0
4217

Рилският игумен Калистрат и неговата Via Dolorosa (I)

Или как роденият в с. Бобошево монах извървя своя честен път на болката

Игумен Калистрат с поклонници, 40-те години на ХХ в., снимка: архив Борис Цацов (публикува се за първи път)

Когато разказвам някому, че около Рилската света обител очите ми са виждали най-красиво обагрената есен, това е свързано със спомен: изживяно детство в неповторимата Рилска долина, талантливо описана от литературния патриарх Иван Вазов, роден дом, родители, приятели, игри. И, разбира се, Манастирът – Рилският манастир!

Тук с моите връстници слушахме чудните притаени разкази за Рилския светец Йоан; тук за първи път се вглеждахме в Космоса през малкото синьо кръгче, „закачено“ високо над нас на върха на леко плашещата ни 24-метрова манастирска магерница, наподобяваща шишарка с многобройните си арки и преобразила се в първия ни детски телескоп към звездите, без да подозираме дори за строителния гений на Алекси Рилец, ненадминат и в модерна Европа; тук детските ни очи „шареха“ върху глобуса на Неофит Рилски в манастирския музей, подмамващ ни към непознати земи и приключения.

Ето защо чувствам не само дълг, но и потребност да разкажа за игумена Калистрат. Искам разказът да възкачва стъпалата на житейския път на този достоен човек. Ала не само това: през този разказ ще открием щрихи от съдбата на нашето Отечество за половинвековен период – от 1910 г. до 1960 г. Калистрат преживява много лични драми, вкл. преди замонашаването, които биха изтръгнали от живота мнозина. Ала нека се опитаме да проследим и пътя на България, особено след преврата на 9-и септември 1944 г., когато един нов тоталитаризъм, привнесен от Изток, потапя родината ни в океан от несвобода. И в океан от войнстващ атеизъм. Всичко това може да бъде сторено през разказа за 67-годишния живот на архимандрит Калистрат. Ще изградя текста си върху документална основа от български архиви и върху научни публикации, за да го предпазя от слухове и избледнели спомени.

Роден край, семейна среда, образование

Ако има обстоятелства, които да предопределят житейското поведение на Никола Наков в зряла възраст, това са несъмнено родният край, семейната среда и образованието. Тези три обстоятелства са преплетени, разбира се, както се случва с всеки човек в сложния процес на възпитание. Нека се спра накратко на всяко едно от тях.

Той е роден в с. Бобошево, разположено по бреговете на р. Струма в Югозападна България (селото е обявено за град през 1981 г. на една дата с Правец). Селото е разположено на кръстопът с важно стратегическо значение, тъй като тук се пресичат два пътя: единият – от София и Самоков през Дупница за Малешево и Брегалница, другият –  от Бяло море, Солун и Серес по струмската долина за Кюстендил, София или Самоков. Това са били важни артерии в продължение на векове, дори днес да са отслабили своето значение. По тази причина Бобошево има сравнително развито земеделие, а особено в края на XIX и началото на XX век се разрастват лозарството и винарството. След балканските войни и Първата световна война силно развитие има производството на тютюн. Занаятчийството също било добре представено, особено в годините около Освобождението през 1878 г., когато дюкяните били разположени на чаршията, наричана още „Варошо“ (по сведения на родения тук историк Иван Кепов). Постепенно се изградили и мелници, дараци, тухларница, халваджийница и др. Още в турско време местните хора изпратили молба до средището София да им се позволи откриване на седмичен пазар – това било разрешено, а след Освобождението за пазарен ден се установил четвъртък.

Едно интересно обстоятелство допринася за относителната свобода на местното население в пределите на Османската империя. Властващият през втората половина на XVI век османски султан Селим ІІ поднесъл с. Бобошево (заедно с някои махали) в дар на своята дъщеря Исмихан (съпруга на великия везир), като освободил раята от редица данъци, включително еничарство. Някои автори отнасят този жест още към завладяването на Балканския полуостров през втората половина на XIV век от султан Мурад І, известен и като „Богоподобни“. Жилищата на местните били обявени за неприкосновени, като дори на османските сановници и служители било строго забранено да нахлуват и влизат силом в имотите на раята-християни. Всичко това било препотвърдено с ферман на султан Махмуд ІІ през 1821 г.

