0
5017

Рилският игумен Калистрат и неговата Via Dolorosa (II)

Или как роденият в с. Бобошево монах извървя своя честен път на болката

Игуменът с царското семейство, 1945 г., в средата е архим. Евгений. Архив на Борис Цацов (публикува се са първи път)

Задържане в килиите на ДС

И така, Калистрат е задържан на 29-и юли 1948 г.

Светият синод на БПЦ прави настоятелни опити за освобождаването му, които се оказват безуспешни (на това ще се спра по-долу).

Архивните документи, които през 2010 г. и 2011 г. бяха предадени от МВР на централизирания архив към Комисията по досиетата свидетелстват, че две имена се открояват като главни дейци около ареста на игумена: тези на Лев Главинчев и Стефан Богданов. Главинчев (1903–1970 ), бивш активист на ВМРО, е всеизвестен със своите жестокости както преди, така и след 1944 г.; от 1941 г. членува в БКП и военната комисия към ЦК; след 9-и септември 1944 г. достига до поста комендант на Софийската милиция, прави и кариера в Гранични войски, но през 1951 г. е осъден на затвор заради подкупи и нелегално прехвърляне зад граница на български граждани, които впоследствие са убивани и след това обирани; Тодор Живков го реабилитира след Априлския пленум през 1956 г. и го „награждава“ с депутатство и други привилегии; умира в страшни мъки от онкологично заболяване. Главинчев ръководи и групата, която две години преди ареста на Калистрат изравя царския гроб. Ст. Богданов (1910–1986) е бивш активен участник в нелегалното комунистическо движение със завършена специална школа към Коминтерна в Москва, от 1937 г. е сътрудник на съветското военно разузнаване; съден е и престоява в затвор преди 9-и септември 1944 г.; след това е първият ръководител на Отделение „Б“ на Държавна сигурност – контраразузнаването; достига и до поста началник на следствието към ДС; през 1949 г. е арестуван и обвинен в „трайчо-костовизъм“, лежи в Бургаския и в Софийския затвори и в лагера в Белене; освободен е след Априлския пленум през 1956 г.; завързва приятелство с Благой Попов – единия от подсъдимите заедно с Георги Димитров на Лайпцигския процес през 1933 г., който след това прекарва 16 години в сталинските концлагери, преписва неговите спомени, разпространява ги нелегално, изнася ги в чужбина за публикуване; в края на живота си (през 1986 г.) проявява отново смелост и достойнство и пише саморазобличителните мемоари „Две смърти няма, без една не може“, издадени (едва) през 1991 г., в тях описва нечовешките методи за изтръгване на самопризнания, прилагани от него и колегите му непосредствено след преврата през есента на 1944 г., решителния принос на съветските съветници в ДС и МВР, инквизициите, на които е бил подложен в периода 1949–1956 г. и др.

В папка, съхранявана в Комисията по досиетата, се съдържат листа със специално формулирани въпроси за следствието срещу Калистрат – те очевидно са съставени след задържането на игумена. Въпросите са 53 на брой, разнопосочни са и се отнасят и за много митрополити (24-ти септември 1948 г.).

Много е важно да разкажем за съдържащите се ръкописно дадени от игумена обяснения по Дознание, с дата 4-ти октомври 1948 г. Става дума за 30 листа (60 страници), писани с различно мастило. След това те са преписани печатно, като печатният вариант не съответства напълно на ръкописния. Какво разказва Калистрат?

Разказва, че е на 58 г. Жена му Радка Василева Доскова е починала на 28-и август 1927 г. След смъртта ѝ „аз изпаднах в полуотчаяно състояние“, което го подтикнало към различни учения. След това описва встъпването си в едно теософско общество и в едно „смесено зидарство мъже и жени“, наречено „комасонство“, като станал член на ложата „Богомил“. Описва подробно ритуала по приемането. Седалището на теософското общество и на комасонството било в Индия. Към масонството имал отношение и неговият баджанак Франческо Рикарди, вече покойник. Споменава някои комасони в България, сред тях: Иван Стефанов, Никола Трифонов, г-жа Петрунова, арх. Сребров, проф. Николай Райнов и др. Изрично уточнява, че говори по памет, защото е напуснал комасонството преди 15 г. Под първите няколко листа с обяснения игуменът собственоръчно поставя датата 12-и септември 1948 г.

Следват няколко листа с недатирани „самопризнания“, дадени явно няколко дни след първите. Наред с отдаването си на монашество поради ранната смърт на съпругата, той разказва и за недобрата дисциплина на монасите в манастира и наличието на известно морално разложение. Някои от братята се превърнали в „истински събирачи на пари за черни дни“, като ги конкретизира: архим. Варлаам; архим. Климент Рилец (инак религиозно много добре подготвен, работлив, старателен, аполитичен); йеромонах Йосиф, монах Йоаким и др. Споменава за техни лични особености и политически предпочитания.

