америка и Европа трябва да бъдат здраво свързани не от дезинтегриралата се либералнодемократична утопия за глобален мултикултурен свят, а от общата си цивилизационна идентичност, която не само предполага, но изисква да се прекратят опасните експерименти с масовата миграция и „заместване“ на населението на Запада с пришълци от Третия свят. Америка и Европа трябва да възродят ценностите на своето цивилизационно наследство, да прекратят опасните експерименти с радикалния екологизъм, който ерозира икономическата им мощ и да заздравят своето трансатлантическо сътрудничество в сферата на отбраната и сигурността при предефинирани условия. Европа трябва да поеме изцяло отговорността за своята отбрана, но здравата атлантическа връзка трябва да съхрани водещата роля на Вашингтон, наследена от последните осем десетилетия. Възможно и реалистично ли е това? Трансатлантическата връзка трябва да играе и ролята на котва за Европа срещу опитите за опасен „дрейф“ по посока „тактическо лавиране“ в търговските отношения между Вашингтон и Пекин, което дава на Брюксел допълнителни ресурси за еманципация.

В Европа оценките за речта на Марко Рубио са доста противоречиви – от ентусиазирано припомняне на „старите времена“, когато Америка и Старият континент бяха на еднакви или близки позиции, през недоверие: „Бой се от данайците (тръмпистите), дори когато носят подаръци“, до враждебната оценка на леви либерали, провидели в речта на държавния секретар същите приоритети, които се опитват да наложат в европейската политика националпопулистките им противници вдясно. Едно е сигурно – презентацията на Рубио е протегната ръка за предоговаряне на трансатлантическите отношения. Тези възгледи, които Рубио сподели по всяка вероятност ще определят широката рамка на американската международна политика в средносрочна перспектива. Те няма непременно да се реализират по радикалния хаотичен начин, характерен за Доналд Тръмп, но завръщането към либералния модел на „края на историята“ също няма шансове. В определени полета на тази визия, споделена от Рубио, Европа може лесно да намери своя собствен интерес. Масовата – особено нелегална – миграция в Европа трябва да бъде прекратена независимо от гледната точка на Вашингтон. Все по-големи групи европейски граждани категорично се противопоставят на този свръхлиберален модел за миграция, което се отразява и в стабилното нарастване на политическото влияние на националпопулистките партии. Възраждането на християнското и просвещенското наследство на Европа е неизбежен приоритет за преучредяване на разпадащия се обществен договор от предходната епоха на европейска интеграция, през която елитите на Стария континент разглеждаха европейското обединение през призмата на необходим преход към мултикултурно общество – първообраз на бъдещия глобален свят. Възраждането на европейската идентичност е спешно необходимо и предвид арогантния натиск, който идеологията и практиките на ислямизма упражняват върху европейските общества – както през нарастващата миграция, така и през ефективните мрежи, чрез които организации като „Мюсюлманското братство“ постигат своите цели за стъпаловидна ислямизация на Европа. Сериозно отношение предполага и предупреждението на Рубио за икономическите последствия на радикалния екологизъм. ЕС прие своята „зелена сделка“ както под влиянието на левичарския „климатичен алармизъм“, така и поради реалистичната оценка за бедността на Стария континент от гледна точка на „заварени“ – традиционни енергийни източници. Опитите за масиран преход към ВЕИ, особено след неизбежното пресъхване на доставките на нефт и газ от Русия след агресията в Украйна, повишиха драматично цените на енергията в ключови европейски икономики. На този фон идеологическите аргументи за „климата“, отказът от ядрена енергия и разрастващата се търговия с „емисии“ изглеждат все повече като не просто излишен, но и самоубийствен лукс.

Еманципирането на европейската отбрана от Вашингтон трябва категорично да продължи – най-малкото защото в условия на сериозни предизвикателства като това на войната на Кремъл срещу Украйна, Вашингтон отново може да заеме позиция в защита на собствения, а не на трансатлантическия интерес. В десетилетията след 1945 г. светът привикна с един международен порядък, в който Русия (СССР) се оказа основния, структурен съперник на Запада начело със САЩ. Мнозина забравиха факта, че през други исторически периоди Москва и Вашингтон са били доста близки като структура на интереси и сътрудничество. Индустриализацията на Съветския съюз от 1930-те години с преки капиталови и технологични инвестиции от Америка е много добър пример за това. Последвалата Втора световна война и масираният lend–lease – също. Днешната политика на Вашингтон към Кремъл не е просто ситуационно заиграване с цел бързи печалби, а дългосрочна визия за „откъсване“ на Москва от едностранна зависимост от Пекин в контекста на бързото стратегическо отслабване на Русия като международен фактор с претенции за „велика сила“. Поради това Европа не може да разчита на твърдата подкрепа на САЩ по отношение на предизвикателствата от Кремъл, а трябва да развие свой собствен отбранителен потенциал за сдържане на Москва. Всъщност – не само на Москва. Възникването на нови международни центрове на сила в настоящата епоха прави все по-вероятни предизвикателства за Европа, идващи от региона на Средиземно море, Близкия изток, в определени измерения – от Африка. Европейската сигурност се очертава като многопластов проблем – от една страна, като проблем за развитие на боеспособни конвенционални (по възможност – и ядрени) сили за сдържане на заплахи от Изток. От друга страна – като проблем на енергийна сигурност и сдържане на инвазивни стратегии за демографска и религиозна експанзия. От трета – като необходимост от гъвкаво и ефективно сдържане на предстоящи миграционни вълни, предизвикани от военно-политически и екологични катастрофи в глобалния Юг – особено в Близкия изток, в Западна Азия и в Африка. Част от тези проблеми могат да се решават в сътрудничество с Вашингтон, а друга част ще останат изцяло европейска отговорност – което означава и задължение за натрупване на определени европейски ресурси и потенциали за отбрана и сигурност.

Речта на Марко Рубио в Мюнхен има по-важно значение за Европа, отколкото миналогодишната реч на Дж. Д. Ванс, не само заради своята по-благоприятна – и по-уважителна партньорска стилистика, а защото очертава принципни, стратегически оценки и направления в американската политика. Визията, изложена от Рубио, ще запази своята актуалност доста време след изтичането на настоящия президентски мандат и след преодоляването на по-повърхностните пропагандни и идеологически различия между либерална и консервативна политика – както в американския, така и в европейския контекст. Тази реч не предполага черно-бели оценки и пристрастия. Тя очертава поредица от възможности – част от тях по-скоро необходимости, по които отношенията между Америка и Европа могат и трябва да бъдат възстановявани. Най-вече поради неоспоримия факт, че общите интереси от двете страни на Атлантическия океан се запазват и след драматичния разпад на тази международна система, която превърна трансатлантизма в основна ос на международните отношения след 1945 и след 1989 г. Европа си остава по-уязвимата страна в тези отношения. Което предполага повече и по-системни усилия за адаптация на елитите, институциите и визиите на Стария континент към оптимално бъдеще на европейския интеграционен проект в един много бързо променящ се свят.