Ето какво отбелязва в своите пътеписи през 1662 г. известният пътешественик Евлия Челеби, минал тъдява: „Бобошево има петстотин покрити с тръстика и керемиди невернишки къщи. Намира се под надзорничеството на дупнишкия управител и е от изключените от канцеларията и забранени за влизане вакъфи… Понастоящем неговите мютевелии са синовете на Ибрахим хан. От тяхно име се управлява от личен човек, който е войвода. Лозята и градините на този кът са обхванали околността му от връх на връх, на два часа разстояние. Има всичко девет хиляди души българска рая. Специално за мютевелията в този град има един месджид, един дворец, и то твърде голям; има и около петдесет дюкяна. Има и един безименен манастир, наречен „бина“ (постройката). Тук веднъж през седмицата, в неделя, става пазар, на който се събират да продават и купуват няколко хиляди души от околните и от по-далечните места. Между нещата, с които се слави този град, е вкусното като масло сирене, подобно на топеното сирене от крепостта „Кемах“. Градът е разположен сред плодородна земя и от всички страни е обкръжен с реки и обработени ниви. След като протекат през широка околия, двете малки реки минават под един изкусен мост с пет пролеза и се смесват с голяма река Рума (Струма)“. А ето какво пише през 1891 г. в свой очерк за поречието на р. Струма известният етнограф Васил Кънчов: „За 2 часа се стига от Пастух до с. Скрино, от дето долината се разширява доста много и е много добре обработена. По наклонените върхове са посадени лозя, а ниско долу до реката се разстилат кукурузени и тютюневи нивя. На края на долинката на десния бряг на реката лежи с. Бобошево с 1700 жители. Сичката Клисура се изминава за 3 ½ часа време“.

При наличие на подобни привилегии е обяснима липсата на каквито и да било турци в селото, освен чауша и 4–5 заптиета. Ето защо населението пазело непокътната своята българщина, както и своите обичаи и нрави, а всички били предпазени от турско и от гръцко влияние. „Поради това то и запазило своя дух на самостойност и независимост, на смелост и решителност – черти, с които то се отличава и днес“, ще напише след години (1935) Ив. Кепов.

Ала и духовната и религиозната дейности не били подценени. Вече е почти безспорно, че живелият в края на IX и в началото на X век български светец Йоан Рилски е роден в бобошевското с. Скрино и се е замонашил в местния руенски манастир „Свети Димитър“. Тук била устроена и библиотека, развито било монашество, свиквали се събори, а след средата на XIX век се получавали и цариградски вестници. Бъдещият монах Калистрат също се родил в това землище, а след десет века ще поеме дълга да изпълнява Завета на св. Йоан Рилски като игумен на основаната от него обител. Наоколо имало и други църкви и оброчища, а от 1851 г. до 1862 г. била построена голямата църква „Св. Богородица“, като изографисването било поверено на известния художник Станислав Доспевски (рождено име Зафир Зограф, учил живопис, скулптура и архитектура в Москва и Санкт Петербург) с помощници братята му Никола и Захари. Всичко това свидетелства за силното религиозно чувство на бобошевци. А в местните църкви още от края на XVIII век започват да учат ученици, макар и на примитивно ниво. Към средата на XIX век и тук се преминало от килийно към по-модерно училище под влияние на големия просветител и игумен на Рилския манастир Неофит Рилски. Наскоро след това местните хора съградили и ново училище.

В такава среда след Освобождението се родил бъдещият игумен Калистрат. Това станало на 28 ноември 1891 г., а светското му име е Никола Васев Наков. Отношението към религията, стопанската инициатива и обществената дейност имат връзка и със семейната среда, наред с родното с. Бобошево. Дядото на Никола по бащина линия – Нако Василев Атанасов, бил виден имотен бобошевец през XIX век, притежател на ниви, лозя, гора, воденица и хан с дюкян за стоки. „Нако Ханджи“ бил с възрожденски дух и поведение. В своята кратка история на Бобошево споменатият Ив. Кепов отбелязва на няколко места големите финансови дарения на Нако Ханджи за новостроената църква „Св. Богородица“, при това на три пъти, както и помощта му за строежа на светското училище през 1869–1870 г. Изографисването на църквата не минало безпрепятствено, тъй като местните не се издължили на зографа Станислав Доспевски с близо една трета от сумата, за което той спечелил дело в софийския шериятски съд. Това наложило спешно събиране на нови суми, като Нако Ханджи дал най-голямата сума от 1055 гроша. Освещаването станало през есента на 1862 г., но отново имало сериозен дълг към строители и за целта селото сключило голям заем с Рилския манастир, като привлякло и поръчители. Но след три години, когато настъпило плащане на първата вноска, това не било сторено и манастирът ведно с поръчителите протестирали записа, а като резултат десет от вписаните длъжници били заключени в затвора в Дупница. Сред задържаните бил и Нако Ханджи, но малко след това първата вноска била погасена и задържаните били освободени.