На отделен лист (обаче) Калистрат започва да пише подробно за Негово блаженство екзарх Стефан, Софийски митрополит: познават се от 1921–22 г., когато Стефан е избран за Софийски митрополит. Това станало още по времето на обединителния конгрес на народняците с Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков. Постепенно се сближили. „Това мое приятелство с него беше на чисто религиозна база“. Ала Стефан го подпомагал и финансово, когато имал стопански неудачи. През 1926 г. от Италия пристигнала балдъзата на Калистрат и оперна певица Елена Доскова Рикарди със своя мъж Франческо Рикарди – изгонен от Мусолини, защото Франческо бил антифашист и масон от най-висока степен. Запознал ги със Стефан заради театралната кариера на Елена. След смъртта на съпругата си съобщил на Стефан, че няма да се жени втори път и ще става монах. Стефан започнал да го взема със себе си, когато ходел на причастие в Рилския манастир. „След подстригването в монашество, което извърши дядо Стефан при старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архим. Флавиян, дядо Стефан при всяко идване в манастира показваше своето особено внимание към мен, с което издигаше моя авторитет пред братството“. По едно време Стефан дори искал да вземе Калистрат за протосингел на Софийската митрополия, но останалите синодални старци не се съгласили. След избирането му за игумен, в което Стефан нямал роля, отношенията им били служебни. Калистрат описва подробно срещите си със Стефан особено когато присъства и „американският подофицер Храбовски“. Подробно разказва и за идването на Стефан след избирането му за екзарх; на 25-и май 1946 г. – заедно с руския патриарх за 1000-годишнината на манастира, „придружен от всички митрополити и руски гости“, а специалният протокол се ръководел от Неврокопския митрополит Борис; „Патриархът бе посрещнат… при биене на всички камбани и по килим от борови вейки вървеше Патриархът до Църквата, където се отслужи благодарствен молебен. След това вечерта имаше бдение, на другия ден… официален обяд, на който присъстваха – Венелин Ганев, министър-председателят К. Георгиев, председателят на О.Ф. г. Г. Димитров, министри, патриархът… Обядът беше протоколен и строго църковно-политичен. Смятам, че трябваше църковниците да се вслушаме във внушенията, които в речта си направи тогава днешният Министър-председател, народният водач и Учител г. Г. Димитров (специално за закостенелите мозъци в църквата)“.

Спирам се подробно на тази реч на Георги Димитров неслучайно – тя е с важно значение, отбелязвано многократно от историците, при това не само църковни.

След това Калистрат продължава разказа си с други идвания на Стефан, особено за срещите му с американския представител в Съюзническата контролна комисия Мейнард Барнс (политически представител на Държавния департамент на САЩ), английския представител Окслей и др.

„Дядо Стефан е преди всичко човек с добро сърце и даже наивен. Много културен и начетен всестранно човек, с изключително дар Слово, с хубав и здрав организъм, но вследствие на невъздържание в момента разсипан. Ако беше умерен, можеше да бъде столетник“.

Калистрат определя в политическо отношение Стефан като краен славянофил и горещ русофил. „Към бившия режим той се отнасяше с явна неприязън и винаги очакваше да бъде атакуван и евентуално отстранен. Особено се страхуваше от Михайловистите на македонската организация. Той се явно възмущаваше от действията на фашистката власт спрямо партизаните и изстъпленията спрямо тях. За Германия говореше с погнуса…“. Стефан манифестирал солидарност с властта на О.Ф. Поддържал и добри връзки с чужди църкви. „Отношението му към опозицията на Никола Петков е било различно“, понякога „за“, понякога „против“. За екзарха от Рилския манастир били предоставяни и продоволствия (масло, сирене, кашкавал, месо и др.). Изобщо, сведенията, които тук дава Калистрат, имат по-скоро безобиден характер.

След това, очевидно по предварително подготвен въпросник и следвайки строга хронология (лични недостатъци на йерарсите, поведение до девети септември, поведение след това, политически убеждения, отношение към монархията, отношение към Никола Петков), задържаният игумен дава сведения за отделните владици. Например подробно описва доброто си познанство с Неврокопския митрополит Борис, с когото се познавал още преди замонашаването, като студент. „Той ме напътстваше и искаше да стане от мен добър монах“. „В политическо отношение до 9-и септември той беше с буржоазно демократично настроение и държеше на монархизма“, „с фашистката власт се държеше критично… По въпроса за евреите беше тоже против и не удобряваше изстъпленията спрямо партизаните. С германците не кокетираше, но и не ги презираше. За Русия е бил винаги, но спрямо болшевиките се държеше резервирано…“. „Всеки случай той е добър църковен политик и в интереса на църквата е готов на компромиси и затова той бе изпратен да води преговорите в Цариград с Патриаршията за вдигане Схизма и се смята, че благодарение на неговата гъвкавост се успя в това отношение“.

С Пловдивския митрополит Кирил се знаели отдавна, но „запознанството ни стана по-близко от секретарството му в Синода и от ставането му кум на моята роднина, детската писателка Вера Бояджиева, станала госпожа на Николай Фол“. Описва го с много добри думи, споменава, че след девети септември е бил задържан, но не бил съден.

След това Калистрат започва да говори за финансовото състояние на манастира, отношенията му със Светия синод по този повод, за строежа на Горхим, Вели-лак, земеделското стопанство (отдаването му на общината) и др.

След това, очевидно не по своя воля, Калистрат отново започва да разказва с подробности за честванията по повод 1000-годишнината на Рилския манастир. Тази тема, макар и да се повтаря, е важна заради сериозните ѝ последици. На 25-и май 1946 г. дошли руският патриарх с други гости, екзархът с всички български митрополити и някои епископи. „Пристигането стана на 25-и май следобед“, после имало молебен, вечерта – бдение, на другия ден – голяма служба. След това се дава обяд в присъствието на всички гореизброени плюс „г. Г. Димитров – народния водач и учител, Венелин Ганев (регент)“, Кимон Георгиев и др. „Произнесоха се много тостове, но най-характерно беше това на народния водач и учител г. Г. Димитров (за закостенелите мозъци в църквата и че те ще трябва да разберат, че е ново време и докато е рано да се ориентират за доброто на самата църква)“.

