С антикорупционните си послания Борисов получи поредната реална популистка легитимация, която устойчиво характеризира типа на неговото политическо поведение.

PR специалистите трябва да бъдат внимателни, когато подготвят речите на публични политически фигури, защото възниква реален риск даден политик да бъде обвинен в популизъм. Когато една теза или тема се превърне в обект на артикулация в публичното пространство, тя не се озовава в него по силата на физическия принцип на свободно падане на телата, а е ситуирана в определен контекст. Темата за корупцията сама по себе си винаги е актуална, но въпреки това поражда въпросителни питането какво наложи тя да бъде повдигната от министър-председателя точно в този момент, когато в държавата няма сериозен корупционен скандал. Освен това, Бойко Борисов обикновено критикува популизма в своите изяви, а в последната си позволява съвсем незавоалирано впускане в сферата на популисткия дискурс. Вероятно става дума за сериозен пропуск на неговия личен PR или за самоинициатива, която не е съгласувана със специалистите. Точно като по образцов учебник по политология, премиерът изрецитира всичко, което би могло да го идентифицира като отявлен популист.

Преди да преминем към анализ на речта на Борисов, произнесена пред работната среща на партия ГЕРБ на 17 април, е необходимо да припомним какво казва политическата теория. Белгийският политолог Кас Муде дава определение, според което популизмът е „… идеология, която смята, че в крайна сметка обществото е разделено на две антагонистични групи, „чистия народ” срещу „корумпирания елит”, и която твърди, че политиката трябва да е израз на volonté générale (общата воля) на народа.”[1] В друга публикация Муде и Ровира Калтвасер посочват конкретни примери, при които известни популистки лидери в свои речи пряко се самоидентифицират с волята на целокупния народ и ситуират себе си като контрапункт на корумпираните елити и на олигархията. Тук ще приложим цитирания в статията откъс от емблематичната реч на боливийския президент Ево Моралес, произнесена пред Общото събрание на ООН  на 26 септември 2007 г.: „Народът никога не е имал власт… Сега ние установяваме народната власт, така че суверенитетът принадлежи на народа вместо на група от семейства и така че народът има правото да решава сам собствената си съдба. Това е най-добрата демокрация, която ние можем да приложим.”[2] В тази конструкция народът получава власт единствено чрез участието на партията на Моралес в управлението. Подобна е и интерпретацията на взаимоотношенията между народа и елита в реториката на венецуелския лидер Уго Чавес: „…вие всъщност няма да преизберете Чавес, народът ще преизбере народа.” и „Както знаете, революцията не би могла да има значение, ако тя не беше върнала на народа това, което принадлежи на народа, тъй като народът беше отречен от антиболивийската и непатриотична олигархия от толкова дълго време, през всички тези векове.”[3] Тези цитати служат като емпирично потвърждение на същността на теоретичната дефиниция на Муде. На реторическо равнище е очертан механизмът, по който популисткият лидер отъждествява своята власт с всеобщата воля на народа, без да вземе предвид съществуващите политически различия в рамките на плуралистичното общество, и респективно представя себе си като алтернатива на корумпираните политически елити.

Нека да проследим как протича процесът при самия Бойко Борисов. В неговата реч от теоретична гледна точка артикулацията на популисткото послание би могла да се открои на първо място в думите: „Ние сме партия на народа, народът ни взе от нищото, взе един син на пожарникар и учителка и напълни тази зала с длъжности“[4], придружени с апел за недопускане на  корупция[5]. Във фразата на Борисов се очертават три съществени елемента, които по класически начин се вписват в популистката парадигма и в сравнителен план са съотносими с приведените примери от реториката на Моралес и Чавес. Първо, партията ГЕРБ е ситуирана като изразител на общата воля на народа. Второ, лидерът подчертава своя произход от средите на народа и се самоидентифицира с него. Трето, изведена е категоричната воля за противопоставяне на корумпираните политически елити.