Бащата на Никола и син на Нако Ханджи носел името Васил Наков Атанасов (1866–1921). Той продължил стопанските начинания на бащата, особено дейностите на хана и на воденицата. Съпругата на Васил и майка на Калистрат Екатерина Рамкова също е от виден бобошевки род (по сведения на дупнишкия изследовател Иван Хаджийски). Имат шест деца: Никола, Михал, Нако, Йорданка, Люба и Симка. Бащата на Никола/Калистрат развил активна политическа деятелност, изявявайки се като лидер на Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков в гр. Дупница и околията, като в периода 1919–1920 г. е бил депутат в 18-ото Обикновено народно събрание. Бъдещият архимандрит Калистрат наследява политическата активност на своя баща и дори участва в проведения през м. ноември 1920 г. обединителен конгрес на Народната и Прогресивно-либералната партии. 

Стопански и обществени изяви

Основно образование Никола Наков завършил в с. Бобошево, след това учил в дупнишката прогимназия, след това продължил в Първа софийска мъжка гимназия. След завършване на гимназията през 1912 г. заминал да следва в търговската академия на белгийския гр. Анверс, но след три месеца се върнал заради избухналата Балканска война. Бил мобилизиран в Софийския крепостен батальон, служил и като артилерист в Сливница. След войната в продължение на една година (1913-1914) учил в търговския отдел на правния факултет в белгийския гр. Лиеж, но през лятото на 1914 г. се върнал заради мобилизирането му в ШЗО – София, която завършва през м. юни 1915 г. Военната кариера по време на последвалите войни ще бъде описана по-долу с оглед сведенията от процесите срещу Калистрат; накратко: до края на Първата световна война служил като брегова охрана в Дедеагач.

След демобилизацията през 1919 г. Никола започнал да се занимава с търговия със спиртни напитки. На 19-и октомври 1919 г. сключва брак с Радка Василева Доскова, а церемонията е проведена в църквата „Св. Богородица“ в с. Бобошево. Съпругата Радка, родена през 1894 г., била учителка в София, семейството дори живее в с. Бояна. Семейният живот трае едва осем години, защото на 28-ми август 1927 г. обичаната съпруга умира. През 1920 г. им се ражда син, когото наричат Васил по името на дядото. През 1934 г. синът завършва една от софийските прогимназии, през 1937 г. завършва Втора софийска мъжка гимназия. От 1937 г. учи във Военното училище, след завършване на пълния курс с царска заповед от м. януари 1942 г. е повишен в подпоручик и е назначен за взводен командир в софийския Първи инженерен полк. За зла беда, при щурмово учение в с. Банкя се случва експлозия – така на 23-ти март 1942 г. само на 22-годишна възраст загива младият български военнослужещ, чийто баща е монах в Рилския манастир.

Стопанската и политическата активности на бащата на бъдещия монах в някаква степен се наследяват. В протоколите от проведените процеси срещу него срещаме изобилие от сведения за това, някои от тях ще посоча по-долу. Накратко: след демобилизацията през 1919 г. и до смъртта на съпругата му през 1927 г. Никола Наков се е занимавал с търговия с вина на едро и на дребно, като дори имал склад в с. Бобошево, после търгувал и като представител на дружество „Наслада“ със спиртни напитки, търгувал и с тютюн като закупчик на холандско дружество. По това време името му се замесва в сделка за закупуване на спирт от държавата (участват негови съдружници, споменава се и земеделският министър Марко Турлаков), в резултат на което някои задължения се събират по съдебен ред и са наложени запори върху имоти на Никола в с. Бобошево.