На нов лист и с друго мастило Калистрат разказва за събора на християнските братства през м. август 1947 г., като препредава речите на митрополитите, гласуването на резолюция и т.н. Продължава с подробности за други посещения на владици, на епископ Андрей и пр.

Целият собственоръчен текст с почерка на игумена Калистрат, включен в този том след задържането му, разкрива според мен следните особености: почеркът е висок, строен, леко наклонен надясно; мастилото на различни групи от страници е различно; очевидно е, че отделните групи от страници представляват комплектовани листа от различни разпити по различно време. Отново ще спомена, че след ръкописните „самопризнания“ откриваме и печатна версия, която е съставена вероятно за улеснение при бъдещо четене. Вече споменах, че има известни разлики между печатния и ръкописния вариант. При цитатите по-горе съм ползвал ръкописния вариант.

Такова забелязване и уточнение е важно, доколкото разкрива основния юридически похват на всяко тоталитарно правосъдие, подчинено на предварително взето решение за бързо осъждане и въдворяване в затвор особено когато иде реч за политически престъпления, т.е. когато едно лице следва да бъде осъдено само заради инакомислието си, без да е извършило криминални прояви. Инакомислието – това е най-страшната заплаха за всяка диктатура, по-страшна от огнестрелното оръжие. Типологията е универсална, тя разкрива сходни черти, независимо дали става дума за наказателни процеси, проведени през Средновековието, преди 9-и септември 1944 г. в България, или след тази дата. Двете фази на наказателната процедура съдържат типични похвати, подчинени на бързото постигане на крайната цел. По време на предварителното разследване на всяка цена трябва да се постигнат „самопризнания“ в писмена форма; това е така, защото в съдебната фаза е меродавна конструкцията, че прочитането на писмени признания от разследването е достатъчно за осъдителна присъда. Ето защо методите за „постигане“ на самопризнания на следствието са всепозволени: физическо насилие, психическо насилие, обещания за облаги, включително и при съгласие за сътрудничество и доносничество, манипулиране на роднини и други близки хора. Най-често методите са комбинирани. Всичко това улеснява безмерно съдебната фаза: обикновено подсъдимият декламира признанията си от разследването, а ако откаже – съдът прочита протоколите с признания от досъдебната фаза – това е достатъчно за постановяване на осъдителна присъда. Допълнителна „гаранция“ за безпрепятствено протичане на съдебното заседание е присъствието в „публиката“ на следователите и оперативните работници, провеждали разпитите, докато други лица не могат да присъстват. Всички останали подробности, съдържащи се в гласни, писмени или веществени източници по време на съдебните заседания, се явяват едни досадни подробности.

Показателно в това отношение е Предложението на министъра на вътрешните работи Ан. Югов и пом.-министъра (за ДС) Р. Христозов от 3-ти август 1949 г., отправено до Секретариата на ЦК на БКП. Поводът е вземане на мерки за демократизирането на БПЦ, а мерките включват: персонални промени в Синода; отстраняване на непокорни владици чрез промени в границите на митрополиите, въвеждане на пределна възраст или по медицински причини; издигане на ключови църковни позиции на доверени духовници и миряни, включително и за игумени на трите най-големи манастира; „да се обърне внимание по подготовката на истински ОФ духовни кадри“; да се ускори разработката срещу лица, засечени като чужди агенти с цел демаскиране и обезвреда; „да се пристъпи към избиране на екзарх или патриарх, ако това е необходимо“, като за вероятни кандидати се сочат врачанският митрополит Паисий и пловдивският митрополит Кирил, като „се предпочете онзи, който ще вземе по-големи ангажименти за демократизиране на църквата“.

А година преди това, на 21-ви юли 1948 г., Политбюро на ЦК на БРП (к) взема Решение № 132, в чиято точка 10 четем: „да се подведе под отговорност Калистрат и се вземат специални мерки срещу дъновистите, баптистите и другите религиозни секти, които вършат вражеска пропаганда и шпионаж (отговорен Христозов)“. Това решение, което още веднъж доказва предопределеността на съдебните процеси срещу всяко неудобно лице, е взето от Г. Димитров, Тр. Костов, В. Червенков, Д. Терпешев, Г. Дамянов, Вл. Поптомов и Р. Христозов.

Ще посоча още едно документално доказателство за тази предопределеност. На 28-и май 1955 г. началникът на отделение „Духовенство“ при ДС оформя строго поверителна справка, в която подробно описва броя на оперативните работници по тази линия, кадровото състояние на православното духовенство по това време (брой владици, архимандрити, свещеници, храмове, манастири), работата срещу духовенството (оперативни разработки, агенти, информатори) и пр. В лоша светлина е обрисуван бившият екзарх Стефан, а покрай него и архим. Калистрат, осъден „по легионерския процес, състоял се през 1948 г.“. Нещо повече, противодържавната дейност на Калистрат била ръководена от Стефан: „през 1945 г. Стефан с помощта Калистрат изградил секретна организация по линия на църквата, в която включил почти всички епископи и архимандрити, със задача, от една страна, да провежда официална църковна дейност, а от друга – неофициалната такава за съпротивление срещу властта“. По подобен начин са обрисувани много бивши и действащи духовници.