Партията е видяна като алтернатива на останалите формации през призмата на темата за корупцията: „Най-силното ни място е чистотата на партията, затова, ако докопам някого – милост няма. Да ви предупредя: много внимавайте, само малко съмнение в нас да се появи, и сме приключили“[6]. Наблюдава се пълно припокриване с границите на използваната работна дефиниция. Партиите са иманентна част от политическия елит, привиждан от популистите като корумпиран. Отрицанието на съществуващата партийна конфигурация е характеристика на конструираната от популизма дихотомия „елит – народ”. В политическата парадигма на Бойко Борисов ГЕРБ е контрапункт на всички останали формации, тъй като лидерът проявява нулева толерантност към корупционните практики и при всяко съмнение за нерелевантно поведение на дадено лице следва автоматично отстраняване от заеманите партийни и институционални позиции. Изключванията са шумни и показни, идеята е публично да се демонстрира безотказна борба с корупцията. От предупреждението на премиера проличава преднамерено изразен страх, че внедряването на негативни практики вътре в ГЕРБ би довело до унификация с механизмите на действие на останалата част от елита, което се разчита като крах на предлаганата алтернатива. Борбата с корупцията в партията е изведена като основен политически приоритет: „Всяка партийна организация трябва да бъда кристална в борбата с корупцията, че темата да не стига при мен.“[7] Даден е превърналият се в нарицателен за реториката на Бойко Борисов пример с отстраняването на Искра Фидосова, за да се подчертае нулевата толерантност на лидера към провинилите се съпартийци. Харизмата на лидера се превръща в гарант за вътрешната дисциплина, в морален коректив на политическото действие. Антикорупционното послание е спояващото ядро на партийния курс, което конституира опозицията „ние – те”. Отрича се не само враждебният политически елит, а е открит и механизъм за тотално разграничаване от корупцията на всички равнища чрез дисквалифициране на врага с партиен билет. Споменатата опозиция се пренася от терена на враждебните спрямо партията сили в по-тясната сфера на вътрешните взаимоотношения. Честата артикулация на случая „Фидосова” е политически похват на лидера на ГЕРБ, който се използва, за да се постигне внушението, че принципите стоят над отделните лица, че политическият приоритет борба с корупцията е надперсонален, че е ценност сама по себе си и не се се вписва в конюнктурни параметри като лоялности, привързаности или лични взаимоотношения.

Темата и патосът на речта са изцяло концентрирани върху борбата с корупцията. Корумпираните са навсякъде, дори и в заседателната зала. Правителството не получава достатъчна подкрепа, за да се справи с контрабандата, самотно е в политическите си усилия. Всички тези акценти от речта на премиера произвеждат значимо събитие от политическия дневен ред на страната. Това се случва на фона на две други важни обстоятелства: Първо, 2016 е година на президентски избори и политическата мобилизация на кадровия апарат и на електората на всяка една партия е безспорно необходимо условие за успешния ход на предизборната кампания. Второ, отсъстват сериозни събития от началото на годината, които да породят големи публични дебати, с изключение на развихрилия се през месец януари скандал в съдебната система. В самата партия ГЕРБ се наблюдават вътрешни напрежения (Симптоматични са разминаванията между Цветан Цветанов и Румяна Бъчварова относно Закона за МВР); налице е потребност от засилване на вътрешното единство. Сценарият за провеждане на партийната среща дава отговор и на двата проблема, които споменахме току-що: стартира реалната подготовка на партийния актив за изборите и цялото обществено внимание се насочва към изявата на министър-председателя. Атрактивната тема за борбата с корупцията не е избрана по достатъчно надежден начин, тъй като за анализаторите не представлява проблем през нейната призма да открият параметрите на популисткия дискурс. Срещата в Зала 1 на НДК е организирана по подчертано маниерен начин; липсва опит за завоалиране на предизборния характер на мероприятието. Не е избран конкретен политически контекст, който да налага да се повдигне въпросът за корупцията.

Ако се проведе пълноценен дебат върху последните послания на министър-председателя, Борисов едва ли ще извлече полза от него. Допусната е реална възможност да се направи сравнение между неговата реторика и речите на Чавес и Моралес. Става дума за сравнение, което не е произволно, а се базира на индикатори, изведени от конкретна дефиниция за популизма. За по-голяма яснота ще ги повторим отново: противопоставяне на онеправдания народ на корумпираните елити и идеята партийната политика да служи на общата воля на народа. Това е съчетано със силни антипартийни настроения и с търсене на вътрешни и външни врагове. С изявата си на 17 април Бойко Борисов получи поредната реална популистка легитимация, която устойчиво характеризира типа на неговото политическо поведение. Не е лесно да се прецени дали става дума за осъзната, или за неосъзната грешка. Сериозното боравене с етикета „популизъм” изисква той да се прилепва към поведението на дадена партия или лидер при наличието на обективни критерии. Анализираният случай засяга само една конкретна публична изява, но тя сама по себе си е наситена с концентрирано популистко съдържание. Целеполагането й в по-широк хронологически хоризонт би могло да потвърди формулираната теза.