През 1923 г. Народно-прогресивната партия се влива в Демократическия сговор на Ал. Цанков, а Никола Наков става член на неговото бюро в софийското с. Бояна, където живее. През 1926 г. Сговорът се разцепва на две крила (Цанков и Ляпчев), Никола остава при цанковистите. При новото разцепление в началото на 1934 г. между Ал. Цанков и Хр. Калфов Никола ще последва Калфов. Смъртта на съпругата му Радка през 1927 г. отказва Никола от търговията, през 1934 г. ще се отдръпне и от политиката. През този период се увлича по различни теософски идеи, за които ще разкажа по-долу в текста с оглед сведенията от следствието срещу Калистрат.

Замонашаване

Отдаването на Църквата е описвано многократно в стотиците страници на проведените процеси срещу бъдещия игумен. Тук ще посоча единствено, че през 1934 г. Никола постъпва като послушник в Рилския манастир, започва да учи редовно в Богословския факултет на Софийския университет, завършва през 1937 г. През м. март 1938 г. се замонашава в същия манастир, през 1939 г. е назначен за главен иконом на манастира, през 1943 г. е удостоен с архимандритско звание, а през м. ноември 1944 г. е избран за игумен.

Стопанско възмогване на манастира

Ще маркирам лаконично решителния принос на Калистрат за стопанското обновление на манастира, още повече заради наличието на изобилни сведения за това, както и на непресъхващи спомени на хората от Рилското корито. А по-долу ще посоча данните в това отношение, събрани по време на разработката, следствието и съдебния процес срещу бившия игумен. Това би било по-целесъобразно, доколкото сведенията, които ще изтъкна, не са публикувани досега.

Тук само ще спомена, че стопанските инициативи на Калистрат преди избирането му за игумен в края на 1944 г. обясняват широките му контакти с политически и икономически среди, доколкото се търси съдействие за прокарване на законови промени и за други начинания. Образованието му в чужбина, както и владеенето на чужди езици, спомагат за това.

Изключително дело на Калистрат е построяването на тютюнев склад в гр. Дупница, а инвестицията се изплаща бързо и многократно. За това е потърсил съдействие от дупнишкия кмет по това време Давидко Янев, дори при известно противопоставяне с тогавашния игумен архим. Натанаил. Четириетажният склад е построен за две години (1940–1942), преди това игуменът провежда търг за строителство, след което го отдава под наем на тютюневи фирми. И днес реституираното обновено здание радва очите на дупничани в близост до местността Развесената върба (до 1989 г. там бе обувна фабрика).

Калистрат учредява и разработва кооперация „Св. Иван Рилски“ със седалище в манастира, и тя постепенно поема цялата продоволствена дейност. Към нея се зачислява и манастирският хотел-ресторант, построен през 1938 г. Създава отделна кооперация за издаване на книги.

По инициатива на Калистрат се изгражда и собствена манастирска дъскорезна фабрика „Вели лак“ и по този начин се елиминира необходимостта да се правят търгове за изсичане на манастирските гори от частни фирми. В касата на манастира започват да постъпват значителни суми. Според Ив. Хаджийски в това предприятие е имало четири немски гатера и петнадесет банцига, работили са около 120 души на две смени, дървеният материал е продаван за строителни цели, за амбалаж и пр. През 60-те години на XX век машините са преместени в с. Яхиново, Дупнишко, където се изгражда предприятие със същото име.

За изключителния усет на Калистрат свидетелства и създадената от него организация за построяване на първата в България химическа фабрика, която да обработва строителните отпадъци от предприятието „Вели лак“. Прави проучвания в чужбина, консултира се със специалисти. Така през 1946 г. над с. Рила Калистрат започва изграждането на предприятие за горско-химическа индустрия, наречено по-късно „Горхим“. Каква прозорливост на игумена! Манастирът закупува в шведски крони специални машини за дестилация, за тази цел няколко пъти е командирован до Швеция главният иконом Антоний, който след две години е съподсъдим (задочно) с Калистрат. През 1947 г. манастирският „Горхим“ е национализиран, а след две десетилетия е преместен до ж.п. гара Кочериново, където функционираше допреди години.

В метоха „Пчелино“ Калистрат изгражда модерен птичарник и скотовъдно стопанство. Приходите в манастирската хазна нарастват, защото произведените зърнени храни, месо, сирене, масло, строителен материал и пр. бързо се реализират на вътрешния пазар заради доброто качество и съществуващия дефицит, особено по време на войната.