За мен няма никакво съмнение, изследвайки детайлно оперативните разработки, предварителното следствие, съдебните заседания и следзатворническия период на архимандрит Калистрат, че спрямо игумена е задействана цялата палитра от прийоми. Типичен похват са непрекъснатите разпити в продължение на денонощия, при които следователите се сменят един след друг, а задържаният обвиняем стои прав, принуден да отговаря на едни и същи въпроси в продължение на дни и нощи, докато подпише исканите „самопризнания“ – изнемощял от глад и жажда, от физически изстъпления и на прага на изцеждане на жизнените сили. Жаждата е особено коварен прийом за мъчения. Безброй са сведенията за ползване на рафинирана жестокост, граничеща със садизъм, включително с използване на кучета-зверове, при разпити на политически врагове. Дори при завръщане в килията разпитваното лице често е заставяно да стои в продължение на часове пред стената с вдигнати ръце, което след час води до усещане на непоносима болка. Често задържаните са извеждани извън затворите, за да копаят своя гроб, и в последния момент след командата за разстрел са „помилвани“.

И още нещо, което не бива да пропускат изследователите на архивите. Как да си обясним наличието на два вида писмени „признания“ от провежданите следствия? Едните – собственоръчни, писани с мастило и с ръката на задържаното лице, а вторите – най-често в печатна версия от пишеща машина, в едни от случаите, подписани накрая от обвиняемия, в други случа – неподписани. Отговорът е елементарен: печатният вариант улеснява механиката на „производството“ – съдиите много лесно четат печатния текст, за разлика от ръкописния. Това е и причината в делото срещу Калистрат да откриваме и двата вида писмени следи, макар и съдържащи известни разлики в своето съдържание. Ще напомня и константната практика по време на следствието многократно да бъдат унищожавани и разпокъсвани от страна на следователите саморъчните показания на задържаните лица, когато те не удовлетворяват фалшивата обвинителна теза, докато в крайна сметка не се постигне нужното съдържание. Ролята на съветските съветници, кооптирани към органите на МВР и ДС с цел пренасяне на необходимия „опит“, е изключителна.

В справка от основното действащо лице по време на следствието (Ал. Георгиев – инспектор при следственото отделение на ДС) от 14-и октомври 1948 г. е подчертано как е проведено следствието срещу Калистрат. Тази подробна справка намирам за изключително важна, тъй като съобразно своето предназначение за постигане на крайната цел на репресията систематизира изпълнените задачи от следователите от ДС. Тя съдържа биография на Калистрат (живял е в с. Бояна след сключване на брак); не е имал връзки с цар Борис ІІІ, но след неговата смърт се сближил с княз Кирил и царицата, които всеки месец идвали на гроба.

„При вдигане тялото на царя по Великден през 1946 г. Калистрат като игумен… се противил на органите на властта. Това той е направил, ръководен от своите монархофашистки разбирания. След преместването на тялото във Враня, той казал на царицата: „Власт, която се страхува от мъртъвци, е слаба власт.“ Описва се подробно и противопоставянето му срещу „др. Богданов и Главинчев“, когато дошли в Рилския манастир през пролетта на Великден 1946 г. за вдигане тялото на царя.

Връзките му с чужденци били основно с англичани и американци, тъй като бил „франкмасон и монархо-националист“; близък бил с ген. Блънд (англичанин от контролната комисия), майор Кобл (офицер от американската военна мисия) и подоф. Храбовски (също от американската военна мисия).

В заключение се посочва, че за „финансовите злоупотребления в манастира“ се извършва финансова ревизия и се води отделно следствие от „стопанската милиция“.

Много лични телеграми и писма, включително от чужбина, застрахователни полици и пр. се съдържат в края на този том от оперативната разработка.

Бих искал да подчертая, че системата „оперативна разработка – следствие – съд“ трябва да се разглежда в нейното триединство: тя е подчинена на скоростното изпълнение на поставена предварително задача за осъждане на задържаното лице по политически обвинения, включва градиращ мащаб на постепенни самопризнания, насочени към целта да се подпише задържаното лице още по време на оперативното дело и следствието под направените признания, тъй като съдебната фаза ще се „задоволи“ с елементарното им препрочитане, а по възможност – с говоримото им преповтаряне от подсъдимия, за да бъдат автоматично пренесени в мотивите и диспозитива на задължителната осъдителна присъда. Струва ми се, че в това отношение репресиите срещу рилския игумен Калистрат са показателни, тъй като разкриват всички средства и методи на институционалното поведение на държавната машина, насочена срещу инакомислещите: вербална репресия, физическа репресия, копирани от съветската машина методи чрез назначените специално за това съветници в новите български репресивни държавни органи.

Следствие

Ала нека разкажа накратко и за проведеното следствие, защото то се явява едно елементарно „обличане“ в законова форма на всички „резултати“, получени от оперативната „разработка“. (Ще спомена, че винаги ме е възмущавала думата „разработка“, когато става дума за организирана държавна дейност; тази дума има своето неизкоренимо битие до днес – за огромно съжаление на академичната общност от областта на сигурността, за преподавателите по т.нар. ОИД, оперативно-издирвателна дейност, в Академията на МВР и в други учебни заведения, а съжалението е най-голямо заради непроменената от седем десетилетия практика на т.нар. оперативни служби в България.)

Разрешението за образуване на следствие срещу архим. Калистрат е с дата 2-ри август 1948 г., а обектът е уличен в следното: „Развива вражеска противонародна дейност и поддържал връзки с легионерския център“. Налице е и резолюция „Разрешавам“.

