Както сами разбирате, вдъхновение няма. Какво вдъхновение в това време? Кално, мръсно, мъгливо. Влезеш в тролея и гледаш под око хората като в нискобюджетен уестърн, кой ще извади пистолета, тоест кой ще се изкашля. А те, хората, на свой ред по същия начин гледат теб. Тези, които са с маски, вече са добили леко фанатично изражение. Виждат се само очите им и от очите им струи укор – ти защо не си с маска? Наистина, казвам го с ръка на сърцето, щом слязох от тролея, влязох в една аптека и попитах дали продават маски за пушачи. Аптекарката направо завъртя ръка край слепоочието си, сякаш завива крушка, и каза: следващият!
И аз се повлякох по „Графа” с патравите си крака, седнах в кафенето, което беше толкова далеч от пролетта, сякаш се намираше на друга планета, отвън, под навеса, под ромолящия студен дъжд и си поръчах първото си дълго кафе. Кафето пристигна, изсипах захарта, разбърках с лъжичката и се направих, че пуша, без още да вадя цигара. Само доближавах двата си пръста до устата, дръпвах от въображаемата цигара и после се правех, че изпускам дима. Поиграх си така около две минути, но ми писна. Все пак още не се предавах. Опитах се да отложа истинската цигара, като се загледах в новите върбички пред „Свети Седмочисленици”, клонките им се бяха напълнили със зелен сок, май щяха да се хванат. Много ги мислих цяла зима, защото видях как ги посадиха. Докараха ги с камионче, на два пъти, първо посадиха едната върбичка, на другия ден другата, но ги посадиха направо върху коренищата на старите отсечени вековни върби. И аз цяла зима много ги мислих, дали ще се хванат.
Добре съзнавах, че няма да доживея до времето, когато те ще се превърнат, ако се хванат, в истински римейк на онези красиви кичести върби, каквито бяха техните деветдесетгодишни предшественици и затова всяка година от техния растеж ми беше толкова ценна.
Отпих от кафето, все още не бях запалил цигара. Но потупах кутията в джоба си, спокойно, тука си беше. И сетне се загледах в окаяната дейност на онази прочута фирма, която вече две седмици ремонтираше кръстовището на „Графа” и „Шишман” заради няколко счупени плочки. Кръстовището продължаваше да бъде заградено с полицейски ленти. Но работници в този дъжд нямаше. Имаше някаква общинска кола, тип баничарка с двама вътре, които си бъцкаха по телефоните, и още двама с униформи и светлоотразителни елечета от някаква аварийна дирекция, които се дивяха на локвата на „Шишман” преди „Графа”. С този темп на работа, помислих си, никога май няма да видим как книжният пазар се завръща на площад „Славейков”, каквото впрочем беше обещанието. След една година книжният пазар се връща на площад „Славейков”, така бяха обещали от най-високо място. Годината мина, сега изтича втората. Предпочитам да бяха казали, ще видите книжен пазар на куково лято, тогава щях да бъда спокоен. И щяхме да се отдадем на спомените.
Като онзи!
На площад „Славейков” има над 130 сергии. А по-точно – 134. Не можеш да се разминеш от книги, книжари, купувачи и зяпачи. Но тъкмо това му беше хубавото. Защото този пазар беше един огромен мегафон в полза на книгата. По онова време и мечките още не бяха забранени и откарани в Белица. Та Макса, синът на известния стар книжар Йоско, седи на сергията си. И по едно време някой го бута по рамото. Макса тегли една, без да се обръща. А то какво било? Един циганин, разхождащ мечката си на юлар, да седне на една от каменните кашпи да изпие една бира. На мечката ѝ доскучало, опънала юлара, озовала се зад рамото на Макса и по едно време започнала да го бута с муцуната. Накрая Макса се обърнал. И сам не разбрал как се изстрелял двайсет метра напред.
Ще видите книжен пазар на кукуво лято!
И затова може би така се зарадвах на стария брой на списание „Съвременник”, който зърнах, грижливо изхвърлен на ъгъла на един контейнер, на път за кафенето. Все пак не може да се отрече, от ценител беше изхвърлен. Списанието се беше понаквасило от дъжда, но още не се беше разкиснало, можеше да се чете и аз го взех със себе си. И сега, преди да запаля най-сетне истинската цигара, го отгърнах. Да, бях чел нещичко от този стар брой, „Измамите на нощта” на Джезуалдо Буфалино и двата афгански разказа на Олег Ермаков, но сега се натъкнах на нещо, което преди бях пропуснал. „Възхвала на цигарата”. От Марио Андреа Ригони.