Манастирът е имал и 3000 дка земя и гори, находящи се в Рилското корито, около гр. Дупница и селата Яхиново и Червен брег, които са били силно разпокъсани. Политическите контакти на игумена правят възможно приемането на специален закон за уедряването (комасацията) на Рило-манастирските земи, което ги прави много по-доходоносни. През 1948 г. тези земи и гори са национализирани. По това време е построен и важният път от Бялата чешма към м. Маринковица, който става част от пътя към Рибните езера. В плановете на Калистрат е влизала дори идеята за построяване на няколко ВЕЦ-а в близост до Рибните езера. По това време се извършва голямо обновяване на основната манастирска сграда. Игуменът е работил и върху идеи за изграждане на карбидна фабрика, за добиване на изкуствен каучук и на бакър, построяване на електрическа мелница и т. н.

Тъмни облаци

Разработката по линия на ДС и милицията срещу Калистрат съдържа множество негови лични чернови на беседи, например: „Има ли смисъл безбожието?“, „Християнската младеж“ и др. Още през м. април 1945 г. Областното управление на Народната милиция – Държавна сигурност (това е точното наименование на структурата по онова време) съставя поверителен доклад за проведена анкета за един случай в Рилския манастир. Иде реч за проведен разговор между Калистрат и завеждащия участъка на милицията в манастира Благой Спасов по повод някакво противопоставяне между игумена и един йеромонах, който бил комунист. Игуменът бил казал, че „не признава никаква власт и никаква милиция, защото ги мразел, че тази власт защитавала разбойниците“. Игуменът изпълнявал и длъжността кмет на манастира, „засега“; при него от София идвали Н. Петков, Бумбаров, Держански и Гр. Чешмеджиев. Един път дори казал: „Ние не искаме ОФ-управление…“, което се отразявало лошо върху ОФ-управлението в манастира. Калистрат бил казал за новата власт, че ще ограби манастира, „сегашната власт са комунисти, но не като предишната комуна, сега са неверующи, безбожници, убийци и разбойници“. Груповият началник на ДС посочва в доклада, че е направил дознание и е снел показания на четирима души. Върху доклада с червен цвят е поставена резолюция с дата 22-ри април 1945 г.: „Да се образува досие на игумена“. Започват работа разузнавачите от Дупница, от участъка в манастира и др., като събират сведения за срещи на Калистрат с официални лица, вкл. чужди граждани като американци, румънци и пр. (м. август 1945 г.), подробно се докладват регистрационните номера на колите, времетраенето на срещите, темите на разговор и пр. Това се отнася за целия тригодишен период от началото на 1945 г. до задържането на игумена. Особено внимание се обръща на срещите на игумена с фабрикантите Иван Т. Балабанов и Бакиш, с екзарх Стефан, с американския пълномощен министър Барнс, с английския генерал Крейн, с неврокопския владика Борис, с врачанския владика Паисий.

Изравяне на гроба на цар Борис III; последици

На 25-и април 1946 г. е съставен доклад от разузнавач от ДС – Дупница със сведение, че преди два дни игуменът е говорил по телефона с генерал Мархолев от Двореца по въпроса „за вдигане на тялото на царя от Рилския манастир“. Генерал Лекарски също бил идвал и Калистрат му казал за издадено министерско постановление за вдигане тялото на царя и закарване на друго място, което още не било определено; ударили камбаните и Калистрат „свика всички калугери в черквата на събрание и ги е питал кой с какво становище е по въпроса вдигане телото на царя… Калистрат е настоявал да се препятствува да не го вдигат“. С резолюция върху преписката срещу Калистрат е присъединено и сведение, че на 23-ти април в 10.30 часа игуменът е събрал всички монаси в черквата и ги е попитал дали са съгласни да се изнесе тялото на царя без съгласието на Светия синод, като казал: „ако го дигнат насила, ще съставиме протокол и в протокола ще запишеме, че е изваден насила…“.

Ето и автентичният документ-свидетелство от манастирските братя, чийто препис откриваме в архива на ДС:

„Заповед № 8

Рилски манастир, 23-ти април 1946 г.