На 20-и октомври 1948 г. инспекторът при следственото отделение на ДС Александър Георгиев (това е скрепено със съгласието на началника на отдел 4-ти, т.е. следствието, Ст. Богданов) предлага архим. Калистрат да бъде предаден на съд по чл. 99-г, ал. 4; чл. 99-б, ал. 2 и чл. 98, ал. 2 от Наказателния закон.

Откриваме и протокол за обиск в помещението на игумена в манастира от 29-и юли 1948 г., „съгласно нареждане на др. министър на вътр. работи“, а Ст. Богданов ръководи групата. С дата от другия ден, 30-и юли 1948 г., откриваме протокол за личен обиск на игумена, извършен от милиционер от Рилския манастир, като са иззети очила и др. под.

На 31-ви юли 1948 г. оперативен работник извършва обиск в дома на Елена Василева Доскова (сестра на починалата отдавна съпруга на Калистрат) в нейно присъствие, иззети са албуми, снимка, една златна монета от 1882 г. и др.

Има и опис на намерените „лични сметко-разписки на игумена“, датата е 31-ви юли 1948 г., те веднага срещу подпис са предоставени на финансов инспектор. Следва протокол от 31-ви юли 1948 г. от Комисия с участие на монаси и цивилни лица за отваряне на частната каса на игумена в стая № 82, с опис на иззетите банкноти.

Всичко сред материалите от следствието е подчинено на строга подредба. Одобрен е План по сл. дело № 2084/1948 със срокове и отговорници, а крайният срок е фиксиран за след двадесет дни: 20-и август 1948 г.! След това е приложен План за разпит на архим. Калистрат. След него – План за документиране на агентурните материали, както и План за следствени мероприятия. Откриваме следния израз: „Да се отпочне непрекъснат разпит на подследствения (по 16 часа на денонощие), като на следователя Георгиев се придаде и следователя Бочо Петров“, при стриктно разпределение на работата (!). А накрая – срок за свършване на следствието: 15-и септември 1948 г.

Следва подписана в София от задържания в килиите на ДС Калистрат Декларация с дата 2-ри август 1948 г., съдържаща данни за самия него и придружена от две снимки след ареста. Калистрат описва подробно, че е роден на 28-и ноември 1891 г. в с. Бобошево; в момента е игумен; други професии: търговец и земеделец; в кои политически партии е членувал: Прогресивно-либералната партия 1912 г., гр. Дупница – Драган Цанков; вдовец; баща: Васил, майка: Катина; братя и сестри: Михал, Нако, Йорданка Грънчарова, Люба Драганова, Симка Манушева; трима най-близки приятели: екзарх Стефан І, архимандрит Евгений (игумен), д-р Боян Лекарски; какво недвижимо имущество притежава: 25 дка; социален произход: едро селски; пътувания в чужбина: Белгия, Русия, 1912-13-14 г., общо три години с цел – следване; в кой полк е служил: Ш.З.О., набор 1891; образование: висше; езици: френски и италиански; отличителни белези: среден ръст, кестеняви очи, бяла брада.

След време, когато обобщава своята работа по следствието, следователят ще допълни накрая на делото върху гърба на последния лист: резултат – на съд; дата – 14-и февруари 1949 г.; основание да се достигне до този резултат – показания на лицето.

Така започват десетките страници с протоколи за разпити на игумена Калистрат. Тези купчини от страници имат смесен характер – някои от тях са ръкописни, други са печатни. Първият протокол за разпит е от 10-и август 1948 г., следващият носи датата 13-и август 1948 г. и т.н.

Ще систематизирам накратко, дори с риск от повторение на информация, някои от обясненията на игумена пред следователите. Това е необходимо, за да забележим постепенната промяна в „процесуалното поведение“ на задържаното лице, както и смесването на истински факти с откровени измислици, вложени в неговите „самопризнания“.

Ето какво разказва Калистрат на 10-и август 1948 г.: „На 58 г. Произхождам от богато търговско семейство. Основното си образование завърших на село, прогимназия в гр. Дупница, а гимназия (първа Соф. мъжка) в София. След завършване на гимназията заминах да следвам в Белгия, в гр. Анверс, в търговската академия“. След три месеца се върнал заради Балканската война, бил взет войник в Софийския крепостен батальон. Участвал във войната като артилерист в крепостта. След войната заминал да продължи образованието си в гр. Лиеж, Белгия, в търговския отдел на правния факултет. Изкарал първата година и през лятото на 1914 г. се върнал и бил мобилизиран в Ш.З.О. – София, която завършил през юни 1915 г. След това служил в Първи софийски артилерийски полк, след 2–3 месеца станал кандидат-подофицер, а след обявяването на войната през ноември 1915 г. е изпратен в Дедеагач в батарея като брегова охрана. Там бил до края на войната, като израснал до чин поручик. След войната започнал търговия. През 1919 г. се оженил за Радка Василева Доскова, която била учителка в София. Започнал търговия с вино на едро и дребно, имал склад в с. Бобошево, после станал представител на акционерно дружество „Наслада“ от София за търговия със спиртни напитки в Дупнишка околия. През 1923 г. започнал и търговия с тютюн като закупчик на холандското дружество „Холтаб“ със седалище в Пловдив. Изкупувал в района на гр. Неврокоп.

След смъртта на жена му през 1927 г. преустановил търговската си дейност. За кратко работил при своя баджанак Франческо Рикарди, който търгувал със земеделски препарати.