Ето, това вече заслужаваше да си запаля една истинска цигара. Запалих и се зачетох:
„Как иначе да говорим за цигарата, освен въодушевено или пък елегично? В един от най-известните си „Йенски афоризми” Хегел казва, че „когато рано сутринта прочитаме вестника, казваме нещо като реалистична утринна молитва. Та нали ние ориентираме личното си поведение било с оглед на Бог, било на положението в света! И двете ни сдобиват с едно и също знание – знанието как да живеем в този свят”. Не трябва ли обаче да признаем сходна, ако ли не дори по-голяма власт и на един жест, който, макар да не е нито религиозен, нито реалистичен, е не по-малко важен? Малка, топла, подвижна благодарение на дима, цигарата продължава с още няколко мига блажената пухкава неосъзнатост на съня, ала същевременно, остра и възбуждаща, тя ни ориентира към събуждането за света, за пълната осъзнатост на всекидневното суетене. Лека, лесна, бърза, тя е редом с нас като грижовна приятелка, дискретна и незаменима в най-разнообразни ситуации: облекчава отчаянието ни, поддържа поривите ни, увенчава тържествата ни, покрива с було бездните на скуката ни; приспособява се към всичко, към спокойствието и към гнева, към екстаза и към изнемогата, към самотата и към компанията, към животинската мълчаливост и към най-веселия разговор. Безчет са магиите на това леко замайване, безчет са и тайните на чаровете му, ала все пак най-важната тайна е на вечното повторно започване, на онова детинско „още една!”, на безпределно подновяваната еротичност: човек може да се люби само определен брой пъти, но може да изпуши двайсет, трийсет, петдесет цигари на ден. Сякаш от мозъка ни непрестанно се излъчват допълнителни вълни от психична еенергия, допълнителни изблици на жизнен ток и удоволствие. Това, че тя заема ръката и устата, че доставя наслада на двете най-плътски сетива, далеч не отнема от нейната духовност. Понеже съществуваането ѝ е късо и многократно, мигновено и подновяемо, цигарата е едновременно почивка и ободряване, пауза и ритъм както за интелектуалната, така и за физическата дейност. Тя е толкова близка другарка и съюзничка на мъжа, че се възприема като женско присъствие. В свойствата ѝ искрят символично качествата, които опитът или въображението нерядко приписват на завършената и идеална жена: майка, сестра, любовница и курва. Знаем, че тя може да ни изневери, да ни предаде, да ни погоди номер, но въпреки всичко до такава степен е проникнала в кръвта ни, че това е изгубило всякакво значение: роби сме, ала щастливи роби. Разбираме какво е тя едва когато се лишим от невидимата утроба, от въздушната и вълшебна пещера, с която ни е обгръщала, издигала над земята, закриляла: сякаш отнети от самите себе си, сякаш поразени от нетърпимото усещане, че сме осиротели, изпадаме в някакво безсилие, почти паралич. Изгубили сме своята Архимедова опорна точка: „Дайте ми една цигара – умоляваме ние, – и ще преобърна света!” Твърде съмнителна е аксиомата, изказана от един наш писател като анатема срещу нея: „Никой порок не доставя радост”. А нима „добродетелта” е радостна? По-точно е да се каже, че за наше огромно нещастие насладата и порокът са опитности, които могат да съществуват само едновременно; че всичко на този свят, което ни възбужда или ни харесва – какво говоря! – което изобщо живее, – е в някаква степен проникнато от нечистота. Макар че тя черпи сили от пластове мрак, макар че растителният ѝ дъх издава ухание на разруха, все пак трудно е да видим в какво се състои зловещият и обезсърчителен аспект на цигарата в нейното чисто психологическо въздействие. Да, вярно е – тя властва над всички места, където цари отчаяна и сива несвобода – окопите и казармите, заводите и канцелариите, – но можем ли да отречем, че именно там тя утешава и успокоява и че е понякога единственият помощник на човеколюбието? Съвършено раззлична от останалите сенилни изражения на тютюна, както от безстрастното удовлетворение на пурата, така и от бавния церемониал на лулата, с нервната си пъргавина цигарата принадлежи повече на младежката психология, на усещането за подем, на треската на желанието. Но тя бе също и емблема на епохата ни. Понеже не е предмет, понеже няма нито физиономия, нито солидност, нито трайност, тя бе олицетворение едновременно и на фаталността на мимолетното, и на вкуса към него, и на апотеоза му, на мимолетното, което е нашата истинска стихия. Затова и тя неизбежно достигна и се смеси с великолепието на Целулоида, към който беше привлечена благодарение на тайния естествен афинитет между двамата: нима е само случайност, че най-оригиналното и най-съблазнително творение на нашия век видя именно в нея придружителка или дори актриса за своите бляскави видения? И наистина, нищо не въплъщава по-добре от цигарата залеза на нашата съвременност – той е догарящ като огънчето ѝ, празен като кръгчетата от дима ѝ; нито една съвременна дрога не може да се надява, че ще се сдобие с подобна аура.
По хиляди причини рано или късно ние неизбежно ще се откажем от този най-древен и най-обичан наш порок: ще се откажем, ала не без лека тъга, от която трудно ще се избавим. Твърде дълго сме горели заедно… Краят на цигарата е краят на нашия романтизъм.”
Дочетох текста, запалих нова цигара и пак се загледах в тънката зеленина на върбичките.