В днешното си разпоредително заседание Манастирският събор… под председателството на… Игумена Калистрат и в присъствието на членовете… (изброяват се монасите) се занима със следните въпроси и взе следните решения:

Отец Игуменът докладва: 1) на 18-ти този месец при него се явил Началника на държавна сигурност гр. София и му съобщил, че има нареждане да извади от гроба тленните останки на о. Бозе почившия Цар Борис ІІІ, за която цел има натоварени хора, които да дойдат през последующите нощи и извадят тялото и го занесат неизвестно къде. На това нещо отец Игуменът се възпротивил и казал, че без нареждането от Висшата Българска църковна власт няма да бъде позволено от него с риск на живота му или задържането му (курсивът мой – В. В.) и категорично и от манастирската управа да се посяга на гроба на Царя, защото този въпрос е от компетенцията на църквата, а не на Министерство на вътрешните работи.

2) Днес отец Игуменът получи телефонно съобщение от Господин Генерал Мархолев от Двореца, че има министерско постановление за изваждане от гроба тялото на Царя и че щяло да дойде някаква група от хора, които да изпълнят това постановление.

Манастирското братство, след като изслуша съобщението на отец Игумена и обсъди, Реши:

Първо, Одобрява начина, по който отец Игуменът се е противопоставил на Господина Началника на Държавната Сигурност…;

Второ, Да се допусне изваждането на тялото на Блаженопочиналия Цар Борис ІІІ да стане само след като бъде представено писмено разрешение на Св. Синод;

Трето, Да се съобщи телеграфически на Негово Блаженство Екзарха и се иска бързото му разпореждане“.

Следват подписите на игумена, монасите и секретаря.

След три дни е съставен и втори Протокол № 10 (26-и април 1946 г.) на Манастирския събор в състав от осем монаси, с решение да се одобри текст на телеграма от игумена до екзарх Стефан І със следното съдържание: „Нареждането Ви да се направи заупокойна молитва над извадения ковчег с тялото на о Бозе починалия Цар Борис ІІІ и да го придружа до определеното му место категорично бях възпрепятствуван да изпълня от лицата, натоварени с пренасянето останките. Молим нареждането Ви за възстановяване на параклиса. Ключът от църквата е в милицията и не позволяват поставянето на бетонна плоча върху отворената дупка, а искат пълнене с нечиста пръст, което не е в хармония със църковната практика в такива случаи“.

На 26-и април 1946 г. е написан подробен доклад от завеждащия участъка в манастира Спасов за „политическите прояви“, но всъщност включващ сведения за посещения на фабрикантите Балабанов и Буров, директорите на радио София и радио Белград и др. А в графата „фашистки прояви“ са включени две сведения: първото – за началник на влак от с. Рила, който говорил за настаняването на руски войници със семействата им в жилищата на български граждани; второто – че на 20-и април 1946 г. в канцеларията на ОФ-комитета шестима души, вкл. монаси, пиели вино, а сред тях бил Костадин Щъркелов, „занятие художник… понастоящем работи в Рилския манастир, придворен човек на Цар Борис, отнемани му правата след 9-и“.

Какво всъщност се случва в тези наситени с напрежение дни и нощи, как да съпоставим докладите на ДС и официалните манастирски протоколи?

Разкопаването на гроба на царя и пренасяне на тялото му се случило през пролетта на 1946 г., по Великден, в дните, за които разказвам сега. Някои свидетели пишат след години как през вечерта на 24-ти април 1946 г. монасите и служителите са принудени да се приберат по стаите си, а през цялата нощ са се чували ударите върху мраморната гробница; сутринта на разсъмване са изнесени мраморната плоча и кръстът с надпис, след това е изнесен и саркофагът с тялото. В гроба остава стъкленица с царското сърце. Вътре навсякъде били разхвърляни парчета от бетон, по иконите и прозорците имало огромни количества прах като резултат от тази вандалщина. Саркофагът и принадлежностите към него били закарани (без отклонение по пътя) в двореца „Врана“, където след ден-два екзарх Стефан извършил панахида, в присъствието на царицата, децата, близки сродници и приближени на семейството. По-късно и препогребаното тяло на цар Борис ІІІ в двореца във Врана е изровено и досега е неизвестност.