„През 1934 г. постъпих послушник в Р. манастир и се записах в Богословския факултет. През 1937 г. завърших университета и станах монах в Рилския манастир на 13-и март 1938 г. Същата година на 13-и юли станах йеродякон, а на 14-и юли станах йеромонах. През 1939 г. ме назначиха за главен иконом на манастира. Такъв останах до 20-и ноември 1944 г., когато след въстанието на 9-и септември 44 г. бях избран за игумен на Рилския манастир. На тоя пост бях до задържането ми“.

По време на следващия разпит обаче Калистрат започва да „признава“ националистически уклон. Баща му починал през 1921 г. По преврата на 9-и юни 1923 г. бил мобилизиран в София и вземал участие в нощните патрули. По време на септемврийските събития през 1923 г. бил в неврокопското с. Сатовча заради търговия с тютюн, там бил мобилизиран като помощник-комендант на селото, но не е взимал участие в арести и дори не е чувал за арести. При вливането на Обединената партия в Демократическия сговор на проф. Ал. Цанков станал член на Сговора, тогава живеел в софийското с. Бояна. След преврата на 19-и май 1934 г. се отдал на църковна дейност.

Постепенно протоколите за разпит започват да се „попълват“ с все по-саморазобличителни признания. Поддържал политиката на монархията. „Всеки месец на 28-о число те (Кирил и царицата) идваха в манастира за извършване на панихида…“. Това дало възможност на Калистрат да върши някои ходатайства пред Кирил. Признава и че на референдума гласувал с празна бюлетина. Към промяната на девети септември имал резервирано отношение. Имал негативно отношение към смъртните присъди пред т.нар. Народен съд, „особено за Багрянов“. Описва сблъсъка с Богданов и Главинчев по повод вдигане тялото на царя. „Признава“ и разговора си със секретаря на гимназията в с. Рила и думите си срещу новата власт. „Признава“ своето спречкване с манастирския ОФ-комитет и с новоназначения манастирски народен съвет. „Признава“ за думите си срещу национализацията на манастирските имоти, а дори с цел уронване престижа на властта говорел вицове: „Така ние сме говорили за г. Добри Терпешев защо се казва Хасан Ага и за образованието му и др. Също сме говорили за г-жа Цола Драгойчева, че е първата жена на България и зад нея стои целият български народ, с което искахме да я осмеем и др. Говорихме също вицове срещу ОФ. Такъв е например следният: отишъл един опозиционер на будката да си купи О.Ф. вестник. Будкаджията му казал, че вече няма О.Ф. Купувачът се върнал още няколко пъти да иска вестници. Будкаджията най-после му казал ядосано: нали ти казах, че няма О.Ф., защо идваш пак? Купувачът отговорил: та аз нали затова идвам, за да чуя, че няма вече О.Ф. и да ми олекне“.

Ала по-категоричните „саморазобличения“ продължават при следващ разпит. Съобразно телеграма на Светия синод до всички ставропигиални манастири се нарежда да бъдат проведени избори за игумен. На 20-и ноември 1944 г. бил избран, а изборът бил одобрен от Синода. Предишен игумен бил Натанаил, който „се уволни и напусна манастира“. Заменил част от монасите и другия персонал, като назначавал „фашисти“, а при съкращенията през 1948 г. уволнявал „предимно прогресивните служители“. „За главен иконом на манастира аз представих монах Антоний“. С него се запознали през 1942 г. в Пловдивската семинария, където Антоний учел. После го видял при дядо Стефан, който го изпратил в Рилския манастир като послушник. След това Антоний отишъл в казарма, след нея станал монах. Бил способен, пишел по философски теми. Но Антоний се „качил на главата“ на Калистрат с бохемския си начин на живот. „Признава“, че е прекалявал с гостоприемството си на влиятелни лица. Споменатият довереник на Калистрат йеромонах Антоний е роден през 1921 г. в с. Павелско, Смолянско, като първенец на випуска семинаристи през 1942 г. впечатлява екзарх Стефан при произнасяне на словото. Ив. Хаджийски пише: „Като войник през 1943 г. в гр. Велес е арестуван за нелегално изнасяне на оръжие за македонските партизани, по убеждения е бил анархокомунист и е участвал в нелегалната военна група на видния дупнишки комунист Георги Чапрашиков…“. Игумен Калистрат дори е водил разговори с американския майор Кобъл, който е професор по история, за подсигуряване на стипендия за Антоний с цел специализация по философия и история. След заминаването за Швеция през пролетта на 1948 г. „чрез приятелските връзки на архим. Калистрат с влиятелни фактори в чужбина йеромонах Антоний Гащев заминава за Южна Америка, установява се в Чили, създава свое семейство, има две деца и наскоро след това умира“ (Ив. Хаджийски).

На следващ разпит Калистрат започва „признания“ за близост с англичани и американци. Дори гостувал във вилата на генерал Блънд в София и другаде. Разказва и за някои от по-важните стопански начинания на манастира. Например „Дестилация „Горхим“ – за обработване на дървени отпадъци, производство на дървени въглища, катран, оцетна киселина, спирт и др.“. С чужденците говорил за статута на Църквата при новата власт, за симпатиите си към Никола Петков и пр. С тези свои срещи бил злепоставял властта и увреждал държавните интереси.

С най-големи подробности разказва за срещите си с „подофицера Храбовски от Американската военна мисия в София“, като присъствал на срещи между него и екзарх Стефан. Храбовски го запознал през лятото на 1946 г. с водача на легионерите Илия Станев. Започнали с Илия Станев под чужда диктовка да създават център за борба с властта. Следват подробни „самопризнания“ в този смисъл и на споменатия Илия Станев. Откриваме и разпити на Илия Тодоров, работил като мобилизиран офицер към чуждите мисии в София, той също бил вербуван от тях. 27-годишният студент Петър Петров също „разказва“ за легионерския център.