Спирам се подборно на този въпрос за изравянето на гроба на царя и противопоставянето от страна на Калистрат, тъй като неговото поведение тук се оказва съдбоносно. Според мен това е доминиращата причина за последвалите репресии, наред с някои други, които обаче не са основополагащи (например: близост с екзарх Стефан І, провеждане честванията на 1000-годишнината от основаването на манастира, някои други изяви на Георги Димитров пред монашеското братство). За новата власт е било нетърпимо положението царски гроб да приковава внимание в условията на нова „народна република“. Пък и само след месец ще се проведат честванията по повод 1000-годишнината от основаването на манастира…

Нека продължим с четенето на архива на ДС. В преписката откриваме и приложена Заповед на игумена от 5-и май 1946 г. за изпращане семействата на чиновниците и служещите в манастира (жени и деца) извън района при техни близки, докато трае юбилейната Свети-Иванова година. Следва доклад от разузнавач от ДС за посрещане на английска делегация начело с генерал Блонд с жена му и двете деца, които след обяда отишли до Белата чешма, където генералът рисувал манастира, а при заминаването за София „на двора офицерите от дивизията се бяха накачили в техната кола и при преминаването пред генерала всички вдигнаха ръце и му козируваха, и го гледаха с едно тъй възхищение и големо задоволствие като че ли беше некакъв Господ…“. А пребиваващите руски офицери били гледани с пренебрежение.

Тъмните облаци над главата на игумена започват да се сгъстяват. За това допринася и намесата от страна на комитета на Отечествения фронт, образуван в манастира. Кореспонденцията между Калистрат и ОФ-комитета е много интересна и показателна, тя трябва да се чете и преценява внимателно (макар да е разпръсната из документите), тъй като показва градираща криза в отношенията. През м. юни 1946 г. комитетът настоява негов представител да участва в заседанията на Манастирския събор, а в отговор съборът посочва, че комитетът „трябва да представи законните си основания“. Следва отделно писмо и от Дупнишкия околийски комитет на ОФ с ново настояване за присъствие на техен член на заседания на събора. През м. юли 1946 г. манастирският комитет на ОФ иска информация от игумена за бюджетите на манастира за последните три години („за проучване“), а при назначаването на лица към манастира за чиновници и служители да дават своето съгласие. На 14-и август ОФ-комитетът повторно моли да присъства на Манастирските събори, този път с двама членове. Тонът става все по-заплашителен, като в писмо изрично се предупреждава, че назначените без тяхно съгласие служители ще бъдат отстранени от службата „и въдворени по местожителствата им“.

Сведенията за атмосферата в манастира и лично за игумена не секват. Има доклади и за йеромонах Сергий и др. Груповият началник към служба „ДС“ – Дупница Давидко Балабанов продължава със своите рапорти: 10-и юли 1946 г. – палят се свещи на царския гроб, идва на посещение Дамян Велчев, а секретен сътрудник чул, че не искал да уволнява всички стари офицери, а само малка част от тях. Тогава дошъл и английският полковник Гьослинг заедно с професор Христофоров, а след заминаването на министрите англичанинът останал в игуменарницата насаме с Калистрат. Споменатият проф. Христофоров (1910–1970 г.) е най-младият професор тогава в България, завършил е Лондонското висше училище по икономика, има симпатии към Англия и към кръга „Звено“, през 1945 г. публикува книгата „Скици из Лондон“, която веднага е забелязана от публиката, през 1946 г. у него настъпва разочарование заради репресиите и потъпкване свободата на изразяване, публикува дори статия за непосилните разходи около издръжката на руските окупационни войски, принуден е да напусне университета, заселва се в самоковското с. Говедарци, където построява малка къща, през 1957 г. публикува повестта „Мацакурци“, добила голяма популярност (преиздадена през 1962 г. като „Вуцидей“), ДС го наблюдава непрестанно, през 1951 г. е задържан от ДС заради „шпионаж“ в полза на Англия, въдворен е в Белене, освободен е през есента на 1952 г., при освобождаването ДС прави опит за вербовка, но Христофоров отказва, завръща се към писателска дейност.