Следват разпити на някои служители в манастира за лошата кадрова политика на игумена и неговата особена неприязън към манастирския ОФ-комитет. Разпитан е дори млад монах на 26 г. от с. Ресилово, който е бил прислужник на игумена и почиствал стаята му; според него игуменът си носел от София опозиционни вестници и ги четял. Разпитан е и един дупнишки свещеник с лоши сведения за Калистрат. Откриваме и разпит на секретаря на Рилската гимназия, който потвърждава показанията на милиционера: „Когато се изразяваше за имотите и положението, на игумена устата му трепереше и бе посиняла. Неговите думи бяха казани с извънредно голяма злоба към отечествено-фронтовската власт. Игумена го познавам още като съученик в Дупница, който като дете на богати родители винаги странеше от нас, по-бедните. Харчеше безогледно, защото имаше. Баща му беше кръчмар на едро в Бобошево“.

Разпитани са и двама от манастирските шофьори за пътуванията на игумена. Разпитан е и архим. Климент (Серафимов Кучеров), роден в гр. Одеса, Русия, през 1900 г., живущ в Рилския манастир – той имал известни разногласия с Калистрат по повод манастирското управление. Живеел в Рилския манастир от 1922 г. и имал богословско образование. Несъгласията му били по повод посрещанията на манастирските гости – някои се посрещали богато, други – бедно. Дори като библиотекар през април 1947 г. подал специален рапорт заради несправедливо разпределение на дървата, поради което дори бил свикан манастирски събор. Всъщност противоречията между тях били по повод проведения избор за игумен, защото Климент държал на стария Устав, според който игумен се избирал за срок от три години, а не пожизнено. Разказва накратко и за обстановката около изваждането трупа на царя, а разпитът е от 21-ви август 1948 г.

Разпитан е и архим. Варлаам, който е бил съперник на Калистрат при избора на игумен. Той разказва за наличието на известно противопоставяне на монасите през лятото на 1943 г. срещу тогавашния игумен Натанаил, който сам разрешил, без да ги пита, починалият цар да бъде погребан в манастирската църква.

Откриваме и разпити на архим. Сергий (Симеон Марчевски от гр. Тула, СССР, роден през 1878 г.), също монах в Рилския манастир. Той разказва лаконично за гроба на царя и за тежкото положение на манастира, когато неговата гора била национализирана през 1947 г. Описва Калистрат като инициативен: направил кокошарник в м. Пчелина; по негова идея бил построен тютюневият склад в гр. Дупница; комасирал раздробените манастирски земи в Дупнишко чрез специален закон; построил гатер. Разказва дори за плановете на Калистрат да строи електрически инсталации при Рибните езера и пр.

Телеграма до министъра на индустрията срещу изземването на манастирски инвентар, март 1948 г. Архив на Рилския манастир (публикува се за първи път)

Ще отбележа и много важната очна ставка между Калистрат и споменатия по-горе легионер Илия Иванов Станев, проведена от двама следователи на 30-и ноември 1948 г. Станев „признава“ за участие в конспирация срещу Отечествения фронт с ангажимент на игумен Калистрат, а всичко се вършело под англо-американски натиск. Обаче на първия въпрос към Калистрат дали познава човека срещу него, той отговаря: „не мога добре да си спомня дали го познавам“, а след това много кратко разказва за срещи със Станев и Храбовски в манастира. На очните ставки с Илия Станев органите на ДС възлагат големи надежди, доколкото става дума за един от водачите на легионерската организация, която след 1938 г. се разцепва и той поема водачество на едното крило. Станев след 1944 г. също е осъден.

В материалите откриваме доказателства за енергичните опити на Светия синод и лично на екзарх Стефан І за освобождаване на задържания игумен. В основата им, разбира се, са били и изключително близките лични отношения между екзарх Стефан и Калистрат.

Ето хронологичната подредба на молбите на Светия синод.

На 31-ви юли 1948 г. Светият синод изпраща писмо до Дирекцията на изповеданията към външно министерство, което започва така: „Св. Синод получи сведения, че на 29 юли т.г. сутринта след божествена служба игуменът на Рилската св. обител Високопреподобният Архимандрит Калистрат е бил задържан от милиционерския комендант на столицата г. Веселин Георгиев и са били запечатани манастирските канцеларии“. След това Светият синод моли министерството да ходатайства пред компетентните органи да му се съобщи по възможност какви са причините за задържането, да бъде ускорено разследването и да бъде освободен Калистрат. Писмото е подписано от Доростоло-червенския митрополит Михаил поради отсъствие на екзарх Стефан.

След шест дни, на 6-и август 1948 г., Светият синод изпраща официално две писма. Едното е до министър-председателя Георги Димитров и в него се изразява изненадата от задържането на Калистрат, като се подчертава: „Св. Синод, който твърде отблизо познава тоя свой подведомствен, има убеждението, че той не би могъл да има провинения, които да налагат взетите вече срещу него мерки“. Обяснява се, че задържаният неотдавна е бил на продължително лечение в университетска вътрешна клиника, и отново се отправя настоятелна молба Димитров да разпореди Калистрат да бъде настанен в Драгалевския манастир край София, „да се привърши в най-късо време разследването и задържаният да бъде освободен“. В същия ден Светият синод изпраща писмо и до подпредседателя на МС и министър на външните работи Васил Коларов, съдържащо изрична молба за съдействие първото писмо до Г. Димитров да му бъде предадено, а отделно от това и самият Коларов да съдейства за освобождаване на игумена. Върху двете писма има еднотипни резолюции с еднакъв почерк, трудни за разчитане, с кратко указание да се имат предвид по следствието срещу Калистрат, което да се ускори.

Откриваме и две по-кратки писма от външно министерство до МВР и до Дирекцията на милицията, от които е видно, че първите две писма на Светия синод заедно с медицинското свидетелство са предадени за доклад на подпредседателя на МС Трайчо Костов.

Ала следствието продължава, нови документи се подреждат във втори том. През декември 1948 г. Светият синод изпраща писмо до МВР с въпрос дали Калистрат има тежко заболяване, но получава отговор, че бившият игумен е добре и няма нужда от основен медицински преглед. Съдържа се и писмо от Следствието до Софийския областен прокурор, в което е уточнено, че в ареста на ДС са Калистрат и Елена Василева Доскова от София, като ДС моли прокурора да разреши задържането им за десет дни, а после моли за продължаване на ареста с още двадесет дни. На 30-и октомври 1948 г. Софийският областен съд с председател на отделение Н. Лютов разрешава на началник на отдел в ДС да се продължи задържането на двете лица с още двадесет дни. Очевидно е, че едновременно с Калистрат е задържана и сестрата на починалата му съпруга.

Саморъчните „признания“ сгъстяват своята окраска, страниците са десетки. Калистрат описва дейността си по построяване на тютюневия склад в Дупница и взаимодействието с кмета Давидко Янев по този повод в продължение на две години. (Давидко Янев е брат на депутата от с. Стоб, Дупнишко, Сотир Янев, убит от комунистическа наказателна бригада пред адвокатската му кантора в София през април 1943 г.). Игуменът е създал и манастирска кооперация „Св. Йоан Рилски“ с хотел-ресторант към нея. „Моят син, който беше във военното училище и бе произведен в 1942 г. подпоручик 29 януари и впоследствие загина от експлозия в Банки на 23 март 1942 г.“.

„Аз на 28 декември 1944 г. заех игуменското място“, пише Калистрат. Ала „връзките“ му с „фашисткия режим“ се „задълбочават“. Самопризнанията са удивителни по посока на най-дълбока вражеска дейност: при подбор на манастирския персонал; при срещите си със „звенари, земеделци, широки социалисти и независими“; тази политика „аз следвах с откритото съгласие и поощряване на дядо Борис Неврокопски и мълчаливо на дядо Стефан“; попаднал под влияние на английското разузнаване…

Отново описва честванията на 1000-годишнината на Рилския манастир: „Наистина Г. Димитров напусна храма демонстративно при пеенето на ектенията за царя и семейството. До това време Върховната църковна управа му беше направила тази ектения и дякона на руския патриарх я произнесе по стария руски образец, както знаете, той е 70-годишен старец. Тези ектении след този инцидент бяха поправени в новото положение не за царя, а за народното правителство и народа“.

След това игуменът бил въвлечен на работа и с американците, започва и връзка със звенари. Говори и за владиката на Неврокоп Борис и неговите връзки с ВМРО и настроенията срещу комунистите, като в манастира си правел срещите. Калистрат „споделя“ и подробности за монаси и цивилни лица, питат го за посещения на Трайчо Костов, Петко Кунин, Титко Черноколев. Задържаният споделя подробности за настроенията в Синода, за срещите си с царицата и пр. „Признава“ шпионство в англо-американска полза и издаване на политически сведения. „До тук изложеното е ясно, че аз съм провел една вредителска дейност от широк мащаб…“.

„Самопризнанията“ са на десетки страници, със собственоръчен почерк, отново групирани и наслагвани, на някои места е писано със синьо мастило, на други – със зелено мастило, с молив и пр. Документите по следствието са изпълнени със схеми, стрелки, подчертавания от страна на следователите от ДС в търсене на връзки на обвиняемия.

На 24-ти ноември 1948 г. е съставен Протокол за здравословното състояние на Калистрат, подписан от д-р Андреев и д-р Петков, удостоверяващ наличие на високо кръвно налягане и захарна болест. Бил лекуван с инсулин. В заключение се препоръчват допълнителни изследвания.

На 7-и декември 1948 г. е изпратена строго поверителна справка от следовател Ал. Георгиев до помощник-министъра на вътрешните работи за проведеното следствие против Калистрат. Отгоре е поставена резолюция с указание да се докладва на министъра, както и нова, по-голяма резолюция: „Да се отпечата в 4 екземпляра и се пратят на др. др. – Димитров, Тр. Костов, Коларов, Югов“. Откриваме и Акт от 1955 г., т.е. с много по-късна дата, от който е видно, че са унищожени „излишни материали“, които са се съдържали по следственото дело.

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград и в Академията на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на книгите: „Образуване на досъдебно производство – актуални проблеми“ (2015), „Доказателствени средства в наказателното производство – същност и видове“ (2006), „Предмет и тежест на доказване в наказателното производство“ (2008), „Секторът за сигурност в процес на трансформация: критични разсъждения“ (в съавторство, 2014) и др. Публикува текстове и на историческа тематика. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От ноември 2014 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка от този пост през март 2015 г.

Още по темата:
Веселин Вучков, Рилският игумен Калистрат и неговата Via Dolorosa (I)