През м. юли 1946 г. Д. Балабанов случайно срещнал игумена, който неформално му бил казал, че владиката Стефан бил отровен, но с такава отрова, след която мъчно може да му се помогне и мъчно може да се открие каква е. Въпросният групов началник на ДС – Дупница Давидко Балабанов е споменаван многократно в редица мемоари на хора от Югозападна България, престояли по затвори и лагери. Например в затрогващата книга „Преживяно“ (2010 г.), описваща 11-годишното му скиталчество по затвори и на остров Белене, жителят на дупнишкото с. Кочериново (по-късно – град) Стоян Бицов обрисува Балабанов в мрачна негативна светлина. Нарича го многократно „еничарин“, обичащ да играе с колегите си пред задържаното лице на добро и лошо ченге, а жестокостите при побоищата са неистови! „Началникът, еничаринът Давидко Балабанов дълги години беше дърводелец в нашето село при един върл комунист, Никола Сърцанов…“.

Всяко донесение или рапорт за посещения в манастира на чужденци са съпроводени от резолюция със зелено мастило „Към досието на игумена“. Има сведения и за това как руски емигранти от Балабановата фабрика в с. Кочериново, както и живеещи в манастира, правят опити да вземат руско поданство и да се завърнат в СССР. Налице е и неграмотно написано донесение, че спрямо Калистрат „съмненията са големи за него“ заради близостта му с англичаните, а сестра му била интернирана тук заради това, че мъжът ѝ бил осъден от Народния съд и бил в затвора, а сега тя си живеела спокойно тук. Сътрудникът „Герчо“ донася за разговор по телефона между игумена и адвокат Велев от Дупница, в който монахът сякаш изразил задоволство от получените гласове на изборите от опозиционните партии.

Наблюдението продължава и в началото на 1947 г., като най-големи са подробностите за посещения на чужденци и особено ако отиват до гроба на царя. А на 13-и юни 1947 г. младши милиционерът към манастира Асен Пехливански пише в рапорт, че пътувал в леката кола на манастира заедно с игумена. В с. Рила спрели на площада, като игуменът се заговорил с директора на Рилската гимназия. В разговора Калистрат с яден тон и с омраза към днешната власт казал: „… грабежът продължава, обаче няма никакво променение на изграждане, така както е изграждал Исус Христос преди две хиляди години. Днеска е само въвличане и заблуда на народа, обаче след пет години ще стане връщане на старото…“. Този подслушан разговор ще се окаже с огромно значение на последващия съдебен процес.

На 26-и август 1947 г. до ръководството на ДС в София е подготвен рапорт от оперативен работник Минев, в който се дават обобщени сведения за Калистрат: започва с кратка биография, описва го като „извънредно хитър и умен“, споделя слуховете за противопоставянето му срещу суровите присъди на Народния съд и преповтаря в основни линии разговора му с директора на Рилската гимназия.

В началото на 1948 г. милиционерите от подучастъка в Рилския манастир продължават доклади за срещите на игумена, вкл. за настроенията му срещу национализацията. През м. март 1948 г. завеждащият Рило-манастирския милиционерски подучастък Ненко Пехливански рапортува за негодуванието на Калистрат в частен разговор срещу национализацията на манастирските фабрики. На 31-ви март 1948 г. агент „Герчо“ донася: „… на Тодоровден екзарха е държал слово в черквата тук. Между другото е казал, че България много пъти била обречена на гибел, но благодарение на верата е била спасявана, като казал, че и сега България е пред гибел и пропаст, но пак верата ще я спаси“. Донася не само „Герчо“, но и „Самуил“. Следи се и кореспонденцията на игумена.

А секретарят на ОФ-организацията докладва до дупнишката милиция за посещение при игумена заради указа за назначаване на общински народен съвет, а Калистрат ги сюрпризирал с думите: „Сега ни се нанася най-големия удар и то на разпетия петък“, като допълнил, че „след една година щяли да останат в монастира само трима души монаси. Назначете и директор на монастира и всичко да се ликвидира с него“.

Донася и учител от Девическата гимназия във Видин, който завел ученици в манастира и определя манастира като „реакционно котило на монасите“. До средата на м. юни 1948 г. справките продължават неотклонно.

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград и в Академията на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на книгите: „Образуване на досъдебно производство – актуални проблеми“ (2015), „Доказателствени средства в наказателното производство – същност и видове“ (2006), „Предмет и тежест на доказване в наказателното производство“ (2008), „Секторът за сигурност в процес на трансформация: критични разсъждения“ (в съавторство, 2014) и др. Публикува текстове и на историческа тематика. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От ноември 2014 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка от този пост през март 2015 г.